***
Но Кейлин вече беше взела чантата и портмонето си, отвори вратата на пътника и започна да излиза от колата. Беше и дошло до гуша да говори с него – беше бясна и усещаше как яростта преминава през всяка цепнатина на тялото и.
Как смееше да я гледа така, да ѝ говори така, да я съди така?
Тя веднага тръгна към входа на магазина, който беше свързан с почивната станция. Кейлин вървеше бързо, без да се обръща назад, а ръцете ѝ стискаха чантата и портмонето ѝ.
Щом влезе вътре, тя се престори, че разглежда някакви закуски, просто за да има какво да прави, докато си възвърне самообладанието.
Нямаше да вдигне поглед, за да го гледа как си тръгва, реши тя. Вече можеше да си представи как джипът му потегля и напуска района. Той щеше да изчезне и тя никога повече нямаше да го види. По някаква причина, която Кейлин дори не можеше да проумее, от идеята за неговото заминаване я болеше силно. Болката я удари в гърдите и стомаха като злокобна крампа.
Защо и пукаше? Явно му беше излязъл някой винт, беше лъжец и на всичкото отгоре беше подъл.
Тя грабна „Слим Джим“, въпреки че дори не ги харесваше, само за да не си помисли някой, че е луда, че стои на пътеката и не прави нищо друго, освен да се взира в закуските.
Вратата се отвори със звън и тя не вдигна поглед, за да види кой влиза.
Не искаше да се разочарова, когато я посрещне нечие друго лице.
Но защо все още искаш да се видиш с Илайджа? Защо го накара да те остави, ако все още искаш да бъдеш с него?
Нямаше добър отговор.
Тя погледна надолу към мръсния под на магазина, когато стъпките се приближиха.
– Няма да те оставя тук – каза познатият глас точно до нея.
Тонът му беше груб и властен и тя почти се предаде. Почти. Но вълната на облекчение, която заля тялото ѝ, бързо бе неутрализирана от друга вълна на гняв.
– Остави ме на мира – каза тя и отново се отдалечи от него, дори когато един глас вътре в нея ѝ казваше да спре да го отблъсква. Ако продължаваше така, той наистина можеше да я послуша.
Но тя сякаш не можеше да се спре. Вратата отново издрънча, когато тя си проправи път от магазина.
– Кейлин! – Изкрещя Илайджа. Чу го да идва след нея и ускори крачка, без да е сигурна дали иска да я настигне.
Тогава изведнъж друг глас прониза въздуха.
– Господине, приятелката ви излезе от магазина с незаплатена стока! Това е един Слим Джим! – Изкрещя гласът на касиера.
Кейлин се завъртя и хвърли „Слим Джима“, като удари с него Илайджа в гърдите. Той го блъсна, но в крайна сметка го хвана.
– Аз дори не харесвам Слим Джим! – Изкрещя тя.
Илайджа се обърна и върна стоката на разгневения касиер, който му каза нещо нечленоразделно. След това Илайджа я последва навън, до тротоара, където сега седеше с глава в ръце.
Тя плачеше и трепереше.
Всичко я заливаше – спомените от предишната нощ, нещата, които се опитваше да отблъсне. Всичко се връщаше.
– Мога ли да седна? – Попита тихо Илайджа.
Тя кимна, без да може да говори. Но откри, че всъщност иска да седне до нея, а когато го направи, се наслади на близостта му. Той също не седеше прекалено близо, а само достатъчно близо, за да може тя да усеща присъствието му.
– Илайджа е истинското ми име – каза той след малко.
Тя избърса няколко сълзи от очите си и подсмръкна. Чувстваше се изтощена, напълно изтощена, но по някакъв странен начин не се чувстваше ужасно. Имаше нужда да се освободи от гнева, страха и разстройството. Истината беше, че беше преминала през ада и все още не беше преработила нищо от това.
Тя погледна Илайджа, който седеше до нея, а профилът му беше силен, докато гледаше към паркинга. Част от косата му, която се спускаше над челото му, леко се развяваше от вятъра и Кейлин устоя на желанието да посегне и да я отметне от лицето му.
– Защо имаш друго име, което даваш на полицията? – Попита тя, без да очаква отговор.
Но той я изненада.
– Това е дълга история и може би някой ден ще имам възможност да ти я разкажа. Но нека кажем, че не си единствената, която бяга от нещо.
Той се обърна към нея и очите им се срещнаха. И в този момент Кейлин разбра защо се е чувствала толкова сигурна с него. Той също е бягал. Бяха еднакви, поне на някакво ниво.
– Не е нужно да ми казваш – каза тя. – Всичко е наред. – И беше така. Разбира се, Илайджа току-що призна, че е излъгал полицията. Това вероятно означаваше, че е извършил и други лоши неща. Но по някакъв странен начин по-важното беше, че поне в този момент той ѝ казваше истината. А той не трябваше да го прави.
Тя виждаше болката и нараняването, отразени в очите му, и се питаше какви ли тайни крие той. Каквито и да са били те, сигурно са били болезнени, тъмни и сурови.
Беше почти прекалено, за да го понесе, гледайки го така, и трябваше да отвърне поглед.
– Прав си, разхвърляна съм – призна тя, извади джобното си огледалце и видя как спиралата се стича по бузите ѝ. Изглеждаше така, сякаш някой току-що е взел огнехвъргачка за статуя в музея на восъчните фигури. Защо не се беше сетила поне да си измие лицето?
– Какво ще кажеш да влезем вътре и да хапнем нещо? – Попита я Илайджа.
Той се изправи и протегна ръка към нея. Тя я пое, а хватката му беше силна и успокояваща, докато я издърпваше на крака.
– Не трябва ли да се връщаме на пътя?
– Проверих часовете на автобусите, които пътуват за Флорида, и ни остават няколко часа.
Тя се усмихна леко. Той беше отделил време да провери разписанието на автобусите и беше дошъл след нея, въпреки че тя беше крещяла и викала и му беше казала да я остави на мира.
Каквото и друго да беше Илайджа, той със сигурност правеше повече, отколкото трябваше, за момиче, което току-що беше срещнал.
– Доста съм гладна – призна тя.
– Очевидно. Начинът, по който си излязла оттам с този Слим Джим в ръка? – Той поклати глава. – Сигурно можеше да спечелиш златен олимпийски медал на петдесет ярда.
Кейлин се засмя, коремът ѝ се отпусна, смехът звучеше и се усещаше все по-истински и по-естествен – като старото ѝ аз. Той се усмихваше и тя осъзна колко близо са стояли. Очите му бяха топли и меки, докато я гледаше.
За миг почти си помисли, че ще я целуне, и сърцето ѝ се ускори, но после не го направи. Тя погледна покрай него към магазина и видя касиера, който все още я гледаше с лошо око.
– Да, вероятно не трябва да се връщаме по този път.
– Чу как те нарече, нали? – Поведе я към другия вход Илайджа.
– Не, как?
– Мислеше, че си ми приятелка – каза Илайджа, като я погледна, сякаш за да види реакцията ѝ.
– Да, ама ти изглежда насърчаваш хората да си мислят това за мен – отвърна тя.
– Аз? Каква е моята вина за това? – Той отвори вратата и я задържа за нея, докато тя минаваше покрай него.
– Ти каза на онзи полицай, че съм ти приятелка. Сега хората просто предполагат това. Ти пусна слух – упрекна го тя. – И сега никога няма да го преживеем.
– Може би вместо това трябва да го изиграем. – Гласът му беше палав и кокетен, а тя си спомни как ръката му се беше стоварила върху крака ѝ, когато ги спряха.
Тя не каза нищо за момент, докато стояха там и разглеждаха вътрешността на спирката. Вляво имаше магазин, после тоалетните, а вдясно – прилично голямо кафене, в което се помещаваха половин дузина ресторанти за бързо хранене.
– Какво имаш предвид, да го изиграем? – Попита Кейлин. Бяха застанали рамо до рамо, почти се докосваха, но не съвсем.
– Като че ли, ако всички просто ще предположат, че сме заедно… можем да се преструваме, че сме заедно.
– Но не сме – уточни тя.
– О, не, разбира се, че не. – Той поклати глава. – Напълно не сме.
Тя го погледна и с изненада видя, че той я гледа. Очите му бяха напрегнати, а едната страна на устата му беше изтеглена в закачлива усмивка, почти сякаш я предизвикваше да каже „да“.
– Не бих имала нищо против да се преструвам – каза тя, най-вече защото знаеше, че той не очаква това от нея. – Но трябва да обещаеш, че няма да правиш нищо прекалено лудо.
– О, можеш да ми се довериш – каза той. – Аз съм много надежден. – Той се приближи малко повече, така че ръцете им се докоснаха. По ръцете на Кейлин преминаха тръпки, а по кожата ѝ изникнаха ледени тръпки.
Харесваше ѝ усещането, че е близо до него.
Но секунда по-късно се оказа, че се отдалечава.
– Не се притеснявай – каза Илайджа, а от гласа му бяха изчезнали всички следи от закачливост. – Никога не бих направил нещо, което да те нарани. – И тогава протегна ръка – не трябваше да се отдалечава много – и взе ръката ѝ в своята. – Но ние можем да направим това, нали?
Когато я докосна, през нея премина незабележима тръпка. Ръката му беше силна и мека. Пеперудите внезапно затанцуваха в корема ѝ, но тя пое дълбоко въздух и го изпусна.
– Всичко е наред – каза му тя.
– Добре – каза той и се усмихна. – Защото иначе няма да ми оставиш много.
– Добре – каза тя. – Какво сега?
– Сега – каза той – ще ядем. – Той все още държеше ръката ѝ.
Отидоха в „Бургер Кинг“ и си взеха няколко сандвича за закуска и кафе.
Кейлин беше напълно готова да плати за себе си, но Илайджа я спря.
– В никакъв случай – каза той. – Имам го. В никакъв случай няма да позволя на моето момиче да плаща.
Тя почти каза:
– Но аз не съм твое момиче.
Само че не искаше да разваля забавлението, което си правеха, преструвайки се, че е негово момиче. Разбира се, не се чувстваше добре да го остави да плати. Реши, че ще му плати, след като се върнат в колата и отново възобновят „истинските“ си роли.
Какви обаче са нашите истински роли? Приятели ли сме? Познати? Какво?
Отново нямаше добър отговор.
Илайджа извади огромна пачка, за да плати за храната. Отлепи двайсетачка от горната част и я подаде на касиерката.
Очите на Кейлин се разшириха, докато гледаше парите в ръката му. Той я погледна, докато отново прибираше парите в джоба си.
– Нещо не е наред ли, бейби? – Усмихна се той.
– Не. Просто повечето хора обикновено държат такава сума пари в банката… или в сейф – каза тя.
– Аз не съм като повечето хора.
– Започвам да разбирам това.
Получиха закуската си на поднос, който Илайджа вдигна.
– Къде искаш да седнем? – Попита я той.
Тя направи жест към една малка масичка близо до прозореца.
– Какво ще кажеш за там?
Те отидоха до масата и седнаха заедно. Кейлин изведнъж осъзна, че е гладна.
Тя разгъна мазен сандвич с яйца и бекон и започна да яде, като едва спираше да диша. Погледна нагоре, за да види, че Илайджа я гледа с развеселено изражение.
– Кога за последен път си яла? – Попита той.
Тя избърса устата си със салфетка и преглътна.
– Вчера хапнах няколко хапки пица – каза тя. Тази мисъл я накара да изгуби апетит и тя сложи сандвича, отблъсквайки го от себе си, сякаш сега беше заразен от спомените.
Мазната пица, която седеше на масата.
Джейсън, който се смееше.
А после и виковете.
– Хей, хей – добре ли си? – Каза Илайджа. Сега беше малко разтревожен.
Не беше сигурна колко дълго е била в плен на кошмара на това, което ѝ се беше случило. Сякаш беше изпаднала в безсъзнание – но сега отново се връщаше към съзнанието си. Цялото ѝ тяло беше напрегнато като намотка от тел.
– Добре съм – прошепна тя.
– Хайде да вземем тези неща, за да си тръгнем – каза той, взе храната и я сложи в хартиена торбичка, взе двете чаши с кафе.
Кейлин кимна, изправи се и двамата излязоха заедно.
Назад към част 4 Напред към част 6