* * *
Разпитите продължиха с дни. Стотиците притежатели на покани за Юбилея бяха извикани в FIB по азбучен ред и тъй като Уилбър беше Грус, а аз – Найт, той беше първият, когото извикаха. На закуска той тържествено изсипа в сутрешния си портокалов сок точната доза, необходима за заличаване на спомените му от последните няколко месеца. Това почти сигурно щеше да събуди подозрения, но без доказателства за участието му какво можеше да направи Найт?
Може би някакво ужасно разследване, което включваше изтезания.
– Чакай – изпъшках аз, като плеснах с ръка по сока му и той ме погледна изненадано. – Не мога да ти позволя да го направиш.
– Но това е начинът на имебълбери. Понякога той не се разпада по начина, по който искаме да се разпадне. Но трябва да се смачка – каза той тъжно.
– Има и друг начин да я смачкаш, Уилбър – въздъхнах аз, изправяйки се на крака, поглеждайки към стола до него, който трябваше да е зает от Мариголд. Все още нямаше и следа от тялото ѝ, но родителите ѝ бяха дошли да я търсят и в момента течеше ново разследване, което да помогне за откриването ѝ. Из кампуса се носеха слухове, че мъчителят отново е нанесъл удар, и Исла се защитаваше навсякъде, където отидеше, готова да се бие. Беше се възстановила от изпитанието си по начин, който я караше да се отнася подозрително към целия свят, и макар че бях попадала на нейната жестокост повече пъти, отколкото можех да преброя, не можех да не се чувствам ужасно за това, което беше преживяла.
– Какво си мислиш? – Попита Уилбър.
– Ще видиш. Просто ми се довери.
– Имам само час, преди да трябва да отговоря на призовката си – каза той отчаяно.
– Тогава един час ще трябва да е достатъчен – казах твърдо аз.
Отдалечих се, докато той измърмори тъжна мелодия, и ускорих крачка навън от Кълбото, знаейки, че трябва да действам бързо. Отворих входа към Дом Земя, като хвърлих магия върху символа над вратата, за да вляза, и се насочих към дълбоките тунели, които водеха под склона на хълма. Върховете на куполовидните покриви над тях бяха покрити с покривни прозорци, които хвърляха наклонени шахти в коридорите.
Стигнах до стаята на Бърди, хванах дръжката и с пръскане на метални шрапнели я изхвърлих от пантите.
Отвътре се разнесе проклятие, докато ритах вратата, вдигнала ръце и оголила зъби, но не бях подготвена за това, което намерих вътре. Ръката на Бърди беше върху врата на едно момиче, докато я принуждаваше да се приближи до музикалната кутия „Либра“, чийто капак се отвори и от дълбините ѝ се носеше призрачна мелодия. В мига, в който ръката на момичето я докосна, тя изчезна, падайки в кутията без следа.
– Какво става? – Задъхах се, хвърляйки метален щит към ръката си, в случай че Бърди се опита да ме нападне.
Старата ми приятелка изглеждаше обезумяла, очите ѝ бяха кръвясали, сякаш не беше спала от дни, а лицето ѝ – изкривено.
– Не мога да го измъкна, нали? И няма да вляза. Но те никога не се връщат. Един след друг влизат, бай, бай, бай, бай. Но те никога не излизат! – Посочи ме тя обвинително. – Ти… ти можеш да ги измъкнеш, нали? Защото ти си тази, която го е направила. – Тя внимателно вдигна музикалната кутия за основата, като я поднесе към мен и разкри въртящата се балерина вътре.
– Дръж се настрана от мен – предупредих аз.
– Или какво? Ще ме издадеш? – Изсъска тя. – И тогава какво? FIB ще ни прибере всички.
– Къде е Мариголд? Какво направи с нея?
Тя не каза нищо, но очите ѝ се стрелнаха към гардероба ѝ и по гръбнака ми се прокара лед. Направих крачка встрани, а после отново, когато Бърди не направи нищо, за да ме спре, отвори вратата и забеляза голям дървен сандък вътре. Ръката ми трепереше, докато го отварях, и открих в него счупеното тяло на Мариголд, а пръстта, която се изливаше от устните ѝ, ми разказваше как е умряла.
– Чудовище – заобиколих Бърди с прегракнал глас и сълзи в очите ми.
– Тя никога не е мислила нищо за мен – каза Бърди с гняв. – Затова, когато влязох в стаята ѝ, докато спеше, ѝ подхвърлих отровата на Медуза, оставих парализата да я обземе, преди да я убия бавно и сигурно. Накрая тя вече знаеше кой е по-великата фея и знаеше колко дълбоко ме е подценявала.
Напусна ме ръмжене на ярост и аз изпратих към нея взрив от камъни, който я принуди да се гмурне и да се прикрие зад леглото. Скочих върху матрака, загледана в нея с магията, която пращеше във върховете на пръстите ми, но тя се хвърли към мен със спринцовка в юмрук, опитвайки се да забие иглата в крака ми.
Хванах китката ѝ с една лиана, като я притиснах здраво, а кракът ми излезе и се заби силно в лицето и. Тя изкрещя от гняв, докато падаше назад, а аз овладях лианата, изтръгнах спринцовката от хватката ѝ и я поднесох в ръката си.
– Отровата на Медуза? – Предположих и студеният ѝ поглед ми подсказа, че съм права.
Очите ѝ се стрелнаха покрай мен към вратата и тя се втурна към нея с изблик на вампирска скорост, предизвиквайки силен трус, който разтърси земята и ме изпрати на колене. Вдигнах ръка и стиснах зъби, докато изпращах спринцовката след нея по друга лиана, забивайки я в страничната част на врата ѝ точно когато тя стигна до вратата. Лианата принуди буталото да се натисне и тя направи само още няколко крачки, преди да се свлече на пода със стон на отчаяние, а тялото ѝ отслабваше с всяка секунда.
Избързах да изляза в коридора, оглеждайки се наляво и надясно, но не открих там свидетели, които да видят какво правя по-нататък.
Сплетох ръка в косата ѝ, завлякох я обратно в стаята ѝ и ритнах вратата, заставайки над нея така, както можеше да стои над Мариголд, преди да умре. Пръстите ѝ се размърдаха, но никаква магия не ѝ се притече на помощ, когато тя падна напълно неподвижна под мен, а аз се наведох и притиснах брадичката ѝ между пръста и палеца си.
– Името ми един ден ще премине през вековете, от потомък на потомък. То ще бъде увековечено в учебниците по история и ще бъдат написани пиеси, които да пресъздадат славата на моя живот. Но ти? Ти ще бъдеш забравена. Аз ще се погрижа за това.
Назад към част 27 Напред към част 29