***
Бавно, бавно се съвземаше и се чувстваше наполовина нормално след лудостта, която беше животът ѝ през последните няколко дни.
Дори започна да дреме малко, очите ѝ се присвиха, докато редовете на текста в книгата започнаха да се размиват.
Кенеди се опитваше да остане будна, защото се притесняваше да не пропусне съобщение от Истън – но накрая очите ѝ се затвориха въпреки нея самата.
Следващото нещо, което си спомни, беше силен трясък, който я накара да седне, дезориентирана, със сърце, блъскащо се в гърлото ѝ.
След това ударът се повтори и тя осъзна, че някой чука силно на вратата на апартамента ѝ.
– Кой е? – Извика Кенеди, внезапно изнервена. Не мислеше, че това може да е Истън, макар че за един бърз миг се замисли дали това не е някаква нова негова игра, да се появи без предупреждение, да я изненада.
– Това съм аз – каза мъжът през вратата.
Тя веднага разбра кой е неприятният чукащ на вратата – Блейк.
Стомахът ѝ рязко се сви и тя се почувства ирационално разстроена от поредното му идване в апартамента ѝ.
– Извинявай, Блейк, аз… не се чувствам много добре днес – извика тя, без да става от дивана.
– Хайде, Кенеди – каза Блейк, а гласът му се чуваше приглушено през вратата. – Трябва да поговоря с теб, само за минута.
– Не може ли да почака до утре?
– Не, не може.
– Ами трябва, Блейк, защото просто не се чувствам добре.
– Кенеди, ще чакам пред вратата ти, докато не ми отвориш, не ме интересува дали ще ми отнеме цяла нощ и цял ден.
Седейки вече напълно, Кенеди се замисли за начина си на действие. Това, което и се искаше повече от всичко, беше просто да го игнорира, докато не си тръгне. Но проблемът беше, че тя не можеше да бъде сигурна, че Блейк някога просто ще си отиде! Той беше толкова настойчив – тя не беше осъзнала колко настойчив може да бъде човек, докато Блейк не се появи.
И последното нещо, което Кенеди искаше, беше да знае, че той стои пред вратата ѝ цяла нощ. Тя си мислеше, че той наистина може и да го направи.
Въздъхна дълбоко и поклати глава, стана и се отправи към вратата. Дори когато посегна да я отвори, все още не беше сигурна дали ще допусне отново Блейк в апартамента си. Ръката ѝ обаче сякаш си имаше собствено мнение и преди да се усети, той се вмъкна вътре, сякаш мястото му принадлежеше.
– Благодаря, че ме пусна – каза Блейк, заемайки центъра на стаята, сякаш беше на сцена. – Наистина имах нужда да те видя.
Кенеди отново въздъхна.
– Не се чувствам добре.
Косата на Блейк беше разрошена, а на брадичката му имаше тъмна петчасова сянка. Очите му бяха кръвясали, а ризата му – измачкана.
– Аз самият не се чувствам толкова добре – каза той, сякаш усещайки оценяващия ѝ поглед. – Никога не съм бил такъв, никога не ми се е случвало това преди и може би не се справям толкова добре.
– С какво не се справяш? – Сгъна ръце Кенеди и зачака с нетърпение да го изплюе, за да си тръгне.
– Това – каза Блейк и разпери широко ръце, сякаш това обясняваше всичко. – Ти.
– Аз? – Попита тя. – Трябва да се справиш с мен?
– Не, не. – Блейк започна да се разхожда напред-назад, а косата му подскачаше бясно, докато вървеше. – Не се опитвам да се справя с теб. Но аз… аз се притеснявам за теб, Кенеди. През целия ден не можех да спра да се тревожа.
– Защо?
– Защото – каза той, като сега спря и я погледна. – Ти се върна при него. Върнала си се при онзи боклук, Итън или Истън, или Егон – както и да му е името. Не ме интересува името му, не ме интересува дали е богат, влиятелен и красив.
Не забравяй сексапила, помисли си Кенеди и почти – почти – изпусна напълно неуместен смях. Но после се овладя.
– Истън не ме е наранил – каза Кенеди. – Аз просто се върнах на работа, Блейк. Имам нужда от работа и харесвам работата си.
Блейк поклати глава и се разсмя.
– Ти не разбираш какво прави той, Кенеди. Този човек те използва. Той не се интересува от теб, Кенеди. Той не вижда това, което аз виждам в теб.
Странният, трескав поглед в очите на Блейк я караше да се чувства все по-неудобно. Чудеше се какво точно се е случило с приятния човек, с когото се беше запознала и с когото беше излязла на вечеря неотдавна. Това нормално момче беше заменено от властен, тревожен, с кръвясали очи мъж, който говореше и беснееше в хола ѝ.
Тя се опита да запази спокойствие. Да го допусне до себе си явно беше грешка. Сега трябваше да намери начин да го изгони и беше готова да каже всичко, за да го направи.
– Слушай – започна Кенеди, като запази гласа си равен. – Не съм замесена с Истън. Той е мой шеф и аз работя за него. Това е всичко.
Блейк се вгледа в нея.
– Той няма да остави нещата така. Ще настоява за повече. Трябва да напуснеш. Трябва да се откажеш и никога да не се връщаш.
– Може би ще се откажа – отвърна Кенеди. – Защо да не поговорим повече за това утре?
Блейк поклати глава и прокара ръка през косата си, оставяйки я още по-разрошена, отколкото беше преди.
– Това… това дори не е това, което дойдох тук да ти кажа.
– Добре, а какво дойде да ми кажеш?
– Кенеди, грижа ме за теб.
Тя го погледна, а устата ѝ пресъхна.
– О, благодаря. Благодаря ти. – Опита се да се усмихне, но не се чувстваше добре на лицето си.
Сега той пристъпи към нея. Ръката му се протегна.
– Много ме е грижа за теб. Мисля много за теб. Ти си толкова забавна, и умна, и красива, и секси… – Очите му се присвиха и той се усмихна по-широко. – По дяволите, ти си толкова шибано секси, Кенеди. Дори не знаеш какво правиш с мен.
Тя се отдръпна и преглътна.
– Блейк. Оценявам всичко, което ми казваш в момента, но просто съм толкова уморена…
– Не, позволи ми да изкарам това. Не се крий от това, което ти казвам – продължи той. – Знам, че може би е вълнуващо да имаш влиятелен, богат човек, който да се интересува от теб. И от богат опит знам, че жените са склонни да предпочитат гадняри пред хубави момчета. Но не се поддавай на това, Кенеди. Твърде умна си, за да повярваш на идеята, че гадняр като шефа ти изведнъж ще се промени и ще стане мил с теб.
– Никога не съм казвала такова нещо. Но така или иначе, това е моя работа. Това е между мен и него.
Устните му се стегнаха за секунда, докато хвърляше поглед, изпълнен с разочарование.
– Продължаваме да се отклоняваме от пътя. Опитвам се да ти кажа колко много ме е грижа за теб.
– Разбирам. – Тя се усмихна, без да знае какво друго да направи. Всяка нейна клетка искаше да се махне от него. – Наистина, наистина го разбирам.
Блейк отново пристъпи напред, опитвайки се да се приближи до нея.
– Но дори не съм ти казал истинската стопроцентова истина.
– Не е нужно. Разбирам те. Моля те, моля те. Нека да продължим разговора утре, толкова съм изцедена в момента.
Той облиза устните си.
– Обичам те, Кенеди.
О. Боже. Мои.
Назад към част 1 Напред към част 3