***
Брайсън току-що беше ударил Дейл Нолан и нямаше как да го върне назад.
Скарлет беше замръзнала в шок, а времето сякаш се забави и след това спря. Дейл се изправи на крака с помощта на тълпата.
– Имаш ли изобщо шибана представа с кого си имаш работа? – Каза той на Брайсън.
Брайсън дишаше тежко, с прегърбени рамене, докато се взираше в Дейл, главния актьор в първия филм на Брайсън, който скоро щеше да бъде заснет. Дейл Нолан, когото току-що беше унизил публично – който по една случайност беше и едно от най-големите имена в Холивуд.
– Всичко, което знам, е това, което видях – каза Брайсън. – И ти нямаш право да…
– Имам всяко шибано право – отвърна Дейл и скочи напред, за да нападне Брайсън.
Скарлет изкрещя и всячески се опита да се намеси, но до този момент поне половин дузина хора бяха решили да се намесят.
Изведнъж Скарлет беше бутната или избутана отзад и в следващия момент се просна на ръце и колене, докато нечие питие се разпръскваше по пода. Чуваше ругатни и викове, а след това и недвусмислени звуци от удари.
Тя вдигна очи навреме, за да види как Брайсън се бори с едър брадат мъж, а след това друг мъж удари Брайсън в лицето отстрани. Брайсън се обърна и удари човека, който току-що го беше ударил, като прати и него на земята.
Сега се биеха и други хора.
Цялото това нещо нямаше никакъв смисъл, но Скарлет беше живяла достатъчно около жестоки мъже (и няколко жени), за да знае, че тези хора не се нуждаят от много причини, за да удрят и ритат.
Не след дълго в мелето се впуснаха вероятно шест или седем охранители, които разделиха биещите се. Когато стигнаха до Дейл Нолан, един от охранителите – висок афроамериканец с рамене колкото на професионален футболист – го заговори за известно време. Дейл каза няколко неща, посочи Брайсън, след което охранителя се обърна и приближените му го последваха.
Миг по-късно те ескортираха Брайсън към изхода във фаланга, като гарантираха, че никой няма да стигне до него и че той няма да може да избяга.
Скарлет се втурна след тях, без да знае какво друго да прави. Видя, че Елиза Джонстън е наблизо и наблюдава всичко с доста загадъчно изражение на лицето.
Известната актриса може би беше почти развеселена от цялата сцена, но Скарлет не беше сигурна.
Когато стигнаха до изхода, охранителите избутаха Брайсън през вратата на улицата, където той се спъна, но успя да се задържи на краката си.
Окото му беше започнало да се подува и да посинява, където непознатият го беше ударил по време на боя в бара.
– Не си и помисляй да се връщаш тук, тъпако! – Изкрещя му един от биячите.
Брайсън се усмихна.
– Благодаря за добрите думи и гостоприемството. Няма да го забравя.
Охранителите погледнаха Брайсън още веднъж заплашително и се върнаха вътре.
Всички на опашката, които чакаха да влязат в клуба, просто гледаха, мърморейки и шушукайки помежду си.
Скарлет се приближи до Брайсън. Той докосваше окото си и примигваше.
– Господи, Брайсън – каза тя, когато той обърна глава, за да може да погледне добре лицето му. Окото му сякаш се подуваше все повече с всяка изминала секунда, а синината представляваше гневен вихър от лилаво, червено и розово. – Боли ли? – Това беше предимно риторичен въпрос. Разбира се, че боли.
Брайсън се засмя.
– Не. Но предполагам, че скоро няма да се появя на корицата на „Варайъти“. Той започна бавно да се клатушка по пътя.
– Защо куцаш? – Попита разтревожено Скарлет. Тя се зачуди дали не трябва да отиде в спешното отделение.
Брайсън сви рамене.
– Мисля, че някой ме изрита в крака. Може би Дейл.
– Не трябваше изобщо да удряш Дейл – каза му тя, като се опитваше да поддържа темпото.
Дори да куцаше, крачките на Брайсън бяха по-дълги от нейните.
Той се обърна и я погледна с недоверчиво изражение на лицето.
– Шегуваш ли се с мен? Не е трябвало да го удрям на първо място? Този човек беше с ръце върху теб. Трябва да ми благодариш!
– Дейл беше в ролята си, Брайсън.
– Какво? – Изръмжа той. – Не оправдавай този задник.
– Няма да го оправдавам.
Брайсън поклати глава.
– А аз си мислех, че съм отишъл и съм се застъпил за теб. Оказва се, че всъщност одобряваш да те опипва онзи кретен.
Скарлет спря и го погледна.
– Хей.
Той спря и я погледна. Удареното му око вече беше толкова подуто, че му беше трудно да вижда през него.
– Какво?
– Не одобрявам да ме опипват. Но знам, че той е бил в роля. Дейл Нолан е известен с това, че прави такива неща, и ако беше прекарал дори трийсет секунди в разговор с мен там тази вечер, щях да ти кажа.
Брайсън въздъхна.
– Значи искаш да кажеш, че съм ударил персонаж, който Дейл е играл… а не Дейл.
– Точно така. Той правеше нещо си и аз го изиграх. – Тя скръсти ръце на гърдите си, дръзвайки да му противоречи.
– Е, аз мисля, че това е нелепо.
– Не по-нелепо от това да се издъниш и да удариш актьора си, когато Макс Вайсман си търси причина да те уволни.
Брайсън се обърна и започна да куца обратно по улицата.
– Майната му на Макс Вайсман.
– Трябва да се извиниш на Дейл – каза Скарлет и побърза да последва Брайсън.
– В никакъв случай. Не ме интересува дали е бил в роля, Скарлет. Няма да се извинявам. Ти си мой асистент и той не биваше да бъде… – той спря.
– Не трябваше да бъде какво?
Тя го погледна в очите. Гледаше я със свирепа закрилническа сила, която накара сърцето ѝ да ускори своя ход. Досега не беше осъзнавала колко изразителни са очите на Брайсън и това я изненада.
Той примигна и погледна встрани, сякаш нещо го беше смутило.
– Наивна си по отношение на филмовия бизнес и явно си поразена от звездата – каза той накрая. – И очевидно Дейл се е възползвал от това.
– Аз съм наивна? – Засмя се тя. Мисълта беше абсурдна. В живота си Скарлет беше наричана много неща, но наивността определено не беше едно от тях.
– Да.
– Ти не знаеш нищо за мен и за това, през което съм преминала.
– Може би не, но…
– Но нищо – продължи Скарлет, като го посочи с пръст. Тя притисна пръста си към гърдите му. – Ти си звездният човек, който се захласва по Елайза Джонстън от секундата, в която тя размаха малките си мигли към теб. Остави ме, захвърли ме и ме пренебрегна, когато излязох от пътя си, за да се появя на тази глупост заради теб тази вечер.
Той се вгледа в нея за дълъг миг. Очите му пламтяха от гняв и за миг тя помисли, че ще ѝ изкрещи. Бяха застанали толкова близо, че тя можеше да види всеки детайл от лицето му – малкия белег на челото му, леката набола брада по бузите му, малката драскотина на челюстта му. Драскотина, която беше получил, защитавайки я.
Сърцето ѝ отново се ускори, сега дори по-бързо, и за миг ѝ хрумна безумната мисъл, че Брайсън ще я хване и ще я целуне. Но точно така гневът се разсея от очите му и той поклати глава.
– По дяволите – каза той, като прокара пръсти през косата си. – Права си.
– Знам, че съм права. – Тя сложи ръце на хълбоците си и го погледна.
Той се усмихна с онази своя очарователна усмивка.
– Прости ми. Аз съм идиот.
– Не е лесно да те харесвам, Брайсън.
Тогава защо искаш само той да те целуне?
– Знам, че не искаш. – Той погледна надолу към тротоара. – Но се кълна, че ако не се откажеш от мен, в крайна сметка ще ти компенсирам всичко това, Скарлет.
Скарлет не беше сигурна защо, но по някаква причина всъщност му повярва.
Тя въздъхна и поклати глава.
– Трябва да оправиш нещата с Дейл.
– Ще помисля за това.
Изминаха заедно няколко пресечки в търсене на такси, но всяко, което минаваше покрай тях, изглеждаше заето. След известно време се натъкнаха на уличен търговец, който продаваше печени фъстъци, и Брайсън купи по едно пакетче за всеки от тях.
Продавачът се загледа в черно-синьото око на Брайсън.
– Това е само грим – каза му Брайсън и намигна на човека със здравото си око. – Работя по един филм.
Продавачът не отговори, просто им даде фъстъците и взе парите.
– Това ще ни подсили, в случай че се наложи да вървим пеша чак до вкъщи – каза Брайсън и подаде на Скарлет една торбичка.
– Чудесно – каза Скарлет, извади един фъстък от торбичката и го пъхна в устата си. – Да вървим пеша по целия път до вкъщи. Перфектен край на перфектната вечер.
Брайсън поклати глава.
– Не се притеснявай – каза той. – Ще намеря начин да ни измъкна от това.
– Да се приберем пеша? Или от цялата ситуация с Дейл?
– И от двете.
– Добре – каза тя, дъвчейки вкусен печен фъстък. – Защото, ако те уволнят, ще уволнят и мен.
– Скарлет. – Той забави ход и я хвана за ръката. Тя се обърна към него и не можа да не забележи как когато той я погледна в очите, в стомаха ѝ се появиха малки трепети. Нещо, което не беше усещала от известно време.
– Какво? – Каза тя.
– Наистина съжалявам за начина, по който се държах с теб от началото на цялото това нещо. Знам, че се държах малко небрежно. Но ако ми позволят да остана като директор, ще си свърша по-добре работата. Отсега нататък ще се погрижа да те държа в течение и да участваш.
– Благодаря – каза тя.
– Наистина. – Той се приближи до нея.
Нощта беше станала хладна и тя усещаше топлината на тялото му.
Тя го погледна и неволно облиза устни, като отново се зачуди какво ли би било усещането да го целуне. И защо той я гледаше така?
За миг беше сигурна, че той ще се наведе и ще я целуне, и в тази част от секундата щеше да му позволи – може би дори щеше да ѝ хареса.
Но точно тогава той откъсна погледа си от нейния и каза:
– Хей, има такси. – Той махна с ръка и слезе от тротоара. – Такси!
Таксито забави ход и спря до тях, а Скарлет с изненада почувства разочарование и празнота в стомаха си от внезапния обрат на събитията. Брайсън отвори вратата и ѝ направи знак да влезе.
Скарлет влезе вътре и каза на шофьора адреса си. После погледна Брайсън.
– Можем да си поделим едно такси – каза му тя.
Той поклати глава с „не“.
– Трябва да си прочистя главата и да се поразходя още малко. – Каза той.
– Сигурен ли си?
Той кимна.
– Благодаря ти още веднъж, че дойде с мен тази вечер.
– Няма за какво, Брайсън.
Той затвори вратата и удари веднъж по задната част на колата.
– Лека нощ, Скарлет! – Извика той.
Таксито се отдалечи и тя се огледа назад. Брайсън стоеше на тротоара и я гледаше как си отива. Когато отново се обърна към предната част, усети, че той все още е там и гледа как се изгубва от погледа му.