ДАРИУС
Стоях до брега на реката, която бях видял от дълбините на пещерата на Мордра, и се взирах в буйната вода, която се носеше покрай мен, а писъците на тези, които носеше, се разнасяха във въздуха отново и отново.
Ръцете се забиваха в стръмните брегове, крайниците се мятаха в бурното течение на водата, а изпълнените с омраза очи ме поглеждаха всеки път, когато ме виждаха да бдя над спускането им към забравата.
Надолу по реката се издигаше Вратата на брулените, а мракът кървеше от пространството отвъд нея като петно, което докосваше златната светлина на Завесата. Чудех се какви ли страдания са се случвали там, какво ли покаяние се е изисквало от онези, които са се озовавали в бодливите и стени след смъртта. Дали това е достатъчно? Дали страданията, които очакваха баща ми там, щяха да бъдат достатъчни, за да покрият цената на неговата злоба и амбиция?
Изтръгнах камък от брега и го хвърлих в буйната вода, от която се разнесе нечисто съскане, докато потъваше в дълбините.
Можеше ли Мордра да ме види? Дали сянката ми беше хвърлена над нейната колиба? Знаеше ли тя дълбочината на моята преданост към каузата?
Докато стоях там, а кожата ми все още беше жива от ехото на докосването на Рокси, ароматът ѝ лепнеше по мен и животът шепнеше името ми като дразнеща ласка, усетих как се прокрадва началото на страха.
Нимфите и бяха предложили надежда, но тя беше толкова непостоянна и опасна. А за жена ми това беше точно онзи стимул, от който знаех, че се нуждае, за да я подтикне към действие. Сега тя нямаше да спре. И макар всяка част от мен да копнееше да намери път обратно към нея, обетът, който беше дала на звездите, да пламтеше и в моята душа, все още се страхувах каква цена може да плати, какви жертви може да направи в името на това да види това.
Роксания Вега не приемаше „не“ за отговор, когато си поставяше за цел нещо, което искаше, и самите звезди трябваше да треперят при мисълта, че гневът ѝ ще се обърне към тях.
– Хидрата меча утре – обади се Радклиф, привличайки вниманието ми към него, където се криеше сред дърветата, спазвайки дистанция от водите, които се носеха пред мен.
Една душа изкрещя в знак на неподчинение на съдбата си, когато бе пометена от мен.
– Посетих Наследниците – промълвих аз, потънал в собствените си мисли. Прекарвах всеки свободен миг, наблюдавайки близките си от уединението на стаята си във Вечния дворец, оставайки колкото се може по-близо до живите, като същевременно се опитвах да се съсредоточа върху усилията, които всички ние полагахме и тук. – Те са решителни. Плановете, които правят, изглеждат солидни…
– Съдбата на Лайънъл се е променила – прекъсна ме сериозно Радклиф, а грапавината в тона му принуди погледа ми да се откъсне от водата и да се върне отново към него.
– Какво? – Поисках, отдръпвайки се от брега, малки камъчета се спускаха във водата и слабо съскаха, докато се приближавах към убития си чичо. – Не говори със загадки, а ми го кажи.
Радклиф вдигна брадичката си, когато се изправихме лице в лице, гръбнакът му се изправи, докато сякаш преценяваше ръста ми в сравнение с неговия, а гърдите му също се издуха.
– Мериса посети Гейбриъл. Той се гърчи в Камерата на кралския прорицател, веждите му са набръчкани от унищожаването на пророчеството му. Той насочи твоята кралица и останалите по пътя, който сега е предопределен да завърши с кръвопролитие.
– Къде са те? – Изригнах, а паниката прескочи в гърдите ми, докато в съзнанието ми се събираше обърканото му обяснение. Пророчеството, което Гейбриъл бе дал на Рокси, ги бе насочило по пътя към Двореца на душите тази нощ. Ако съдбата се беше променила, тогава можеха да попаднат в капан, засада, каквото и да било, но явно нищо от това не беше добро.
– Те са в стаите си, опитват се да предадат послание отвъд преградата, надявайки се да предупредят…
Избухнах в спринт, без да го изчакам да свърши, нахлух обратно през дърветата и се затичах право към единственото парче открито пространство тук в гората.
Докато тичах, призовах силата на моя дракон, като го привлякох към краищата на плътта си, заповядвайки му да се движи с мен и да не се отделя от кожата ми.
Не бях сигурен дали ме слушаше, в гърдите ми се разнесе предизвикателен рев, когато направих бягащ скок направо от ръба на речния бряг и се понесох във въздуха над буйната вода.
Отдолу към мен отекнаха писъци, ръце, които се стремяха към мен, ръце, които ме сграбчваха, отчаяни, бушуващи души, които жадуваха да добавят още страдания към своите, когато започнах да падам.
Но любовта, която изпитвах към хората, които сега се насочваха към злощастна житейска съдба, не можеше да бъде отречена. С огромен рев златният Дракон в мен се освободи, крилете ми се разпериха, а от челюстите ми лумна огън.
Мъгливото небе ме подкани да се издигна нагоре и аз се втурнах към него, насочвайки се към Вечния дворец, чиито прозорци отстрани се местеха и променяха според прищевките на тези вътре, приспособявайки се към нуждите на мъртвите.
Не знаех кой прозорец принадлежи на Хейл и Мериса, но дворецът щеше да ми осигури това, от което се нуждаех.
Полетях право към него, бързо и вярно, крилете ми биеха силно, когато най-близкият прозорец започна да се разширява, да се отваря все по-широко и по-широко, превръщайки се в арка, достатъчно голяма, за да може един напълно пораснал дракон да премине през нея.
Преместих се, докато минавах през сградата, а събралите се души, които вече стояха в покоите на мъртвите кралски особи, се обърнаха към мен с изненада, когато паднах на крака и пробягах няколко крачки, за да неутрализирам скоростта на пристигането си.
Изящните дрехи и златното наметало се разпиляха по тялото ми, когато се върнах във формата си на фея, и аз ги погледнах изненадано.
– Има разлика от това да стоя наоколо с изваден член – промълвих, като се вгледах в странността на това, че се намирам напълно облечен без никакво усилие.
– Завесата осигурява. – Кимна Азриел.
– Благодаря на звездите – добави Хейл под нос.
– Да, благодари на небесата, че не ти се е наложило да го видиш и да страдаш от осакатяващия комплекс за малоценност, предизвикан от сравнението – изтърсих аз и се запътих към майка ми, която ме придърпа в прегръдките си със страшна сила.
– Ако искаш доказателство, че няма такова нещо – започна Хейл, но Мериса му махна с ръка.
– По-късно можеш да се насладиш на сравнението на пишките със зет си, Хейл – отвърна Мериса. – Трябва да се опитаме да отклоним Роксания и останалите от този път.
Хейл изсумтя, устните му потрепнаха от нещо, за което можех да се закълна, че е забавление, и аз се изтласках от ръцете на майка ми, като се преместих да застана около каменната маса, която се беше появила в центъра на стаята, а над нея се търкаляше извиващ се дим. Азриел, Клара, Хейл, Мериса, Хамиш и майка ми вече бяха заели места около нея и аз избутах с лакът бившия крал, за да мога и аз да погледна.
– Какво е това? – Поисках, опитвайки се да разбера начина, по който димът се местеше от място на място, разкривайки тук планински връх, там висока кула.
– Това е карта на съдбата – каза Азриел.
– Мислех, че те са легенда?
– Такива, които изглеждат реални само в смъртта – съгласи се Азриел и прокара ръка по ъгъла на картата, като отнесе дима от плаващия остров, който беше издълбан от земята.
– Ще се опитаме да използваме няколко подхода – обясни Мериса. – Искаме да се опитаме да ги изтласкаме от този път. Но ако не успеем, може би ще успеем да направим нещо, което да отвлече вниманието на Лайънъл и да го насочи към друга съдба. Доколкото можем да кажем, той всъщност не знае, че те идват, но е направил планове, които ще изпратят всеки, който влезе в Двореца на душите тази вечер, към кървава съдба.
– Опитал ли се е някой да предупреди Рокси или останалите? – Изсумтях, като вниманието ми беше насочено към замъка на Б.М.П.Б., докато Азриел започна да разчиства дима, който покриваше други части от картата.
– Как да ги предупредим? – Изсъска Хейл. – Не можем да разговаряме с тях, не можем дори да им напишем бележка или да направим нещо съществено.
– Хейл и аз имаме дълбоки връзки с Двореца на душите – обясни Мериса. – Планираме да се отправим натам и да вникнем в магията, съдържаща се в самите стени, да отворим пътища, да се надяваме да ги отклоним от опасността, където можем, докато Азриел и Клара ще се опитат да разбунят нимфите, които са разположени в края на територията на двореца.
– Да ги развълнуват? – Попитах.
– Имам теория, че може би ще успея да развълнувам сенките с вътрешната си сила – отвърна Азриел. – Може би достатъчно, за да ги подтикна, да започнат битка… Не знам дали ще се получи и дали има някакъв шанс да създам достатъчно хаос, за да привлека вниманието на Краля на драконите, но…
– Той не е крал – изръмжах аз. – Нито един от тези планове не изглежда склонен да промени хода на съдбата достатъчно, за да предпази Рокси или останалите от нараняване.
– Ще отида при Лайънъл и ще видя дали мога да открия още от плановете му – каза тихо мама. – Може би той ще разкрие нещо, което може да бъде от полза.
– Той те оплаква? – Попитах я, изненадан, че чудовището, което ме беше създало, изобщо се интересуваше от смъртта и, след като то беше причинило тази смърт. Няколко пъти бях усещал порива на скръбта му в душата си, когато мислеше за мен, но поривът беше изпълнен с гняв и знаех, че той наистина скърби само за това, в което би искал да ме превърне. Беше ядосан, че не съм се превърнал в доброволната пешка, в която се беше опитал да ме превърне.
– Той… – Мама погледна към Хамиш, който хвана ръката ѝ и я стисна нежно. – Понякога мисли за мен, когато измъчва затворниците си. Избира жени, които му напомнят за мен, и ги наказва за това колко лесно му избягах, мразейки това, че се откраднах в смъртта, вместо да му позволя да ме залови и накаже по начина, по който е искал.
Гневът ме прониза толкова силно, че почти се изместих, а хватката ми се стегна толкова силно върху ръба на масата, че беше чудно, че не се счупи.
– Трябва да отидеш при Роксания. Виж дали можеш да се свържеш с нея – ако някой от нас има шанс, то това си ти – заповяда Хейл и поне веднъж не се опълчих на заповедта.
– Вече съм тръгнал – отвърнах, а скръбта на жена ми танцуваше по плътта ми като меки пръсти. Болеше я за мен, откакто напусна поляната с нимфите, а сърцето ѝ отново бе разкъсано и окървавено.
Избягвах я като страхливец, а вината ми за болката, която ѝ причинявах, ме държеше настрана. Но сега беше малко повече от мисъл да и се отдам.
Останалата част от мъртвите и Вечният дворец изчезнаха около мен, а душата ми търсеше нейната в тъмнината, докато не се озовах в нейните покои в замъка на Б.М.П.Б.
В стаята ѝ беше тъмно. Ефирната книга плюс четирите древни тома за елементите бяха разхвърляни по леглото и пода, докато тя седеше в средата на огромния балдахин, прибрала колене до гърдите си, а косата ѝ падаше напред, за да закрие лицето ѝ.
Единствената светлина идваше от огъня, който почти бе угаснал в огнището, а звукът му и почти безмълвните ѝ ридания бяха всичко, което се долавяше в пространството.
Преместих се да седна до нея, леглото не се измести, когато тежестта ми се присъедини към нейната, нищо в царството на смъртните не реагираше на присъствието ми, но когато я обгърнах с ръка, тя се наведе към мен, главата ѝ се спря между ключицата и челюстта ми, а пръстите ми преминаха през косата ѝ.
– Понякога ми се струва, че те усещам – издиша тя в смълчаната стая, сълзите ѝ застинаха, а в дробовете ѝ се появи дрезгав дъх. – Сякаш си точно там, в съседната стая, на път си да влезеш и да съсипеш живота ми отново. Иска ми се да беше така. Или може би ми се иска изобщо да не съм те срещала, за да не ми се налага да усещам какво е да те загубя.
– Не си ме загубила – отвърнах твърдо, съсредоточавайки се върху точката на контакт между нас, впрягайки всичко, което бях, в усещането за плътта ѝ до моята, пръстите ми в косата ѝ, желаейки тя да го почувства, да ме усети и да знае, че никога няма да я напусна истински.
Главата на Рокси падна напред и тя отново започна да плаче, а моето присъствие беше без значение като комар, попаднал в ураган.
Изръмжах, разочарованието се вкопчи в мен, докато се борех да я накарам да ме почувства, да ме чуе, да ме види. Но това не беше добре. Нищо от това, което правех, не променяше и най-малкото.
Забих юмрук във възглавницата от неудовлетвореност, но ударих нещо силно под нея, Атласът на Рокси светна, музикалното ѝ приложение се отвори, осветявайки ярко в притъмнялата стая. Примигнах към него, шокиран, че изобщо съм успял да му въздействам, и бързо посегнах отново към него, песните се превъртяха под докосването ми, появяваха се едно след друго имена, устройството усещаше влиянието ми.
Погледнах към жената, на която бях обещал душата си, виждайки начина, по който се пречупваше в мрака, и знаех точно от какво се нуждае, за да я върна от него.
Роксания Вега не беше създадена, за да се валя и да се гърчи. В дълбините на обляната си в огън душа тя беше воин докрай. И тя трябваше да върне сърцето си обратно в борбата.
Мъртвата Пепеляшка от Емелин започна в момента, в който натиснах play, и Рокси си пое рязко дъх, завъртя се, за да погледне изненадано Атласа си, оставяйки думите да се увият плътно около нея. Може би беше забравила, че е лоша кучка, както подсказваше песента, но сега беше време да си спомни. Съдбата може и да се беше променила, но майната му. Тази жена беше избирала съдбата си сама неведнъж преди и знаех, че няма да се води само по звездите.
Движех се около нея, докато сълзите бавно изсъхваха по бузите ѝ. Челюстта ѝ се стягаше, докато слушаше песента, стените ѝ се изграждаха отново, бронята се пристягаше плътно около разбитото ѝ сърце.
Ефирната книга беше отворена на страница за разваляне на проклятията, като от краткия ми поглед върху думите нищо от това не изглеждаше особено полезно. Проклятието, което тегнеше над семейството ѝ, не беше дребно проклятие. Но книгата сякаш ме призоваваше, шепнеше ми думи за защита, за стари начини да се предпази от смъртта.
Посегнах към книгата и прелистих страниците. Рокси се олюляваше от звука на прелистването им една по една, а илюстрациите и текстът преминаваха твърде бързо, за да ги забележат, докато не се спрях и не ударих страницата, която търсех, достатъчно силно, за да накарам матрака да подскочи под нея.
Тогава Рокси ме погледна право към мен и за половин секунда си помислих, че наистина ме вижда, но когато погледна през мен с разфокусираните си очи, оставих вниманието си да се върне към книгата.
Назад към част 29 Напред към част 31