Глава 49
Търсих и бях сам.
Застанах под дъба в края на гробището. Погледнах към гроба, който щеше да бъде нашият олтар утре вечер.
Клем знаеше откъде да вземе дърва за огрев – стар мъртъв дъб на самата граница на пасището. Утре щеше да се върне и да го отреже с моторния трион, а въглищата щеше да купи в Мейпълвил. Не трябваше да се притеснявам за нищо.
А засега той си беше отишъл с останалите. Бяха се зарадвали, че си тръгват. Имаше положително вълнение от опаковането, смеха и разговорите им, от бързането към лимузината с куфарите и викането посред нощ.
Томи отчаяно молеше да му позволят да гледа екзорсизма. Наш най-накрая го беше завел до колата.
Само Патси бе отказала да отиде. Само Патси ме беше проклела и ми беше казала, че няма да се съгласи с егоцентричните ми планове да се отърва от Гоблин, само Патси беше останала. Накрая бях изпратил медицинската сестра Синди.
– Аз ще се погрижа за нея, – бях казал аз.
И така, моментът беше настъпил. Всъщност беше толкова тихо, със затварянето на вратата на нейната стая.
– Какво правиш тук? – Ме беше попитала тя. – Ти, разглезено дете.
Като малко дете изглеждаше в кремавата си фланелена нощница, с русата си коса от салона за красота на ручейчета от двете страни на лицето.
– Махай се оттук – беше казала тя, – не те искам тук. Тръгвай си. Няма да изляза от тази къща, каквото и да правиш, ти, дребен гадняр.
И от съзнанието ѝ излезе чистият поток от враждебност и ревност, чистата омраза, която тя така остро бе изразила.
– Казах ти, че не искам парите ти! Мразя те.
И тогава зад нея се появи филмовата фигура на Ребека, моят отдавнашен призрак. Призрак на омраза, призрак на отмъщение. Защо е била там? – Ребека, в изтънчената си дантелена блузка и пълната пола от тафта, усмихната. Махни се от мен, отмъстителен дух. Защо бе посмяла да бъде там? Живот за моя живот. Няма да те чуя!
Бях вдигнал Патси и ѝ счупих врата, преди още да се е уплашила. Убих майка си, собствената си майка. Големи празни очи. Червило. Мъртва Патси.
Не бях изпил и капка от кръвта ѝ.
Някой видя ли ме да я пренасям през прага като булка? Никой, с изключение на Ребека, отмъстителната, омразната Ребека, която витаеше край гробището, Ребека, само една пара, усмихната, ликуваща, в красивата си рокля. Смърт за моята смърт.
И никой друг не ме видя да слагам Патси в пирога. Никой не ме видя как отивам с безжизненото ѝ тяло в най-дълбоките води на блатото. И тя се спусна там, под тинестата зелена вода – Патси от захарен памук вече я нямаше. Барби вече я няма. Майка ми вече я нямаше.
Никой освен мен не усети трептенето на Ребека. Никой, освен мен, не чу гласа на Ребека:
– Сега смятам, че това е наистина добро отмъщение: животът на Патси за моя живот. – Смях.
– Махни се от мен, Сатана, – бях казал аз. – Не го направих за теб, а за себе си.
И тогава вече нямаше Ребека, както нямаше и Патси.
Беше толкова стряскащо, че духът изчезна, че Патси я няма, а гъстото мъртво блато е толкова пусто. Матергон.
Алигаторите се бяха преместили във водата. Изяж се, майко.
Върнах се сам до празното гробище. Бяха минали часове.
А кръвта на майка ми беше по ръцете ми, макар че нямаше кръв. И щях да излъжа, когато трябваше да разкажа за нейното заминаване, както бях лъгал за много други неща, Куин – убиецът на собствената си майка, Куин – убиецът на утробата, която го е родила, Куин – убиецът на толкова много хора, Куин – убиецът на булката, Куин, който беше пренесъл майка си през прага, Куин, който беше потопил Патси във водите на блатото.
Сега бях сам във фермата Блекууд.
А такова нещо никога, никога не се беше случвало – да бъда сам на тази моя земя. И стоях под дъба, гледах гроба, върху който щеше да бъде поставен олтарът, и се чудех дали злото създание Гоблин, в което се бе превърнал малкият ми брат, убиецът на леля Куин, наистина може да бъде принудено да излезе на Светло.
Затворих очи. Как жадувах. Но беше почти утро. Не можех да ловувам. Нямах нужната издръжливост. А утре вечер как бих могъл да направя такова нещо? И все пак трябваше да го направя, преди да сме започнали. Колко глупаво беше планирането ми, че не бях оставил настрана тъгата и убийствената си омраза и не бях отишъл преди това.
Защо се задържах край малкото гробище? Какво се опитвах да си спомня? Къде бяха онемелите, които отдавна ме бяха погледнали в невинните ми години? Защо не дойдоха тази сутрин, когато небето се обагри в лилаво и розово, за да ми кажат, че принадлежа на мъртвите?
Може би слънцето не беше толкова болезнено, колкото огънят. Но как можех да изпълня своята част от унищожаването на Гоблин, като просто се разхождах в утрото? Трябваше ми смелост. Трябваше ми сила.
– Имам я за теб. Ела в прегръдките ми.
Обърнах се. Това беше Лестат. Изпълних заповедта му. Усетих как ръцете му се стягат, докато ги затваря. Усетих ръката му върху тила си.
– Целуни ме, младежо. Вземи каквото ти трябва. Моето е да дам.
Притиснах зъбите си към кожата му. Усетих как повърхността се поддава, а кипящата кръв изпълва устата ми и се стича в гърлото ми. Усетих я, силна и божествена. За един дълъг миг чистата физическа сила на това надделя над всички образи, но след това се надигна поток от картини, ярки и високотемпературни и неоново блестящи, ревяща въртележка на живота, разбъркване на вековете, безкрайно пано от великолепни усещания и накрая джунгла от безброй цветове и цветя и нежната, пулсираща сърцевина на сърцето му, чистото му сърце, сърцето му за мен, сърцето му и нищо повече не можеше да се иска, нищо повече.
Назад към част 49 Напред към част 51
