Да се обвържеш с живота.
Възможно е да се привържеш към живота отвъд точката на естествена смърт чрез използването на размяна на души. Прокълната душа, която е обречена на вечни мъки, може да бъде примамена до ръба на Завесата и да бъде хваната в капана на чист кристал от тигрово око. Избраният камък трябва да е от най-високо качество и достатъчно малък, за да може да се постави под плътта на субекта, който иска да избегне смъртта, когато е необходимо.
Първо, душата трябва да бъде призована чрез изгаряне на копър и лавандула в центъра на пентаграма и произнасяне на силните думи, изброени в края на тези инструкции. Тази некромантия се заплаща с кръв, която може да бъде принесена в жертва от желаещ или нежелаещ субект. Или с лична цена под формата на спомени от детството, които трябва да бъдат принесени в цялост, когато душата се извежда от пределите на Брулената порта.
Трябва да се отбележи, че да се посегне на смъртта, за да се вземе такава душа, е наистина опасно, като вероятността за неуспех се увеличава в зависимост от това, колко дълбоко трябва да проникне некромантът в Покрова, за да я получи. Подробности за заклинанията, необходими за улавянето на душата и свързването ѝ с кристала, ще намерите на следващата страница.
Когато душата е уловена в кристала, тя може да бъде активирана с помощта на думата Vivere и да се призове етерът, но това може да стане само след като кристалът е вкаран под плътта на този, който иска да се възползва от неговата сила.
След това кристалът ще държи смъртта настрана, като заблуждава самата завеса, използвайки заключената душа като бариера, за да скрие заклинателя от повика на отвъдното.
Бележка: този метод не действа в случай на обезглавяване, пълно разчленяване или изваждане на сърцето.
Трябва също да се отбележи, че душата, уловена в кристала, ще загине, след като силата на кристала бъде използвана, като цената за владеенето му е вечното съществуване.
Един поглед към лицето на Рокси ми подсказа, че тя няма нищо против да поеме рисковете, свързани с използването на тази магия, и аз изръмжах, оставяйки я да продължи да чете, като вече знаех, че тя планира да приложи това заклинание. Което означаваше, че трябва да подготвя една душа, която тя да поиска. Бях за това тя да използва етера в своя полза, но не можех да отрека и опасността, свързана с него, така че всичко, което можех да направя, за да го облекча, трябваше да бъде мой основен приоритет.
Върнах се във Вечния дворец, примигнах, докато очите ми се нагодят към златното сияние, което никога не напускаше това място, и открих само Хейл да стои до картата на съдбата.
– Е? – Поиска той и аз присвих очи от тона му, но той знаеше много повече за това място, отколкото аз можех да се надявам да науча за краткото си време тук, така че му дадох отговор.
– Рокси има нужда от душа – казах му. – За да я улови в кристал от тигрово око като част от заклинание, което е научила от Ефирната книга. Той ще ѝ помогне да избегне смъртта, ако тя я повика.
– Значи тя продължава да върви по пътя на тъмната магия? – Промълви той, като в гласа му се долавяха нотки на страх и гордост.
– Душата ще загине завинаги, щом магията, която я улавя, бъде разрушена – добавих аз, без да си правя труда да обърна внимание на загрижеността в погледа му. Тя вече беше тръгнала по този път и нямаше как да я отклоня от него, затова вместо това избирах да ѝ помогна.
– Искаш да заявиш, че е отвъд Вратата на бруления? – Попита ме Хейл, приближавайки се към мен, а наметалото му накара златната мъгла в стаята да се промени.
– Предположих, че това е по-добре, отколкото да използвам душа, която е заслужила пътя си дотук – съгласих се аз. – Но заклинанието все пак изисква тя да е оттам. Така че можеш ли да ми кажеш как да направя такова нещо?
– Не е лесно – отвърна той, профучавайки покрай мен толкова близо, че намерението му явно беше да ме накара да се отдръпна, но аз просто стъпих на краката си и позволих рамото му да се блъсне в моето, дръпнах го с лице към себе си, като двамата се втренчихме един в друг.
– Искаш ли да се разправяме? – Попитах го с тих тон. – Точно сега? Когато има нужда от мен, за да се съсредоточа върху тази магия, която е решила да създаде?
Хейл освободи бавно дъх, погледът му съвпадна с моя, насилието танцуваше във въздуха. Това беше мястото, където се сблъсквахме, но и където имахме най-много общи неща. Любовта ни към дъщеря му беше по-силна от всяко съперничество или дребнавост, които можеха да съществуват между нас, и двамата го знаехме.
– Наричаха ме Дивия крал не само заради зверствата, в които ме насърчаваше баща ти – каза той. – И имаше дяволски добра причина, поради която Лайънъл дори не си помисли да се опита да се бие с мен един на един.
Пристъпих към него, драконът ми се промъкваше под кожата ми, жаден за кръв, макар че го отблъснах, пренебрегвайки желанието да се поддам на изкушението на борбата.
– Нямам интерес да се бия с теб, реликва – изръмжах аз. – Защото точно сега жена ми има нужда от мен и аз съм дал клетва да бъда нейното създание, да я обичам и защитавам в смъртта и отвъд нея. Ако можеш да ми помогнеш, моля те, направи го. Ако ли не, не ми се пречкай, защото единственото, което би ме накарало да си губя времето да воювам с теб в този момент, е именно това. Но предполагам, че можем да се съгласим, че нищо няма по-голямо значение от това да и помогна точно сега.
Хейл ме изгледа за дълъг миг, след което се усмихна като звяр и плесна с ръка по рамото ми.
– Виждам защо в крайна сметка е избрала теб, дори и да си доказал, че си кучи син – каза той, хватката му беше здрава, усмивката – също толкова дива, колкото и репутацията му. – Когато се стигне дотам, ти би изгорил целия шибан свят на пепел заради една-единствена усмивка от нейните устни, нали?
– Имаш ли проблем с това? – Попитах, несигурен дали това е било мислено като комплимент, или не.
Хейл изхърка.
– Мисля, че от героите се очаква да поставят доброто на всички пред собствения си егоизъм. Но ти си егоист, когато става дума за нея, напълно, безпогрешно егоистичен. Тя е единственото нещо, което никога няма да поставиш под въпрос, единственото нещо, което поставяш над всичко останало. Ако светът трябваше да свърши, за да я видиш в безопасност, ти щеше да запалиш предпазителя, който щеше да го взриви от съществуването му.
– Адски прав си, че бих го направил – съгласих се аз, без елемент на съмнение в тона ми. – Освен това един герой никога няма да бъде това, което е необходимо, за да свалим баща ми. Той ме превърна в злодей и затова съм точно такъв. За нея. За него. Проклятието не е достатъчно добро за това парче лайно. А героите не са достатъчно добри за нея. Така че подай ми фитила, о, Див Кралю, защото съм готов да изгоря всичко.
Хейл ми се усмихна, без да е фалшив, а хватката му върху рамото ми се превърна в тласък, докато ме придвижваше към вратата, и аз му позволих да ме води със себе си.
– Тогава да отидем да намерим на кралицата ти душа, която да унищожи, нали?
Вратата се отвори пред нас и ни пусна на пътя, който водеше към главния вход на Вечния дворец, заобикаляйки изцяло залите, сякаш предусещайки нуждата ни от спешност. Златната мъгла, която се стелеше около нас, беше като балсамирана слънчева светлина, но в момента, в който погледнах към Вратата на бранниците и земите на мъченията отвъд нея, я забелязах да се спотайва в далечината, тъмно петно върху това място на спокойствие.
– Можем да призоваваме души към портата – каза ми Хейл, докато започнахме да се движим с бърза крачка по каменния път. – Но само тези, които са ни наранили в живота. Ако искаш да провлечеш някой от тях, тогава колкото по-силна е омразата ти към тях, толкова повече власт ще можеш да изискаш над тях тук. Това е част от тяхното мъчение – да изтърпят каквато съдба пожелаят онези, които са наранили в живота си. Имаш ли някой, за когото се сещаш, че заслужава пълно унищожение?
Стиснах устни, мислейки си за баща ми и пожелавайки му тази съдба, преди да принудя ума си да се прехвърли към хората, които мразех и които всъщност бяха мъртви и вероятно бяха прокълнати и хвърлени в реката при пристигането им тук.
– Сигурен съм, че куп мои чичовци, братовчеди и други подобни са били убити в битката. Всички те заслужават място там и аз също много ги мразя – казах.
– Чичовци от страна на майка ти? – Попита Хейл и аз свих рамене.
– За най-близкото обкръжение на баща ми винаги се говореше така, сякаш са наши кръвни роднини. Някои от тях всъщност бяха братовчеди, втори братовчеди или други далечни роднини, семейството на майка ми също беше включено, след като тя се омъжи за него и подсигури връзките си с него. Но повечето от тях не поддържаха никаква кръвна връзка с нас.
– Лайънъл обича да разпространява името на Акрукс като масло, което капе по всички, които се доближат достатъчно, за да се докоснат до него – издекламира Хейл. – Сякаш прилагането на подобно нещо изобщо означава нещо пред лицето на истинската сила. Родителите ми успяха да износят само едно дете до пълен срок – мен. След смъртта им аз бях единственият останал Вега, но нямаше част от мен, която да иска да започне да издирва стари семейни роднини и да ги нарича Вега, само за да увеличи броя им. Име със сила като нашата не бива да се раздава наготово. То се печели.
Погледнах го, забелязвайки начина, по който беше нарекъл името на баща ми, и се зачудих дали искаше да ме включи в това твърдение, или не. Все пак сега бях Вега.
– Тогава заслужих ли го? – Попитах, без да искам да пропусна този коментар.
Хейл направи пауза, очите му ме обходиха от главата до петите, а устните му се свиха.
– Предполагам, че ще видим.
Подсмръкнах пренебрежително, сякаш одобрението му не значеше нищо за мен. Но може би значеше. Само донякъде. Може би исках да мога да се върна при жена си и да ѝ кажа, че баща ѝ не презира избора, който е направила, когато ме е избрала.
Отблъснах безсмислените мисли, като вместо това се съсредоточих върху целта си, а в същото време оставих ума си да се пренесе към Рокси, за да видя докъде е стигнала в подготовката си за заклинанието. Беше на покрива на замъка на Б.М.П.Б., рисуваше пентаграма на пода, а до нея седеше готов кристал с перфектно тигрово око.
През зъбите ми се разнесе ръмжене, когато съзнанието ми се върна в гънките на смъртта, а Хейл изви вежда към мен.
– Тя използва още една част от моето съкровище – измърморих аз, опитвайки се да отблъсна раздразнението, което изпитвах заради това, че краде от моята съкровищница, в полза на мисълта как това ще ѝ помогне, но това беше шибано досадно. – Искам да кажа, че със сигурност има много други кристали, които би могла да намери. Не е като тигровото око да е чак такава рядкост, а и всички тези бунтовници отчаяно искат да ѝ се харесат, така че съм сигурен, че ако си беше направила труда да ги попита за един, някой щеше да ѝ предложи.
– Веднъж откраднах един медальон направо от врата на Лайънъл и го хвърлих в езерото в Академията „Зодиак“ – коментира Хейл. – Никога не съм мислил, че през живота си ще видя някой отново да хвърля такъв звук, но изглежда, че ти може би се надяваш да претендираш за тази титла.
– Майната му – измърморих аз и се намръщих на огромните порти, когато навлязохме в сянката им. – Този кристал е мой и тя би трябвало да знае това добре.
Хейл се засмя и аз устоях на желанието да го ударя, за да погледна към призрачното същество, облечено в черни дрехи, което се премести да застане пред портите, препречвайки пътя напред.
Писъци и молби за милост се промъкнаха между железните решетки, където мракът се сгъстяваше отвъд тях. Съществото не реагира на тях, очите с качулка се впиха в мен, а в ирисите му се разгоря син огън. Лицето му беше осветено под качулката, процепи на мястото на носа, зашита уста, без уши и белези, изписани през празните очни ями, които не съдържаха нищо друго освен тези сини пламъци. Напомняше ми за нимфите, които се бяха пазарили с Рокси за информацията за Прокълнатата гора, но там, където те притежаваха неземна красота, това същество не беше нищо друго освен ужас, обвит в плът.
– Кого търсиш? – Гласът му прозвуча в черепа ми и аз се преборих с желанието да се отдръпна от него, а думите му бяха придружени от усещане, подобно на стържене на нокти по вътрешността на главата ми.
– Имам нужда от душа, която да хвърля в пепелта – отвърнах, несигурен дали този пазач ще позволи подобно нещо, но някак си знаех, че лъжите няма да ме доведат до никъде тук. – Такава, която заслужава това.
Съществото наведе глава към мен, любопитно, но не и отказващо.
– Такава съдба може да бъде дадена само на човек, който я заслужава. Този, който безкрайно те е обидил. Човек, чиято съдба си заслужил правото да решиш в замяна на всичко, което ти е сторил в живота.
Намръщих се, раменете ми се отпуснаха, докато обмислях думите на съществото.
– Човекът, който заслужава тази съдба от мен, все още е жив.
– Има и друг. – Ужасните устни на съществото се извиха нагоре, докато то вдигаше ръка и подканваше една душа от сенките.
Фигурата се приближи, нещо в нея ми беше познато, но преди да успея да я разгледам ясно, спомените изникнаха около мен. Не мои собствени спомени; те бяха видени през очите на човек, който отдавна беше нежелано присъствие в живота ми.
Дженкинс се усмихна на себе си, докато се пускаше в стаята ми, и се запъти към бюрото ми, което беше затрупано с играчки и полунадраскани рисунки. От едната страна на стаята се намираше началото на първото ми съкровище на Дракон. Колекция от скъпоценни камъни и монети, които бях спечелил, като впечатлих баща си, или бях получил като подарък на изисканото парти за шестия ми рожден ден, което ми беше организирано седмица по-рано.
– Помня това – изръмжах аз, някак си знаейки какво ще направи, още преди да го е направил, а яростта ми се надигаше, докато гледах как този кучи син подхвърля златна монета от съкровищницата на баща ми сред моите.
Споменът се отдалечи и аз все още гледах Дженкинс, сърцето му биеше възбудено, ръцете му бяха хлъзгави от пот, а в него гореше болнава тръпка, когато баща ми намери монетата и ме удари толкова силно, че ме повали в нокаут.
Всичко, което си спомнях от този ден, бяха писъците на обвинение и ослепителната болка от този удар, последвани от тъмнина. Никога не се осмелих да повдигна въпроса за монетата пред баща ми, след като бях излекуван и се събудих в леглото си, но предположих, че той е бил този, който я е поставил там като някакъв вид тест. Сега, когато видях истината и разбрах начина, по който Дженкинс ме беше подготвил, в гърлото ми се надигна струйка жлъчка. Бях шибано дете. Кой болен гадняр би се забавлявал да гледа как баща ми ме наказва по този начин?
Покрай мен минаха още спомени, моменти, в които ме обвиняваха в неща, които не бях направил, или моменти, в които баща ми откриваше тайни, които криех от него. Първия път, когато Кейлъб ме ухапа, баща ми беше счупил всички мои ребра и аз никога не разбрах как е разбрал за това. Дженкинс беше този, който му каза.
Всеки ден той претърсваше всяка информация, която пресата публикуваше за мен, четеше всичко – от „Небесни времена“ до лични блогове, претърсваше страниците във FaeBook на хората, с които ходех на училище или в Академията, издирваше всяка история, която можеше да се изкриви срещу мен или да ме покаже. После придоби навика да ги поднася на баща ми със закуската всяка сутрин, обяснявайки как нищо от това, което съм направил, не го е подминало и колко пъти съм се събуждал за един от жестоките уроци на баща ми.
Имаше безброй спомени за Дженкинс, който или организираше, или просто се наслаждаваше на отношението, което изтърпявах от ръцете на баща ми, и димът се плъзна между зъбите ми, когато станах свидетел на повече от достатъчно доказателства, за да прокълна това парче лайно.
Хейл се премести до мен, явно виждайки тези спомени, и аз улових погледа му, предупреждавайки го да не ме съжалява с един твърд поглед. Но в погледа му не се появи такова нещо, вместо това в очите му се появи пламенна омраза към слугата на баща ми. Той искаше да отмъсти за всичко, което Дженкинс беше направил, виждах го ясно и отчетливо, и за миг си представих какво можеше да е да познаваш Хейл Вега като баща на Роксания. Не му беше дадено почти никакво време с децата му и се чувствах странно да бъда на страната на неговата закрила, когато имаше малко възможности да я дари на тези, за които наистина се грижеше.
– Искаш ли да поискаш тази душа? – Предложи съществото, като го хвърли на пода в краката ми.
Изръмжах, като посегнах към Дженкинс, хванах го за яката и издърпах задника право от земята, за да ме погледне в очите.
– О, Дженкинс, как почти забравих за жалкото ти извинение за съществуване? – Попитах, наслаждавайки се на страха, който се появи в очите му, докато се опитваше да се освободи от мен. Но каквато и магия да беше завладяла душата му, не му позволи да ме докосне, а аз успях да го държа здраво и да го държа точно там, където го исках.
– Чакайте – изръмжа Дженкинс, но никой от нас не го слушаше.
– Пожъни справедливост от нечестивата му душа. – Съществото изчезна пред нас и аз се обърнах към Хейл с дива усмивка.
– Хайде да помогнем на Рокси да измами смъртта.
Хейл ме последва, докато се насочвах към нея, бутайки се срещу Завесата, около нас се появи покрив, където тя стоеше в центъра на пентаграма, следвайки думите на заклинанието, черпейки от етера и обръщайки поглед към смъртта, докато се подготвяше да достигне до душа, която да използва в тъмната си магия.
– Моля те, станала е грешка. Никога не съм правил нищо – изръмжа Дженкинс, а лъжите, които се разляха от него, накараха дима да се излее през зъбите ми. Но когато юмрукът ми се вдигна, за да го накара да млъкне, Хейл стигна пръв до него, поваляйки го по гръб между нас с писък.
– Познавам червеи като теб. Оставих един да рита в царството на живите с белег, разкъсан през окото му, като напомняне за това колко лесно можех да го убия някога. Дълбоко съжалявам, че оставих сърцето му да бие, но няма да съжалявам, че те привързах към тъмната сила на дъщеря ми. Ще я оставя да те впрегне, да те пречупи, да изразходва и малкото, което има душата ти, а после ще бъдеш хвърлен в нищото.
– Никога няма да се върна към спомените си за теб, Дженкинс – казах мрачно аз. – Никой няма да си спомня за теб. Когато се върна в света на живите, ще затрия името ти, но първо ще го запиша от смъртта.
– Не – моля те, почакай! – Изкрещя Дженкинс, когато Хейл и аз го хванахме и се усмихнахме злобно.
Кристалът с тигровото око се намираше на върха на пентаграма и докато Рокси призоваваше душа да се настани в него, Хейл хвана Дженкинс за другата му ръка и двамата натикахме крещящата му, умоляваща, жалка душа вътре. Силата се счупи около него, осигурявайки съдбата му веднъж завинаги. И докато се обръщах към него с бащата на жена ми до мен, двамата се усмихвахме като диваци.