Епилог
Дълбоко в свещената дъбова гора на кралицата кралските дървета кървят, гниейки отвътре навън. Звукът от сеч и неземният вой на дъбовете изпълват въздуха. Дърво след дърво се отсичат, а телата на спящите мъже се изтръгват от тях.
Кралицата на флората се затваря в една от кулите си, плачейки за падналия си сродник, за изчезналия си харем, за умиращите си дъбове.
Едно по едно всяко голямо царство на феите напуска територията на двореца Флора, отправяйки се към дома от Слънцестоенето и отнасяйки със себе си спящите си другари.
Всички са мрачни, всички са тържествени.
Предстоят мрачни дни.
В другия свят странни, смъртоносни деца чакат, а стъклените им очи са вперени в някаква далечна точка.
Океан от стъклени ковчези почива в четири отделни страни. Жените в тях лежат неподвижно, телата им са облечени в униформи, а оръжията им са положени на гърдите. Може да са минали месеци и години, но кожата им е все така еластична, както в деня, в който са затворили очи.
Те приспиват пясъците на времето, чакат, чакат…
То идва.
Нещо идва.
Пръстите треперят. Мускулите потрепват.
Не са мъртви, но и не са живи – все още не.
Свещените дъбове стенат, клоните им се люлеят, докато мрежа от лиани се отдръпва от вътрешните им мембрани.
По протежение на един от стъклените ковчези се образува пукнатина, която преминава в паяжини по прозрачната повърхност. Дървото се разцепва в центъра на един дъб. Едно дяволско дете се усмихва.
И тогава хиляди и хиляди очи се отварят като едно.
Времето е дошло.
