Глава 14
Ад, който трябва да се плати
Май, преди 8 години
Отивам в заведението на Джордж Мейхю, мой дългогодишен клиент и един от най-добрите некроманти там. Човекът е пристрастен към праха на пиксите и в един момент ще изтъргува услугите си за следващата си доза. За негово нещастие, удобно за мен.
Появявам се във всекидневната на Мейхю. Частица от секундата по-късно се появява и безкръвният труп на Хю Андерс, който каца на масичката му за кафе и разхвърля почти празната кутия с пица и преобръща една бира.
– Свята работа! – Джордж се дръпва назад на дивана, а контролерът за игра излита от ръката му. – Ей, какво става, човече? – Казва той, като ме забелязва.
– Възкреси го – заповядвам аз и тръгвам с глава към тялото.
– Пич, ти ми развали вечерята.
Сякаш ми пука.
Оглеждам мястото му. Апартаментът на Джордж мирише на зоомагазин, благодарение на гризачите, които отглежда. Некромантията в основата си е кръвна магия. Необходима е жизнена кръв, за да се върне нещо от мъртвите, а Джордж, както повечето некроманти, не обича да се разфасова за тази работа, когато вместо това може да разфасова някое пухкаво същество.
– Искаш ли още един запас от Прах? – Казвам. – Възкреси го.
Той ме поглежда упорито.
– Обаждам ти се вече седмици наред, а ти ме игнорираш. Защо трябва да ти помагам сега?
– Добре – казвам. Щраквам с пръсти и тялото се вдига от масата. – Ще намеря друг некромант.
Джордж се изправя малко прекалено бързо.
– Чакай, чакай, чакай. – Той избърсва мазните си ръце в ризата си.
Класен човек.
– Колко грама? – Пита той. В очите му има алчен блясък.
– Достатъчно – отговарям аз.
Той прокарва език по долната си устна, като се преструва, че наистина го обмисля. Накрая кимва.
– Ще го направя – казва той.
Правя жест към тялото.
– Тогава се заеми с това.
Джордж се изправя, а вниманието му се насочва към трупа. В един момент той е наркоман, а в следващия – професионалист. Той обикаля около Хю Андерс, накланяйки глава, докато оглежда мъртвеца.
– Елегантно изглеждащ задник – коментира той. – Какво е направил, за да го убият?
Игнорирам въпроса на Джордж.
Когато разбира, че няма да му отговоря, той вдига длани.
– Добре, човече, без въпроси. – Връща се към задачата си. – Бира? – Предлага той.
Извръщам се към него. И двамата с него знаем, че опитва търпението ми.
Той поклаща глава.
– Просто се опитвам да бъда учтив.
Джордж се спуска на колене, като хваща една от ръцете на Хю.
– Все още е топло – казва си той. Той огъва придатъка. – И ригор мортис не е настъпил – това е прясно. Това улеснява задачата.
Той се изправя, изключва телевизора и играта, която прекъснах. След това се насочва към развлекателната си система и отваря шкафа, разположен до телевизора. От него изважда малки пакетчета с различни билки, няколко свещи и пакетче запалки. Поставя свещите на пода около масичката за кафе и ги запалва една по една.
След като го прави, гаси осветлението във всекидневната и отива в спалнята си, като се връща с космат паяк в дланта си.
Сгъвам ръце и се облягам на стената, като безучастно наблюдавам некроманта, а кръвта ми кипи. Това, което се случваше с нея… продължавало е от години. Моята половинка беше станала жертва, а аз нямах никаква шибана представа. Работя с челюстта си, оставяйки гнева ми да стане студен и твърд.
Все още държейки паяка в плен, Джордж започва да поръсва билките около тялото, като при това произнася заклинание. Накрая взема паяка, който държи, и като изважда джобно ножче, разрязва съществото.
Обикновено некромантите се нуждаят от по-голям запас от кръв, но тъй като Хю Андерс е прясно мъртъв, е необходима само искра магия, за да се върне духът му в тялото, затова и жертвеният паяк.
Миг по-късно усещам как топлината на магията на Джордж се разнася из стаята, докато той превръща кръвта на съществото в енергия. Свещите около Джордж затрептяват. После изведнъж угасват.
В тъмнината чувам задъхване, а след това и тежко дишане.
Гласът на Джордж прозвучава в стаята.
– Съгласно правилника на Седемте некромантични споразумения, мой дълг е да ви уведомя, че…
Махам с ръка, за да заглуша гласа на некроманта. Джордж стиска гърлото си и ме поглежда.
Приближавам се към Хю, а ботушите ми звънят по пода.
– Не знаеш кой съм – казвам, като пристъпвам към мъжа. – И ти не знаеш къде си, само че не е в ада. – Приклекнах пред него. Той не може да ме види в тъмнината. – За твое нещастие, докато приключа с теб, ще ме молиш да те върна там.
Отмятам ръката си назад и удрям ясновидеца в лицето. Главата му се отмята назад, изстенва.
Джордж се спъва в шок, издавайки дрезгав звук, който е неговата версия на вик. За човек, който си изкарва прехраната с убиване на буболечки и малки гризачи, той със сигурност няма апетит за насилие.
Премятам мъртвия преди това ясновидец през рамо.
– Какво правиш? – Изсумтява Джордж. В миналото съм му носил много тела, но почти винаги това са били хора, на които някой друг е платил, за да ги съживят. Некромантът никога не ме е виждал да върша безчинства.
Дръпвам глава и от въздуха се появяват десет торбички с пикси прах, всяка от които пада върху масичката за кафе на Джордж.
– Приятно ми е да правя бизнес с теб.
И след това Хю и аз изчезваме.
Май, преди 8 години
В света на чудовищата все още има разделение между доброто и злото. Дори и най-извратените от нас имат етичен кодекс, наръчник с правила, който ни позволява да оцелеем. Човекът в ръцете ми можеше и да изгори тази книга с правила.
Правилата са прости: ако се гавриш с невинни, попадаш в черния списък.
Мисълта за това, което е направил с половинката ми… Изкушавам се да смачкам тялото му навътре и да пулверизирам костите му. Сдържам се.
Имам нещо по-добро в запас за него.
Щом Хю се събужда, започва да се бори срещу мен, но е безполезно. Той може и да има дарбата да предвижда, но ясновидците не могат да виждат собственото си бъдеще. Той нямаше никаква шибана представа, че един ден ще почукам на вратата.
Идиотът сигурно е прочел собственото си бъдеще от друг ясновидец в някакъв момент – всички тези хора го правят, но предполагам, че последното му четене е било остаряло. Когато някой получи прочит на бъдещето си, това му дава възможност да го промени. Хю вероятно е променил бъдещето си и вълните от това решение са го довели дотук, в прегръдките на моите приятели.
Пускам Хю достатъчно дълго, за да го поваля отново, а после го премятам обратно през рамо. Насочвам се към Мемнос, през горите му, към средата на острова. Съществата пищят и вият при миризмата на засъхналата кръв на Хю. Дълбоко в Страната на кошмарите се намират катакомбите на Мемнос, а в сърцето на катакомбите е Ямата, където всичко пада в бездна. Нещата, които живеят там, карат дори кръвта ми да се смразява.
Когато стигам до Ямата, пускам Хю в безсъзнание на ръба ѝ и чакам. Това не отнема много време. Най-напред идват пещерите. Тези болнави хуманоидни същества са пазачите на мястото.
– Това е човек – казва един от тях и свива устни. Смъртните просто нямат същата продължителност на живота или магически способности като феи – поне повечето от тях. Това прави играта с тях кратка и следователно по-малко забавна.
Не мога да направя нищо за смъртността му, но:
– Той е ясновидец – казвам аз.
Те преосмислят мъжа, като накланят главите си насам-натам. От гигантската, зейнала паст на Ямата започват да се раздвижват множество различни чудовища, някои започват да издават високи писъци, други – ниски, стенещи стенания. Има дори няколко призрачни крясъка. Всички шумове отекват по стените на Ямата, преди дълбокият ров да ги погълне.
– Да, ще му се насладим.
Така си помислих.
Отдръпвам се, когато съществата започват да излизат от тъмнината, прокрадвайки се все по-близо до Хю Андерс, който вече се събужда. Виковете започват да се наслагват един върху друг; това място се раздвижва до безумие.
Ясновидецът отваря очи, взирайки се объркано около себе си.
– Ще се върна след един ден – казвам аз. – Ако не настъпи смърт, той е твой.
В края на краищата човекът трябваше да изглежда, че е получил инфаркт.
Очите на Хю стават широки и уплашени, докато възприема десетките сенчести същества, които се приближават към него. Не е нужно да вижда бъдещето си, за да разбере, че е прецакан.
Отвръщам се от мъжа.
Последното нещо, което чувам, са писъците на Хю. Усмихвам се на звука.
Назад към част 14 Напред към част 16
