Звездният крал
Пролог
Преди 270 години
Лариса
Аз няма да бъда като другите.
Заобиколена съм от жени с остри очи и лъжливи усмивки. Времето и опитът са ги направили горчиви. Не ги виня; може би и аз щях да съм такава, ако трябваше да спя с палача на детето си отново и отново. Но въпреки че ги съжалявам, не им се доверявам. Те биха ме предложили за клане, ако знаеха какво възнамерявам.
Изчаквам да избягам, докато нощта е най-дълбока. Докато дълго след това съпругът ми не идва за мен, погледът му блести от вълнение, когато ме издърпва от останалите си съпруги и ме отвежда в покоите си. Чакам, докато се върна, докато успея да изчистя и последния му аромат от кожата си.
Чакам, докато полагам глава на възглавницата си, а звуците от тихото мърморене на другите наложници изпълват нашата стая. Мълчаливо благодаря на неумиращите богове, че съм обучена да слушам, а не да говоря. Разпуснатите устни със сигурност щяха да провалят целия ми план.
Тайните трябва да се пазят само от една душа. Колко пъти бях прошепнала това в ухото на Краля на сенките? Тогава той ме смяташе за срамежлива и съблазнителна, но скоро ще разбере, че през цялото време това е била моята малка вътрешна шега, а той е бил глупакът, който се е хванал на въдицата.
Изчаквам, докато всеки дъх в леглата около мен се изравни, а после чакам още малко.
Чакам, докато накрая не настъпи моментът да действам.
Сядам в леглото. Прокарвам ръка надолу по стегнатото закопчаване на нощницата си и изваждам малък флакон. Отказах се от 400 години от живота си заради този напръстник тоник.
Това беше единственият начин.
Вкопавам ноктите си под тапата и я разтварям. Мирише на земя след дълъг дъжд – мирис, който винаги съм свързвала с надеждата, защото означаваше край на бурята.
Колебая се само за миг. След това поднасям флакона към устните си и изпивам течността с една-единствена глътка.
Ефектът на тоника не се проявява веднага, но когато се проявява, се усмихвам. Все така бавно ръката, която все още държи празния флакон, започва да изчезва. Флаконът се изплъзва от ръцете ми. Затварям очи, докато останалите ми дрехи и одеялата, които ме покриват, внезапно преминават през мен.
Безшумна като нощта, аз се измъквам от леглото, а откритата ми кожа настръхва в хладната стая – макар че е погрешно да наричам това, което е останало от мен, кожа. Аз съм неосезаема като мисъл. Опитвам се да докосна лицето си, но ръката ми минава през бузата ми, усещането от нея е като от призрачен вятър, който се блъска в мен. Стомахът ми се спуска на дъното.
Получи се.
Аз съм безтелесна.
Най-после.
Ето какво са ми донесли четиристотинте години живот.
Иска ми се да видя изражението на лицето на онзи гад, когато разбере, че ме няма.
Изплувам от леглото си, очите ми се движат по общите ми покои, с всичките им меки чаршафи и по-нежни жени. Вече не съм една от тях.
Слава на Майката и на Бащата.
Пренасям се през прозореца, като се намръщвам, докато тялото ми преминава през стъклото. Усещането не е неприятно, но странността му е такава.
Продължавам да се нося нагоре, докато градът под мен не е нищо повече от трептящи светлини. Оттук Сомния изглежда красива. Оттук тя не прилича на клетката, в която се превърна за мен.
Едва когато съм на известно разстояние, си позволявам да се засмея. А щом започна, не мога да спра.
Изиграх съпруга си. Колко пъти се е случвало това?
Очите ми се преместват към звездите и смехът ми умира. Всички тези милиони звезди, всяка от които е малък лъч светлина на фона на потискащата нощ.
Вълна от надежда ме изпълва.
Как се бориш с мрака? Отказваш да му позволиш да угаси светлината ти.
Позволявам на вятъра да ме отнесе, знаейки, че накрая ще ме отнесе там, където трябва да отида.
От време на време край мен прелитат пикси, които чуруликат диво. По-рядко виждам два чифта крила, влюбени, които се срещат високо в нощното небе под плащеницата на мрака.
Някога може би щях да почувствам нещо при вида им – може би мъдрост, но сега не чувствам нищо.
Съпругът ми потъпка тази идея.
Сега, докато се нося по мекия вятър, ме вълнуват повече единичните крила, които виждам от време на време. Войници, които ме търсят?
Знаех много преди да изпия флакона, че ще оставя трохи след себе си – нощницата ми, самия стъклен съд. Един полъх и всяка любопитна фея щеше да разбере какво точно съм изпила, а оттам и какво точно съм направила.
Моят болен, пламенен съпруг ще направи нещо по въпроса. Ще трябва да го направи. Гордостта му ще го изисква.
В продължение на часове се нося високо в небето, но в един момент започвам да се спускам надолу. Забелязвам как ръката ми отново проблясва. Секунди по-късно тя се втвърдява, заедно с останалата част от тялото ми, и унасянето се превръща в падане, а след това и в мятане.
Инстинктивен страх ме пронизва. Едва го усещам, и крилата ми се проявяват. Тънки като хартия, те проблясват в бледо лилаво. Те улавят вятъра и забавят спускането ми. Продължавам да падам от небето, а тялото ми търси по-ниски височини, където въздухът е по-гъст.
Едва след като достигнах разумна височина, спирам.
Нощният въздух се впива в голата ми кожа. Гола съм като в деня на раждането си, а единственото ми покривало е дългата ми до кръста коса. Абаносовите кичури се плъзгат по торса ми и се поклащат от вятъра.
Имам нужда от дрехи и подслон, и от това да не ме виждат.
Залавянето в този момент означава сигурна смърт. Сигурна, бавна смърт. Съпругът ми не е известен с добротата си.
Ръката ми се плъзга към стомаха.
Той и в двата случая ще ми даде смърт.
Поемам си равномерно дъх и очите ми се насочват към хоризонта. Някъде отвъд него е Барбос, Градът на крадците. А отвъд него…
Начало.
