***
Скарлет се опитваше да диша.
Беше се подготвила да види маниакалния син на Терънс, Тревор. Кой друг щеше да я преследва по улицата и в тази книжарница, безмилостно преследвайки я като някой луд от филм на ужасите?
Това можеше да бъде само Тревор. Никой друг нямаше причина да я следи, да я преследва по този начин. Но тя грешеше в това отношение – напълно грешеше.
Пред нея стоеше последният човек, когото бе очаквала да види.
И все пак той беше там, загледан в нея през пътеката на тази книжарница, лицето му беше толкова различно от това преди години – и все пак някак си тя го позна веднага. Очите на баща ѝ бяха безпогрешни дори сега.
Той говореше нещо, но тя почти не го чуваше над шума в главата си.
Баща. Скъпи татко, как не си ми липсвал, след като е минало толкова много време.
– Моля те, имам нужда да поговоря с теб – каза той, гласът му беше умолителен и отчаян. Беше по-дребен, отколкото си го спомняше, но в това имаше смисъл. Последния път, когато го беше видяла, беше дете, а сега беше възрастна. Беше почти толкова висока, колкото и той.
– Нямаш нищо, което искам да чуя – отвърна тя, като накрая намери гласа си. Започна да се опитва да мине покрай него, но той протегна ръце, сякаш за да я блокира.
– Скарлет…
– Как смееш? – Каза тя. – Как смееш да ме плашиш по този начин? Кой мислиш, че си ти?
Той погледна надолу. Кафявите му очи бяха тъжни, клепачите му тежки, веждите с дълбоки бразди, които само подчертаваха тъгата му.
– Съжалявам. Не исках да те плаша.
– Е, уплаши ме. И наистина не ме интересува какво имаш да кажеш.
Той въздъхна дълбоко. Когато очите му отново срещнаха нейните, тя изпита угризение. Но после се замисли за това, през което я беше прекарал. Беше я оставил сама с майка ѝ – първото от многото изоставяния. В известен смисъл, помисли си Скарлет, татко е бил доста модерен.
Баща ѝ облиза устните си.
– Можеш ли да ми дадеш само пет минути? Само пет минути?
Тя почти каза „да“. Но след това стомахът ѝ се сви, когато си припомни детството си в поредица от болезнени, светкавични проблясъци.
– Бих искала да получа пет минути от теб, когато бях малка. Пет минути, за да те прегърна, пет минути, за да ме прегърнеш и да ми кажеш, че ме обичаш – пет минути, за да ми обясниш защо ще оставиш дъщеря си и никога повече няма да се опиташ да я видиш. Но аз не получих това, нали?
Той поклати глава.
– Не, и за това се срамувам безкрайно.
– Това не е мое бреме, което да нося – каза му тя. – Сега, моля те, пусни ме да си вървя и никога повече не се опитвай да се свързваш с мен.
– Добре. – Той се отдръпна, а лицето му беше маска на болка, сякаш тя го беше пробола с нож.
Скарлет започна да минава покрай него, като се опитваше да си осигури възможно най-широко растояние в тясната пътека.
– Мога ли само да ти дам визитката си? – Каза той. – Просто в случай, че някога решиш, че искате да чуете какво имам да ти кажа?
Тя вече беше минала покрай него и с няколко бързи крачки можеше да се отдалечи, преди той да се усети. Но по някаква необяснима причина Скарлет спря.
Дишаше тежко, а адреналинът се беше разнесъл из организма ѝ.
И все пак нещо не ѝ позволяваше да избяга. Тя дори не го погледна, а само протегна ръка.
– Добре. Побързай.
– Благодаря, благодаря – каза той, почти хлипайки. Чу го как рови в портфейла си, а после картата беше в ръката ѝ, топла и износена. Пръстите му докоснаха ръката ѝ за кратко и тя се отдръпна.
– Няма да я използвам – съобщи му тя. – Но ще я взема, ако обещаеш да ме оставиш на мира оттук нататък.
– Няма да те безпокоя повече.
– Благодаря ти. – Тя се обърна и бързо избяга от книжарницата, а сълзите я заслепиха, докато си проправяше път по улицата. Погледна надолу, виждайки бялата правоъгълна карта в ръката си. Искаше ѝ се да я скъса и да я хвърли в най-близката кофа за боклук, но не го направи.
Аз не съм като него. Няма да се отърва от отговорностите си, както направи той. Ако кажа, че ще запазя глупавата му картичка, значи ще я запазя.
Тя продължи да върви и накрая, след блокове и блокове, сърцебиенето ѝ се забави и адреналинът се изчерпа.
Шокът от всичко това все още се отразяваше в костите ѝ. Чувстваше се някак нарушена, сякаш баща ѝ беше нахлул в апартамента ѝ или я беше заплашил физически.
Но в същото време си представи изтерзаното му от времето лице, колко слаб и дребен изглеждаше, и дълбока вълна от тъга почти я заля.
Накрая извика такси и се качи вътре, като сложи визитната картичка в портфейла си в чантата. Междувременно типичният нюйоркски таксиметров шофьор караше с висока скорост по оживената улица, като винаги спираше в последния момент, едва избягвайки един след друг сблъсъците.
Всички таксита в Ню Йорк имаха малък телевизионен екран в преградата между предната и задната седалка и тези минителевизори показваха цикъл от новинарски репортажи и бързи специални рубрики, които можеха да се гледат по време на сравнително кратко пътуване.
Обикновено не обръщаше внимание на безсмисленото бърборене и повтарящите се реклами, но този път Скарлет ги гледаше, за да се опита да отвлече мислите си от това, което току-що се беше случило в книжарницата с баща ѝ.
Имаше епизод за нов спектакъл, който се откриваше на Бродуей, а след това преминаха към прогноза за времето.
– Една неприятна буря се е настанила точно на брега и бързо се насочва към нас – каза синоптикът, като посочи картата зад себе си и илюстрира пътя на въртящата се бяла маса, която можеше да означава всичко. – Ако прогнозите ни са верни, този звяр на бурята трябва да удари остров Манхатън утре късно вечерта. Но истински неприятна ще стане едва на следващия ден, когато силните ветрове и дъждове могат да доведат до прекъсване на електрозахранването и наводнения. Моля, не забравяйте да се съобразявате с предупрежденията на местните власти и указанията за безопасност на държавните служители.
Секунди по-късно клип на Джими Кимъл, който разговаря с Аштън Къчър, замени мрачното съобщение за времето.
Нищо от това не привлече вниманието на Скарлет.
Вместо това тя продължи да си възпроизвежда кратката размяна на реплики с баща си в книжарницата. Трябваше ли да постъпи по различен начин? Да хвърли картичката в лицето му, да му каже да я остави на мира? Да го прегърне силно и да го помоли да ѝ разкаже всичко?
Тя не знаеше. Беше объркана – емоциите ѝ бяха навсякъде. Със сигурност не ѝ помогна и фактът, че все още беше излязла от равновесие след намирането на Елайза Джонстън в апартамента на Брайсън.
Не можеше да се сети за нито един мъж в живота си, който да не я е разочаровал по един или друг начин.
Нещо в мен ли е?
Разбира се, здравият разум подсказваше, че трябва да е така. Със сигурност не би могло да бъде съвпадение, че всеки мъж, на когото някога е имала някаква степен на доверие, е предавал доверието ѝ при почти всяка възможност.
– Ало? Госпожо? – Шофьорът се беше облегнал назад и я гледаше.
Скарлет осъзна, че таксито е спряло на бордюра до апартамента ѝ, а тя дори не го е забелязала.
– О, съжалявам – каза тя развълнувано. Извади двайсет долара и ги пъхна през процепа в преградата към него.
– Искаш ли да ти върна рестото?
– Не, задръж го. – Тя бързо излезе, наслаждавайки се за миг на свежия въздух. Но това усещане беше краткотрайно.
Когато таксито потегли, тя не искаше нищо друго, освен да се прибере в апартамента си, да се качи в леглото, да се завие под завивките и да блокира света за известно време. Чувстваше се по-изморена, отколкото си спомняше да е била от известно време.
Назад към част 1 Напред към част 3