***
Бяха изминали няколко дни, откакто Скарлет беше видяла Брайсън на баскетболното игрище. След не особено обнадеждаващата среща Скарлет се беше върнала в Ню Йорк. Следващите дни беше прекарала в преодоляване на часовата разлика, пазаруване на нови дрехи за работа и четене на информация за филмовия бизнес.
Тя не знаеше много за Холивуд и филмопроизводството, затова си взе няколко книги – мемоари, написани от хора, които са живели и дишали с тези неща години наред. Книгите я плашеха. В тях се описваше свят, пълен с нарцисисти, хора, които биха ти прерязали гърлото, за да получат още едно стъпало нагоре по стълбата. Колкото и да беше страшно да чете за забързания и взискателен свят на един холивудски вътрешен човек, Скарлет трябваше да признае, че всичко това я завладява.
И част от нея с нетърпение очакваше ново предизвикателство, шанс да изпита себе си и да докаже, че е способна и достойна. В края на краищата, Кали беше повярвала в нея достатъчно, за да и осигури тази работа, най-малкото, което Скарлет можеше да направи, беше да опита истински.
Затова, макар да смяташе, че Брайсън е неприятен спортист, който не е дорасъл много повече от нивото на гимназията, тя реши да направи всичко по силите си, за да му бъде добър асистент.
Когато той най-накрая се накани да ѝ се обади и да ѝ каже, че е в града, Скарлет беше щастлива да започне работа. Тя го попита дали вече има нужда от помощта ѝ, а той не се ангажира.
Каза и, че не знае точно какво изобщо прави, така че може би ще и е скучно да се опитва да му бъде асистентка в момента.
Въпреки това Скарлет усети, че може би има място за нея в тази комбинация. Тя каза, че ще се отбие в апартамента му на следващата сутрин и ще се захване за работа.
И така, сега тя стоеше в Мидтаун Манхатън, в една много луксозна сграда с портиер и цялата тази покъщнина, и поиска да се качи горе и да се види с Брайсън Тейлър. Портиерът се обади и провери дали я очакват, след което ѝ каза да продължи.
За миг Скарлет се притесни, че Брайсън вече е забравил, но очевидно не беше така.
По време на пътуването с асансьора тя се огледа. Беше се облякла с бургундски плетен топ и черна мини пола, черни високи токчета. Беше малко пресилено, но искаше да излъчва изтънченост на Ню Йорк без усилие. Брайсън не беше виждал тази нейна страна и може би това щеше да го шокира да я погледне в друга светлина.
Тя стигна до вратата на апартамента му и почука два пъти.
Миг по-късно той отвори вратата и я поздрави.
– Уау, ти си се облякла добре – каза той.
– Уау, не си се облякъл – отвърна тя, като забеляза баскетболните му шорти и потник без ръкави – различен екип от този, който беше облякъл онзи ден на игрището, но в общи линии със същата идея.
– Съжалявам, но се събудих съвсем скоро. Все още съм в Лос Анджелис. – Той се разходи из апартамента, като де факто я запозна с обстановката. Беше огромен, просторен, модерен. – Има нещо като постмодерен дзен – каза той. – Всъщност дори не знам какво означава това. Недвижимият агент ми каза това.
Тя предположи, че Брайсън е имал късмет, че продукцията е платила за престоя му в такова хубаво място.
Скарлет се любуваше на гледката към Манхатън от огромните прозорци. Всичко беше от светло дърво и много елегантно и минималистично. Все пак Брайсън вече беше успял да я разхвърля с няколко кутии от пица, празни бутилки от бира, списания и хартии, които се въргаляха наоколо.
Да не говорим за дрехите, които тя зърна на пода в спалнята му през леко открехнатата врата.
Озоваха се в кухнята, където Брайсън започна да вари кафе.
– Обичаш ли го силно? – Попита я той.
– Разбира се. – Тя седна на масата и се загледа във величествения хоризонт. – Каква гледка – възхити се тя.
Той погледна към нея, докато смилаше зърната.
– Да, наистина е убийствена.
– Рай – промълви тя над звука на мелничката.
– И така – каза Брайсън и се усмихна, докато кафето се вареше и след това се изсипваше автоматично в една чаша.
– И така – съгласи се тя.
– Не съм сигурен откъде да започна.
Скарлет отвори чантата си и извади тефтерче и химикалка.
– Ами, нека просто добием представа какво трябва да се направи, добре?
Брайсън поднесе чашата към нея.
– Какво предпочиташ – сметана, захар, спленда, какао на прах, екстракт от ванилия? Мога да продължа.
Тя се засмя. За милисекунда почти го намери за очарователен.
– Пия го черно с малко Splenda.
Той сложи на масата до чашата ѝ кутия със Splenda и лъжица. След това се върна при кафеварката и започна да приготвя своята чаша. Беше висок и широкоплещест, атлетичен и красив. Тя си помисли, че вероятно никога не е имал особени проблеми с дамите – поне да ги вкарва в леглото.
Но тя не беше тук за нищо от това. Брайсън все още стоеше до кафемашината, а тя го чакаше с вдигната във въздуха химикалка.
– И така, кои са основните неща, които трябва да свършиш през следващите една-две седмици? – Попита тя.
Той въздъхна.
– Всичко е в главата ми. Всъщност не съм от хората, които правят списъци.
– Но не мислиш ли, че може би за един толкова голям проект би помогнало да си запишеш някои цели?
– Да, може би. – Той грабна чашата си и бавно се приближи до масата. – Честно казано, в момента основната ми цел е да направя някои от тези преработки, които Макс и хората от „Сони“ измислиха.
– Пренаписване?
Той кимна, докато сипваше сметана в кафето си.
– Да. Преди няколко дни Макс ми се обади и каза, че имат няколко малки корекции. Е, когато изпратиха бележките си, се оказа, че става дума за някои важни неща.
Скарлет отбеляза в бележника си израза „големи преработки“.
– Какво написа току-що? – Каза той.
– Просто го записах като цел.
– Не. Това не се брои. Зачеркни го.
– Защо?
– Защото това е моята цел. Това е лично за мен. Не е… не е това, за което си представям, че ще ми помогнеш.
Тя стисна устни и сложи химикалката си.
– И така, с какво си представяш, че ще ти помогна, Брайсън?
Той размаха ръце и едва не разля чашата си.
– Не знам. Това. Всичко това.
– Всичко това?
– Нещата, които трябва да организирам. Трябва да се обадя на моите рекламни агенти, да започна да правя сторибордове, основен списък на кадрите, да говоря с оператора, да проучвам локациите – което ми напомня, че това означава да говоря с локационния скаут.
Скарлет записваше всичко яростно, докато той говореше.
– Добре, добре. Това са много неща.
Той отпи глътка кафе.
– А и трябва да се срещна с Дейл и Елайза. Отделно. Не, заедно. – Той спря по средата на глътката и се замисли. – Не, поотделно.
Скарлет се вгледа в него. Изведнъж и се прииска цигара, много.
– Брайсън, изглеждаш малко… не знам… разхвърлян.
– Това е просто моят процес – каза той и се отдалечи от масата. – Това е нормално, така работя. Всичко ще се събере, Скарлет. Ще видиш.
Тя го наблюдаваше как гледа през прозореца и пие кафето си. Искаше и се да вярва толкова много в него, колкото изглеждаше, че той вярва в себе си. Може би беше прав – може би всичко щеше да се получи.
А може би Макс Вайсман беше прав и Брайсън Тейлър щеше да бъде пълна катастрофа.
Назад към част 13 Напред към част 15