***
Скарлет седеше в апартамента си на компютъра, когато Брайсън се обади.
Бяха минали дни, откакто тя беше отишла в апартамента му, за да се опита да разбере за какво има нужда от помощ, и оттогава той не се беше свързвал с нея. Беше започнала да се чуди дали тази нова работа вече не се е превърнала в поредната провалена възможност – може би беше време да започне да сърфира в интернет за възможности за работа като сервитьорка.
Но тогава мобилният ѝ телефон започна да бръмчи на масата и когато го вдигна, на идентификатора на обаждащия се пишеше БРАЙСЪН с големи, удебелени букви.
Част от нея изпита облекчение, а друга част се подразни. Както обикновено. Тя отговори, опитвайки се да звучи неутрално и заета, сякаш не беше прекарала последните двадесет и четири часа в ядене на нездравословна храна и четене на коментари в YouTube.
– Здравейте, това е Скарлет.
– Здравей, Скарлет. Това е Брайсън.
– О, здравей, Брайсън – каза тя, като все още се преструваше, че това е някаква изненада, която приема с лекота, докато прави забавни и интересни неща в Ню Йорк.
– Съжалявам, че не съм се свързвал с теб – каза той.
– Работа.
– Разбира се. – Тя разроши косата си и зачака какво ще последва.
– Както и да е – въздъхна той – имам нещо като голяма услуга, която искам да ти поискам. – Тя стисна устни.
– Просто го кажи вече.
– Знам, че е кратко, но ми трябва да излезеш с мен в един нощен клуб тази вечер.
– Защо?
– Защото Елайза ме помоли да се срещна с нея и Дейл в някакъв луксозен клуб в града и аз наистина не искам да отида сам.
Скарлет беше повече от раздразнена от молбата му. Не можеше да повярва на наглостта на това момче да и го подхвърли в последния момент. Вече беше почти шест часа, а тя щеше да има само няколко часа, за да се подготви. На всичкото отгоре той изобщо не ѝ беше дал нищо друго за вършене, откакто се бяха срещнали за последен път, въпреки че явно имаше куп неща, които можеше да прави.
– Това не изглежда да отговаря на моята длъжностна характеристика – каза му тя.
– Да, отговаря. Имам нужда от помощ и ти си моят асистент.
– Радвам се, че си забелязал – каза тя. – Би било хубаво да получа някаква истинска асистентска работа като провеждане на телефонни разговори, отговаряне на имейли, планиране на графика ти, определяне на срещи.
– Това е за филма. Това ще ми помогне много.
– Това е светско събитие и нямам какво да облека.
– Ще изглеждаш страхотно – знам го.
Тя въздъхна. Стомахът ѝ се свиваше при мисълта, че ще отиде в някакъв луд хипстърски клуб, където всяка жена ще бъде актриса или модел, а тя ще бъде – ами себе си.
– Не мисля, че мога да ти помогна.
– Моля те. Скарлет, умолявам те. Толкова се притеснявам за това и наистина имам нужда да си с мен.
– Добре – каза тя, мразейки факта, че няма друг избор, освен да го направи. – Кажи ми къде и кога и аз ще бъда там.
– Боже мой, Скарлет, ти си спасителка!
– Дължник си ми, Брайсън.
– Дължа ти един милион.
Той ѝ каза, че ще ѝ изпрати SMS с адреса, и след това се разделиха по телефона. Скарлет отиде да се подготви, за да може да изглежда гореща и секси и сякаш леко принадлежи на този моден нощен клуб, в който нямаше интерес да ходи.
Уговориха се да се срещнат пред клуба в девет и трийсет, на ъгъла, за да влязат заедно. Брайсън беше споменал, че той ще бъде в списъка с гостите, така че тя вероятно така или иначе нямаше да успее да влезе сама.
Докато таксито я закара дотам, тя беше почти в трескава тревога. Трудно беше да намери подходящо облекло, но накрая се спря на секси черна рокля, която никога не ѝ се беше струвала съвсем подходяща за повечето случаи. Беше се гримирала малко по-силно от обикновено, което може би беше грешка, защото сега се срамуваше от това.
Ами ако беше най-грозното момиче там? Ами ако хората разберат, че не и е там мястото?
Тя се успокои, като си каза, че нито едно от тези неща не е реална възможност, а просто тревогата ѝ говори. Това е просто работа, каза си тя. Не е лично.
Таксито я закара на ъгъла до нощния клуб, където вече имаше огромна опашка от хора, простираща се почти до мястото, където стоеше тя.
Брайсън все още не изглеждаше да е пристигнал, така че Скарлет просто се вгледа в сцената. Сега, когато най-сетне беше там, тя не се чувстваше толкова застрашително. Просто още един нощен клуб в града, а тя беше ходила в много такива през годините.
Хората, които стояха на опашка, не изглеждаха много по-различно от хората, които стоят на опашка за всеки друг клуб.
– Здравей, Скарлет! – Обади се един глас. Тя погледна и видя Брайсън, който идваше към нея от другата страна на улицата.
Той започна да пресича и тя имаше възможност да го види обективно, почти като че ли го срещаше за първи път. И в някои отношения наистина изглеждаше като първа среща, тъй като той изглеждаше различно от всеки друг случай. От една страна, беше сложил някакъв гел в косата си или нещо подобно – изглеждаше оформен по онзи небрежен, забавен начин, по който някои момчета го правят. Трябваше да признае, че това се получаваше. Беше чисто избръснат, облечен в тъмна черна риза и дънки, които му прилягаха идеално и подчертаваха стройната му мускулеста фигура.
Преди това, когато го беше виждала, Брайсън изглеждаше секси по начина, по който може да изглежда един сърфист – отпуснат и облечен. Не беше си помисляла, че той някога би могъл да прави нещо друго, освен цялата тази непринудена поза. Но като го видя в този вид, разбра, че в него наистина може да има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.
– Здравей – каза тя, когато той се приближи.
– Благодаря много, че ме посрещна тук – усмихна се той. – Ти си спасителка.
– Това съм аз – каза тя. – Обикновена Майка Тереза.
– Е, нека не се увличаме. Ние не храним бедните и не се грижим за нещастните. – Намигна и той. – Хайде, нека да го направим. Готова ли си?
– Готова съм, както никога няма да бъда.
Той тръгна към клуба.
– Сега нека просто се съгласим да останем заедно, независимо от всичко. Поне ще имаме един друг.
– Съгласна съм.
Не си направиха труда да се редят на опашка, а вместо това Брайсън ги поведе право към вратата, където един огромен, облечен в черно бияч намери Брайсън +1 в списъка на гостите и ги пусна вътре.
Брайсън си пое дълбоко дъх и я погледна.
– Моментът на истината. Пиша на Елайза, че сме тук. – Той бързо изпрати текстово съобщение в телефона си, докато си проправяха път в тъмния коридор, където басовият барабан на тежката музика отекваше от основната зона на клуба.
Стробоскопичните светлини бяха леко дезориентиращи, но даваха усещане за анонимност.
Отново започнаха да вървят, като се държаха близо един до друг, което, трябваше да признае Скарлет, беше доста успокояващо. Независимо от всичко, дори актьорите да ги игнорираха, все пак можеха поне да си говорят.
Основният дансинг беше пълен с хора – много кльощави момичета, облечени почти без нищо, които танцуваха и се извиваха под звуците на музиката. Докато се оглеждаше, на Скарлет ѝ хрумна защо всички, които стояха на опашката, изглеждаха толкова нормално.
Оказа се, че в този клуб не пускат нормалните хора.
Барът встрани също беше толкова претъпкан, че Скарлет трудно можеше да си представи да си поръча питие. Обикновено момиче като нея можеше да се добере до оживен бар и да привлече вниманието на бармана по силата на това, че е сравнително симпатична жена – но Скарлет не смяташе, че тук чарът ѝ ще проработи.
– По дяволите, ето я! – Изкрещя Брайсън.
Тя едва го чуваше през шума.
– Какво?
– Елайза е точно там! – Изкрещя той.
И тогава Скарлет я видя – Елайза Джонстън, на живо, облечена в тъмни тесни дънки, които сякаш подчертаваха невероятно сексапилните ѝ бедра, в блестяща риза с пайети, която показваше плоския ѝ корем, и с лицето, което красеше билбордове и големи екрани по целия свят.
На живо тя беше магнетична за гледане, и то не само защото Скарлет беше наясно, че е известна актриса.
Скулите ѝ бяха високи и почти котешки, а очите ѝ – замислени и чувствени. Тъмната ѝ коса падаше идеално върху челото ѝ, спускайки се до раменете. Кожата ѝ изглеждаше мека и безупречна. Когато Елайза видя Брайсън, устата ѝ се изви в опасна усмивка. Тя му махна да отиде до мястото, където стоеше, и в следващия момент Скарлет разбра, че той е изчезнал от нейната страна и бърза да посрещне водещата си дама.
Скарлет беше останала в прахта.
Двамата веднага заговориха, а лицата им бяха толкова близо едно до друго, че на практика можеха да се целуват.
До Елайза стояха няколко невероятно зашеметяващи жени, които вероятно бяха нейни приятелки, но бяха почти толкова плашещи, колкото и тя, а и не изглеждаха много приятелски настроени. Освен това какво щеше да направи Скарлет? Да се приближи и да изкрещи: Здравейте, аз съм асистентката на Брайсън – онзи човек, когото не познавате и който режисира филм, за който не сте чували!
Това нямаше смисъл.
Вместо това тя реши да отиде да застане до бара и да се престори, че се опитва да си поръча питие.
Докато стоеше там и се чувстваше по-самотна и по-малко полезна, отколкото може би някога през живота си, тя наблюдаваше как Брайсън разговаря с Елайза. Изглежда, че си допадат невероятно добре, а актрисата постоянно докосваше ръката му, усмихваше се и се смееше на всичко, което казваше.
Скарлет изпита изгарящо чувство на унижение, че е отпаднала толкова бързо, след като се е постарала да му помогне.
Истината беше, че той изобщо не се беше нуждаел от нея. Това беше загуба на време. Това беше нелепо.
Почти се канеше да напусне клуба. Брайсън нямаше да разбере разликата, това беше сигурно. Беше права за арогантността и егоизма му – не го беше преценила погрешно. Той беше точно такъв, за какъвто го беше взела от пръв поглед – чаровен, добре изглеждащ глупак, който се интересуваше само от себе си.
Докато се готвеше да тръгне към изхода, тя забеляза, че Брайсън я сочи. Сега той говореше с друг човек. Всъщност, не просто случаен човек – Брайсън говореше с Дейл Нолан и сочеше към Скарлет.
Дейл беше слаб, малко по-нисък от Брайсън, с тънка, мръсно руса коса, която държеше на опашка, и с брада, която би изглеждала зле на повечето мъже – но някак си изглеждаше напълно секси и перфектно на него. Дейл Нолан беше страшно красив, макар и малко по-слаб за вкуса на Скарлет, и беше известен като един от най-великите актьори от младото поколение.
И той се насочваше към нея.
Тя се опита да се усмихне, докато той се приближаваше. Когато се приближи, той протегна ръка и тя я стисна. Той я задържа по-дълго от очакваното – много по-дълго.
– Вие трябва да сте мистериозната Скарлет, за която всички говорят.
– Това съм аз. А вие трябва да сте известната филмова звезда, за която всички говорят.
Той не се засмя. В първия момент тя си помисли, че е направила огромна грешка, но после той я погледна нагоре-надолу.
– Е, не си ли ти най-сладкото парче плод тук?
– Мисля, че благодаря. – Тя коригира роклята си с притеснение.
– Нека ти донеса едно питие, скъпа. Какво ще пиеш? – Сега ръката му се премести в долната част на гърба ѝ, почти докосвайки дупето ѝ.
– Е… водка с тоник?
Тя беше развълнувана от незабавните му флиртове и сексуална енергия. Беше напълно неочаквано, макар и не напълно нежелано. В края на краищата, поне някой и обръщаше внимание – и то една от най-големите филмови звезди.
Барманът го забеляза веднага и му кимна.
Дейл вдигна ръка и два пръста изскочиха нагоре.
– Две водки тоник! – Извика той.
Някои жени наблизо го забелязаха и започнаха да го зяпат. Изглеждаха замаяни и почти припаднаха, когато разбраха кой е той.
А и той все още държеше ръката си върху задника на Скарлет. Тя не можеше да повярва на това.
Миг по-късно той ѝ подаваше напитка в малка пластмасова чашка и сам държеше една.
– И така – каза той, а очите му отново я оглеждаха нагоре-надолу.
– Имахте ли вече възможност да говорите с Брайсън? – Попита тя.
Той сви рамене.
– Малко. Предпочитам да говоря с теб.
Тя се усмихна.
– Благодаря.
– Нека наистина да поговорим за теб – каза той. – Какво те възбужда?
Тя се засмя. Той сигурно я възбуждаше. Мъж, който можеше да има всяка жена по всяко време – супермодели, актриси, всяка – не трябваше да бъде толкова абсурдно флиртуващ.
– Да видим? – Каза тя, като се замисли. – Мъже без бради.
Той ѝ се усмихна през брадата.
– Обичам предизвикателствата, скъпа. Трябва да знаеш това.
– По какъв начин аз съм предизвикателство?
Той се усмихна по-широко.
– Всяка жена е предизвикателство, скъпа моя Скарлет.
– Значи предполагам, че за теб съм като всички други.
Ръката му започна да търка дупето ѝ и тя се отдалечи.
– Ти не си просто като всеки за мен. Искам да кажа, с кого бих избрал да прекарам последната си нощ, преди да отида в затвора? Не с всеки, уверявам те.
Изведнъж и хрумна какво се случва тук. В дните след срещата с Брайсън в апартамента му тя имаше много свободно време. Много. И беше прекарала голяма част от него в проучване на актьорите, с които очакваше да работи. При това бе попаднала на няколко статии за една пиеса извън Бродуей, в която Дейл бе участвал наскоро. Всъщност беше почти сигурна, че тя все още се играе.
В този авангарден спектакъл Дейл очевидно играеше развратен, покварен измамник, който в крайна сметка се разболява от СПИН и умря в затвора. Колкото и странно да звучеше, тя трябваше да вярва, че той все още е в ролята.
В нощен клуб.
Колкото и странно да звучеше, на базата на всички нейни проучвания това всъщност имаше смисъл. Дейл беше педантичен и беше строго методичен актьор, който буквално се превръщаше във всяка роля, която играеше, стигайки до крайности, за да остане в образа до степен, която повечето смятаха за неразумна.
Осъзнавайки този факт, Скарлет се поотпусна малко. Точно сега нямаше работа с известна филмова звезда – имаше работа с перверзен измамник, който я смяташе за най-горещото нещо в града.
Не след дълго двамата заговориха по-близко един до друг, като Дейл изричаше скандално неуместни сексуални коментари, а Скарлет му отговаряше със също толкова скандални изказвания. Разбира се, нейните изказвания в повечето случаи бяха просто абсурди – но тя се наслаждаваше на шегата, защото сега знаеше, че това е чисто глупаво.
Дейл обаче ставаше все по-агресивен, особено когато алкохолът се разля. Тя откри, че непрекъснато трябва да сваля ръцете му от дупето и бедрата си, докато той се приближаваше все повече и повече, казвайки ѝ какво прекрасно цвете е и какво може да направи с нея в леглото – в нейния „будоар“, както се изрази той.
На Скарлет ѝ беше ясно, че Дейл знае, че тя е наясно, че той е в роля, и че това не я притеснява. Затова той започна да си позволява все повече и повече волности, докосвайки я по начини, които биха я накарали да зашлеви шамар на всеки нормален мъж. Но в този случай тя го намираше по-скоро за хумористично, отколкото за каквото и да било друго.
И тогава се случи нещо, което Скарлет никога не би очаквала.
Дейл отново започна да се гаври с нея и този път, когато той постави ръката си върху дупето ѝ и тя я отмести, Брайсън внезапно сграбчи Дейл и го дръпна от нея.
Лицето на Брайсън беше зачервено от гняв.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Дейл се засмя.
– Просто си шепна сладки неща, мой човек.
– Аз не съм твоят човек.
Скарлет се опита да го прекъсне, но музиката беше силна и нещата се развиха твърде бързо. Никой дори не я слушаше.
– Ти нейният мъж ли си? – Попита Дейл. – Като например, ти си нейният баща ли? Имаш ли похотливи чувства към нея?
– Ти си болен ебач – каза Брайсън. – Тя е моя асистентка.
– Има задник, който не се отказва – може би трябва и двамата да я пробваме – каза му Дейл.
И тогава Брайсън го удари. Беше толкова бърз, че Скарлет почти го пропусна.
В един момент двамата си говореха – е, крещяха, предполагаше тя, а в следващия Дейл беше на пода и клатеше глава.
Брайсън стоеше над него.
– Никога повече не я докосвай, защото ще има още откъде да дойде това. Разбираш ли?
Всички наоколо вече се взираха. Брайсън току-що беше ударил публично Дейл Нолан, една от най-големите звезди в света – и главния актьор в неговия филм.
Скарлет се почувства зле.
Дейл потърка брадичката си и се засмя, но очите му бяха хлътнали.
– Знаеш ли какво направи току-що? – Попита той.
Брайсън не отговори, но Скарлет видя по лицето му, че започва да се вглъбява.
Знам какво направи. Току-що унищожи кариерата си, а заедно с нея и този филм.