МЕРИСА
Формата ми се колебаеше между царството на живите и пространството отвъд завесата, а камерите ми се издигаха около мен, докато се борех да остана по-близо до другата страна, където знаех, че съм най-нужна.
Затворих очи, провиснах се на трона във Вечния дворец и дишах тежко, макар да знаех, че нямам реална нужда от кислород. Но навиците, формирани през целия живот, избледняват бавно дори в смъртта. Знаех за някои души, които никога не са си поемали дъх, никога не са си представяли как сърцето им тупти в гърдите, изобщо вече не са изпитвали усещането за допир. Но аз предпочитах да си спомням какво е било да живея, да продължавам да изживявам съществуването си с тези усещания.
Камерата беше празна, всички останали все още се бяха заели с мисиите си да променят съдбата, но аз бях посетила Гейбриъл, бях държала ръката му, докато лежеше привързан към стола на кралския прорицател, и бях видяла пътищата, които се простираха пред дъщерите ми и техните приятели.
Вратата се отвори с трясък и аз погледнах нагоре, откривайки Каталина там, с широко отворени от страх очи, с дива и заплетена по гръбнака дълга коса. Тя се затича към мен, а Хамиш Грус се втурна в стаята зад гърба ѝ във формата си на Цербер, като покривът се вдигна, за да позволи на триглавия звяр да влезе.
– Разбра ли нещо за плановете на Лайънъл? – Поисках. – Дали е заложил капан? Успяхте ли да промените нещо?
– Успях да стигна до него, едва-едва – отвърна Каталина, а на челото ѝ се появи бръчка, която не говореше за нищо добро. – Той не мислеше за мен, но после Лавиния заговори, че съм негова булка, и за кратък миг мислите му се насочиха към мен. Промъкнах се през една пролука в празнотата и стигнах до него.
Хамиш изръмжа тихо, приближи се до нея, огромният му крак се допря до ръката ѝ в успокоителен жест, но Каталина просто вдигна брадичка, отказвайки да бъде разтърсена от човека, когото някога бе наричала свой съпруг.
– Не можах да остана за дълго, но той беше развълнуван, криеше нещо от Принцесата на сенките, говореше за някакво голямо драконово тържество, което трябва да организира тази вечер по време на метеоритния дъжд на Хидридите.
– И? – Попитах, като през мен преминаваше ужас за децата ми.
Хамиш се премести в светкавично движение, връщайки се във формата си на фея, придърпа Каталина под ръка и се усмихна мрачно.
– И моята умна Кити познаваше мошеника достатъчно добре, за да изчука лъжите му като снага на разсъмване – каза той. – Тя потърси в чекмеджетата му и намери счетоводната книга, която той беше скрил като катерица с твърде много ядки за гризачите си.
– Какво означава това? – Попитах го. Времето се изплъзваше, метеоритният дъжд бързо наближаваше. Познавах дъщеря си достатъчно добре, за да знам, че тя вече се готви да тръгва, за да се отправи към Двореца на душите в търсене на сестра си.
– Той е изготвял списък на най-могъщите си и верни поддръжници – което означава Гилдията на драконите. Намерих една покана, забутана в задната част на гардероба му. Гадината така и не успя да направи достатъчно добро заклинание за прикриване, за да ме надхитри – каза Каталина. – Поканата беше странно формулирана. Той искаше от членовете на Драконовата гилдия да дойдат при него и да дадат обещанието, с което са се съгласили. Хамиш ми предостави част от силите си и заедно успяхме да прелистим страниците на поканата в пределите на килера. Мериса, мисля, че Лайънъл планира да превърже в пазител всеки дракон в гилдията, създавайки армия между него и всеки, който се опита да сложи край на управлението му.
Успокоих се при мисълта за това. Безброй обвързани мъже, готови да се хвърлят между Лайънъл и смъртта, щит от плът и кръв, който ще отвърне на удара на всяка цена. Емоционалният удар, който щеше да се стовари както върху Лайънъл, така и върху тези, с които се свързваше, беше безумен, но все пак в плана имаше някаква хитра брилянтност. Лайънъл знаеше, че няма да може да спечели срещу принцесите на Вега, щом те заявят пълната си сила. Дълбоко в себе си той разбираше това и в това се изразяваше страхът му.
– Той се страхува – казах аз, на устните ми се появи бавна усмивка и Каталина я повтори, а усмивката ѝ беше лукава.
– Да. Но не само от близначките Вега. Мисля, че той се страхува и от новата си булка. Тя не се е сгромолясала пред него, а и не се е подчинила просто на волята му. Там се води борба за власт и ако Лайънъл смяташе, че може да я смаже с груба сила, тогава вече щеше да се опита да го направи. Фактът, че не го е направил, говори много.
– А фактът, че е скрил от нея тези планове за свързване на пазителите, говори още повече – съгласи се Хамиш. – Той планира да направи това тази вечер, докато тя иначе е ангажирана с някакво дяволски подло действие, което не бихме могли да проумеем. Той иска тази скалиста армия да е на мястото си около него по-скоро рано, отколкото късно, и тъй като не каза нищо за поставяне на капан или за очакване на нападение…
– Плановете му просто ескалират, защото се страхува. Той иска тази армия да е там, за да го защити от Лавиния – предположих аз.
Споделихме поглед на конспиративна победа. Ако Лайънъл беше зает със заплаха отвътре в собствения си дворец, нямаше да търси такава, насочена отвън.
– Гейбриъл все още предвижда голям провал в плановете на Роксания и наследниците за тази вечер – казах тържествено, разбивайки на пух и прах този сладък момент на победа. – Но аз работя в двореца, обединявам се с магията, която оставих там приживе, откривам скритите пътища, търся нимфите и драконите, разположени из коридорите му. С малко помощ и допълнителна сила, мисля, че ще успея да оформя безопасен път, по който те да минат.
– Просто ни кажи от какво имаш нужда и то е твое – съгласи се Каталина, Хамиш също кимна.
Вратите се отвориха и всички погледнахме към Азриел и Клара, които влязоха в стаята.
– Получи ли се? – Поисках, а кралският авторитет оцвети тона ми.
– Малко. Нимфите започнаха да се бият, но бързо бяха потушени, като лидерите сред тях запазиха контрол. Не мисля, че ще се получи – въздъхна Азриел.
– Ами продължавай да опитваш. Не можем да очакваме чудеса, но всичко малко ще помогне.
Азриел кимна и двамата с Клара тръгнаха да продължат опитите си с нимфите.
– И какво сега? – Попита Каталина, като ме погледна за отговор, който ми се искаше да мога да дам. Но нямахме време, а тази съдба нямаше да се промени, така че се нуждаехме от друг вариант.
– Ще ги пазим – казах твърдо. – Ще те заведа със себе си в Двореца на душите и заедно с Хейл и Дариус ще можем да отключим част от магията, скрита в стените му, да ги предпазим от опасностите, доколкото можем, и да се надяваме, че ще ги преведем през тази нощ, каквито и ужаси да донесе тя.
– Къде е Дариус? – Попита Каталина и синът ѝ се материализира като в отговор на въпроса ѝ, а съпругът ми – заедно с него.
– Е? – Попитах.
– Роксания отново призова силата на етера. Тя е създала тъмен артефакт, който ще ѝ помогне да предотврати смъртта, ако тя я призове.
– Успяла ли? – Въздъхнах уплашено, надеждата и страхът се смесиха при мисълта, че Роксания владее такава опасна магия. Но ако нещата, които Гейбриъл бе видял за тази нощ, бяха дори близо до истината, тогава знаех, че ще и е нужно всяко предимство, за да оцелее.
– Тя го направи – потвърди Хейл, гордостта беше ясна в гласа му, а Дариус се усмихна мрачно.
– Нека се уверим, че е достатъчно – каза той.
Бързо им разказах за плана на Лайънъл да привърже драконите към себе си, а Дариус яростно изруга.
– Елате, трябва да побързаме – подканих ги, подканяйки всички да се приближат и те се преместиха при мен, хванаха ме за ръцете и мишците, стиснаха ме здраво, докато с Хейл се съсредоточавахме върху Двореца на душите, сърцето на нашата крепост в царството на живите, мястото, където магията ни живееше най-силно и след смъртта ни.
Точно когато се устремихме към него, се появи Радклиф, драконовият преобръщач, който беше умрял, преди още да вляза в живота на Хейл, и се втурна след нас, докато завесата ни обгръщаше и ни дърпаше към самия дворец.
– Искам да вляза – каза Радклиф, когато пристигнахме. – Наречете го отмъщение, ако трябва, но ако има шанс да се справим с Лайънъл тук, искам да го хвана за топките и да го издърпам.
– Очарователно – промърмори Каталина, с което си спечели усмивка от човека, чийто живот Лайънъл беше откраднал.
– А сега какво? – Попита Дариус, когато се озовахме в слабо осветен коридор, а далечни стъпки известяваха за пристигането на някой, който не би трябвало да е тук.
– Идват – въздъхнах аз, придвижих се до стената и притиснах дланта си към нея, въздъхнах, когато усетих далечния зов на собствената си магия, силата, която бях свързала тук преди всички тези години.
Хейл постави ръката си върху моята и далечен тътен отекна по стените, когато дворецът се събуди и ни посрещна като събудена домашна котка, която отваря око и се надява да я потъркат по корема.
– Ксавие? – Въздъхна Каталина и Дариус я хвана за ръка, докато усещаше присъствието на тези, които обичаше, също да се приближава.
– Макс и Рокси са с него. Как така те вече са тук? – Попита той.
– Времето се премества в свой собствен ритъм между тук и там. Един удар на сърцето за нас може да мине като седмица за тях, понякога повече, понякога по-малко. Мъртвите не са ограничени от хода на времето, но това означава, че времето на свой ред не е лоялно към нас – тържествено отговори Радклиф.
– Това означава, че пътят, който Гейбриъл е предвидил, вече е в ход – промълви Дариус.
– Но ние сме тук, за да отворим нови проходи, които съдбата да избере – уверих го аз. – Просто трябва да знаем кои да изберем.
– Търсят Дарси и Ланс – каза Дариус, като се оглеждаше наляво-надясно, докато се опитваше да се ориентира. – Кой път ще поемат?
– Натам. – Подръпна брадичката си Хейл, за да посочи най-прекия път към тронната зала, но в момента, в който го направи, ме обзе чувство на страх.
– Лайънъл ще разположи стражи из тези зали. Трябва да отворим път, който да ги избягва – казах аз.
– Ами намокри ми мустаците, защо не каза? Аз сам ще изляза и ще преценя мошениците. – Хамиш тръгна по посочения от Хейл коридор, а Радклиф също се зае със задачата, като пое по един коридор вдясно.
– Ако успеем да заключим мястото, където са разположени стражите, тогава ще можем да ги поведем по по-безопасен път – ако приемем, че магията ни е достатъчно силна, за да го направим – казах аз.
– Така е – изръмжа Хейл, като не искаше да допусне друг вариант.
Дариус тръгна по посока на Роксания и останалите, а Каталина се промъкна през една затворена врата вляво от нас и провери отвъд нея.
Затворих очи и вкарах силата си в самите стени, магията на Хейл се сля с моята, докато не се разля в тях и не усетих цялата сграда, сякаш беше продължение на собствената ми плът.
Последователите на Лайънъл се спотайваха в някои от коридорите, но повечето от тях бяха отвъд стените на двореца, събрали се в амфитеатъра за ритуала си.
– Ето я – промълви Хейл и аз също я усетих, дъщеря ни се приближаваше към нас с целеустремени стъпки.
Протегнах ръка към Гуендалина и я намерих в тронната зала, както се очакваше, Ланс до нея и един-единствен страж, разположен в стаята, за да ги пази.
– Ксавие и Макс току-що влязоха в скритите коридори и се отделиха от Роксания – промълвих аз, напрягах силата си, усещайки пътя си през заобикалящите ни коридори, докато дъщеря ни се приближаваше все повече.
– Не по този нелеп начин! – Обади се Хамиш и аз усетих струпването на нимфи в посоката, в която беше поел.
– Тя е почти тук, но не е съсредоточена върху мен – каза Дариус от някъде наблизо, когато се върна. – Не мога да я достигна.
– Ясно е вляво! – Обади се Каталина и аз стиснах зъби, докато се задълбочавах в магията на двореца,
– Имам нужда от повече сила – измърморих аз.
– Как? – Изръмжа в отговор Дариус.
– Ела тук – поиска Хейл и когато Дариус постави ръката си на стената до моята, усетих прилива на неговата магия, която се съедини с нашата.
Погледнах го, решителността в очите му ме изпълни със същата неоспорима нужда и докато Каталина, Хамиш и Радклиф също натискаха магията си в стените, намерих силата, от която се нуждаех, за да поема контрола над тази злополучна нощ.
– Върви – изръмжа Хейл, поемайки контрола над коктейла от сили, като връзките му с Двореца на душите бяха най-силни и му беше най-лесно да поеме ръководството.
Изблик на ледена студенина ме прониза, когато се отдръпнах от стената, оставяйки го да ръководи двореца, и се огледах наоколо точно когато се появи Роксания, изглеждаща свирепа с меч в ръка, а погледът ѝ изгаряше от отчаяната нужда да намери сестра си.
Усещах, че още стражи се насочват натам, че съдбата се извива, за да я застигне, но аз щях да се боря с тази съдба с всички сили.
Тя спринтира към мен, насочвайки се направо към маршрута, по който имаше най-много стражи, а аз вдигнах ръце, исках да ме види, да ме чуе, докато виках да спре.
Тя се втурна право през неосъществената ми форма, без да ме забелязва, без да забавя темпото си, а болката от този факт ме разкъсваше както винаги, но нямах време да се самосъжалявам.
– Аве! – Изкрещях, но той вече ме изпревари, изтръгна вик на усилие, докато черпеше от силата на двореца, и вратите вляво от Роксания се отвориха с трясък.
Тя се завъртя към нея, вдигна меча си в очакване на атака, но когато не откри никого там, мислите ѝ се насочиха към мен. Споменът за последния път, когато ѝ изпратих съобщение в този дворец, я накара да си спомни за мен и като пътеводна звезда се закачих за мъката, която изпитваше.
Силата на този изблик на копнеж ми даде допълнителната сила, от която се нуждаех, и аз се затичах към вратата, вливайки силата си в пода под краката ми, блестящи сребърни стъпки, които се появиха върху плочите, водейки я след мен.
Роксания не се поколеба и се стрелна през вратата, която Хейл затръшна зад себе си точно преди стражите, които усещах, че идват, да се появят зад следващия ъгъл.
Те не ме видяха, докато аз се мръщех към тях, проклинайки ги, че са стъпили в нашия дом, и се надявах мрачната съдба, която беше предсказана за тази нощ, да ги сполети тях.
Тръгнах далеч от тях, преследвайки дъщеря си, докато останалите също тичаха след нея, а Хейл отвори друга врата, през която аз се втурнах, оставяйки отново следа от стъпки, превеждайки Роксания през двореца възможно най-безопасно.
Хамиш, Радклиф, Дариус и Каталина извикваха предупреждения всеки път, когато забелязваха повече нимфи, и ние ги заобикаляхме отново и отново, отвеждайки я до тронната зала, без нито веднъж да влезем в контакт с някой от враговете ѝ.
В крайна сметка Роксания стигна до тронната зала и всички ние паднахме неподвижни, задъхани от усилията, които бяха необходими, за да повлияем толкова много на живото царство. Всеки от нас с тихо отчаяние се надяваше, че тя ще успее да намери начин да спаси Гуендалина и нейния другар, след като вече е тук. Но между смъртоносната връзка на Ланс и сенчестото проклятие на Гуендалина се страхувах какво може да се направи, за да ги спасим.
Роксания се придвижи до вратите на тронната зала, протягайки ръка, за да развали магията, която Лайънъл беше поставил върху тях, а Каталина хвана ръката ми.
– Ксавие е в нужда – изпъшка тя, очите ѝ бяха уплашени, а аз погледнах към Хейл, който кимна веднъж, усещайки пътя към сина си чрез връзката си с двореца.
– Гейбриъл също е в риск – добавих аз. – Сет, Джералдин и Кейлъб са на път към него.
– Тук не можем да помогнем повече на Роксания – каза Хейл, макар да си личеше, че не иска да я остави. – Дариус може да остане да я пази. Ако искаме да помогнем на Ксавие и Макс, ще сме нужни и двамата. Гейбриъл и останалите в безопасност ли са засега?
– Да. Доколкото мога да преценя – съгласих се аз и Хейл кимна, като думата ми за това му беше повече от достатъчна.
Дариус погледна изненадано към Хейл, като тежестта на доверието, което му оказваше, го остави зашеметен.
– Спаси брат ми – каза той твърдо, собственото му сърце явно се разкъсваше от това къде трябва да бъде, но се нуждаехме от връзката на Хейл с двореца, ако искахме да помогнем на Ксавие. А и голямата скръб на Роксания по Дариус го правеше най-добрият избор да ѝ помогне тук. Ако някой можеше да го направи, то това беше той.
– Това са моите дъщери там, сине – изръмжа Хейл и се хвана за рамото, докато срещаше бурния поглед на Дариус. – Не ги проваляй.
– Няма да ги подведа – закле се Дариус и в отговор стисна рамото на Хейл, а между тях се разнесе мощна енергия, от която косъмчетата на врата ми настръхнаха.
И с това го оставихме там, един-единствен рицар, който пазеше своята кралица, докато падахме в мрака и се втурвахме към друга душа, която се нуждаеше от нашата помощ, за да оцелее в тази проклета нощ.