***
Тя не беше очаквала това да се случи. Устата ѝ се отвори и затвори. Сърцето ѝ биеше учестено, а очите ѝ сякаш щяха да изскочат от главата ѝ.
– Блейк, ти дори не ме познаваш.
– Добре – каза той и вдигна ръце, сякаш беше виновен за престъпление. – Добре, може би това беше прекалено. Може би не съм влюбен в теб – но се влюбвам – каза той. – Никога досега не съм изпитвал толкова много чувства към някой човек.
– Това е сладко. Наистина е сладко.
– И всичко, което мога да направя – каза той, отново протегна ръка и този път докосна леко китката ѝ с върховете на пръстите си – е да се надявам, че може би някой ден ще видиш, че има нещо наистина страхотно в един мил човек, който почита земята, по която ходиш.
Тя си пое силно, дълбоко дъх и го изпусна. Той сякаш я беше притиснал в ъгъла и тя не можеше лесно да маневрира, така че ръката му все още беше върху китката ѝ, докато той се взираше с любов в очите ѝ.
– Много е трудно да се възприеме точно сега – каза му тя.
– Знам. Но виждаш ли, трябваше да го кажа. Не можех повече да не го казвам. – Той се усмихна притеснено.
Тя знаеше, че сега е моментът да се изкаже пред него. Кенеди вече не можеше да си позволи да го подвежда, само за да пощади чувствата му. Беше отишла твърде далеч.
– Блейк – каза тя, като се опита да бъде мека с него – не мога да кажа, че изпитвам такива чувства към теб. Просто… просто ги нямам. Съжалявам.
Очакваше да види тежко разочарование в очите му, израз на отчаяние, отхвърляне, може би дори гняв. Но нищо от това не се случи. Блейк просто я погледна.
– Някъде вътре в теб, Кенеди, ти наистина изпитваш нещо към мен. Може би не го осъзнаваш на сто процента, но аз го усещам да идва от теб.
– Блейк, не можеш да продължаваш да мислиш по този начин за мен. Това не е здравословно. Ти си страхотно момче и трябва да потърсиш някой, който е на разположение и вижда това.
Той се усмихна.
– Ти току-що го каза, така че очевидно виждаш това в мен. Защо сега да ходя и да търся другаде, когато най-невероятната жена в историята стои точно пред мен?
Точно когато тя се канеше да отговори на това, отблизо се чу силно жужене.
– Това е мобилният ми телефон – каза му тя. – Трябва да го взема.
Бръмченето спря, така че очевидно ставаше дума за текстово съобщение.
И точно тогава Блейк направи най-странното нещо досега. Той отиде и погледна телефона ѝ, отиде до масата и го взе, погледна съобщението, веждите му се смръщиха, очите му се замъглиха.
– Блейк, това е моят телефон! – Изкрещя тя. Тя протегна ръка и тръгна към него. – Дай ми го веднага.
Той я погледна и устата му се сви в твърда линия.
– Не – отговори той.
– Не?
Блейк се отдръпна от нея, така че диванът се оказа между тях. Той отново погледна телефона.
– Няма да ти позволя да си причиниш това, Кенеди.
– Какво да направя? Да получа съобщенията си?
– Не се прави на глупава.
– Не ме наричай глупачка, Блейк. Вече започвам да се ядосвам наистина. Не се чувствам добре, нахлул си в апартамента ми…
– Ти ме пусна да вляза – напомни и той.
– Да, и аз бях луда, че те пуснах. Сега съжалявам за това. – Тя протегна ръка към него. – Върни ми проклетия телефон, веднага.
Блейк отново погледна към телефона.
– Не разбираш ли колко лош е той за теб?
– Ако това съобщение е от Истън, то е лично, а също така… – Тя усети как през тялото ѝ преминават ярост и тревога. Ако Истън се свързваше с нея, трябваше да отговори незабавно. Последното нещо, което можеше да си позволи да направи, беше да се захване с Блейк и да не отговори навреме, доказвайки за пореден път, че се е провалила в тази връзка.
– Имам нужда от телефона си, Блейк. И се кълна в Бога, че ако не ми го предадеш веднага, никога повече няма да ти говоря. Никога.
Тя го погледна, а когато той и отвърна, веждите му трепнаха.
– Добре, добре – каза той, наведе се през дивана и го постави в протегнатата ѝ длан. – Ето го телефонът ти.
Кенеди не погледна веднага съобщението. Струваше ѝ се, че Блейк нахлува в личното ѝ пространство, за да види изражението на лицето ѝ, когато го прочете. Вместо това тя го държеше здраво в ръката си и продължи да гледа Блейк.
– Трябва да напуснеш апартамента ми сега.
Той сведе глава.
– Съжалявам, ако съм преминал границата. Но толкова много се притеснявам за теб.
– Остави ме сама да се тревожа за себе си, Блейк.
– Разбирам. Съжалявам.
Не, ти не го разбираш, помисли си тя. Ти нямаш представа.
– Не се чувствам добре и трябва да си тръгнеш, за да мога да си легна – каза тя.
Колко пъти трябва да го помоля да си тръгне, преди просто да изкрещя кърваво убийство?
Но тогава раменете му увиснаха, сякаш беше физически сдухан. Той тръгна към вратата, като се движеше бавно, което я разочарова още повече. Докато той не се измъкнеше по дяволите, тя нямаше да се чувства комфортно да прочете текстовото съобщение. А тя искаше да го прочете повече от всичко в този момент.
Част от нея обмисляше да ритне Блейк право в бавно движещия се задник и да го принуди да излезе през вратата.
Накрая той си проби път в коридора, обърна се и я погледна умолително.
– Разбери, че сърцето ми е на правилното място, Кенеди. Това би трябвало да е от значение, нали?
– Не знам, Блейк. И точно сега ми е все едно. – Тя затръшна вратата пред лицето му и я затвори.
След като затвори и заключи вратата, Кенеди най-накрая успя да прочете текстовото съобщение.
Все пак беше от Истън.
Срещаме се в „Кактус“ точно в 19:00 ч.
Кенеди въздъхна с облекчение, доволна, че ще има достатъчно време да се облече, да се гримира и да се подготви, преди да излезе на среща с Истън. В крайна сметка Блейк не се беше намесил, което беше малка утеха.
Но тя все още беше смътно разтревожена от поведението на съседа си и от нещата, които ѝ беше казал – беше ѝ признал любовта си!
Тя не можеше да преодолее този факт. Блейк си мислеше, че я обича, но в това нямаше никакъв смисъл. Бяха прекарали общо няколко часа заедно и тя не беше показала никакви признаци, че се интересува от него по този начин.
Докато Кенеди се обличаше с дрехите, които беше приготвила точно за такъв случай, като този, за който Истън ѝ беше изпратил покана, Кенеди се опита да откъсне ума си от проблема с Блейк и да се върне към това, което наистина я интересуваше.
Да угоди на Истън.
Надяваше се, че тази вечер може да се запише като нощта, в която връзката им ще стане официална. Може би той дори щеше да завърши връзката им, като и отнеме чистотата, девствеността.
Кенеди се подмокри само като си помисли за това, макар да знаеше, че е малко вероятно. Истън не изглеждаше така, сякаш настоява за това точно сега. Все още се опитваше да установи доверие, да я изпита, да се увери, че няма да го накара да съжалява, че я е приел по този начин.
Като се погледна в огледалото, Кенеди хареса това, което виждаше. Беше облечена в лек памучен пуловер, който показваше достатъчно деколте, за да бъде примамлив (надяваше се), прилепнала черна пола, която обгръщаше извивките ѝ, и яркочервени обувки с токчета, които добавяха само нотка на флирт и съблазън, обещавайки дива страна.
Гримът, който беше нанесла, сякаш прикриваше по-голямата част от умората, а след като се огледа внимателно, Кенеди беше убедена, че изглежда може би толкова добре, колкото никога не е изглеждала.
Увереността ѝ се повиши и Кенеди бавно се измъкна от апартамента си, като умишлено се движеше на пръсти като уплашена мишка, без да иска да даде на Блейк причина да излезе и да я притеснява отново.
За щастие вратата му беше затворена и тя успя да избяга без повече инциденти.
Назад към част 2 Напред към част 4