Глава 15
Моята истинска любов
ноември, преди 8 години
– Търговецо, бих искала…
Дори не е нужно да чувам цялото изречение, което ме вика от далечината, за да разбера кой е.
Сладкият цимбален звук на гласа на Кали моментално стопля кръвта ми и възбужда силата ми.
Моята половинка се нуждае от мен.
Навеждам се по-близо до последния си клиент, хлъзгавия офицер от „Полиция“, който все още се опитва да се държи смело, въпреки че човекът смята да ме закопчае.
– Имаш два дни да ми донесеш тези досиета на Люелин Бейнс, точно както се бяхме договорили първоначално – казвам му аз. – Използвай ги разумно.
И след това изчезвам.
Миг по-късно се материализирам в стаята на Кали. Малко се мразя, че сърцето ми бие като на проклета ученичка в момента, в който съм близо до нея.
Сродната ми душа. Това осъзнаване все още ми спира дъха.
Тялото ѝ е свито на леглото, с гръб към мен. Оттук виждам, че тя върти мънистената си гривна около китката си. Гледката на всички тези услуги, които ми дължи, услуги, които ще я задържат в живота ми още дълго време, ме изпълва едновременно с вина и облекчение. Тя не би трябвало да ми дължи нищо и все пак се радвам на факта, че вече е свързана с мен, макар и чрез дълговете си.
Стаята мирише на… странно, а от това, което виждам на Кали, тя изглежда странно – твърде зачервена, твърде апатична.
– Какво става, херувимче? – Питам, като принуждавам гласа си да бъде малко по-груб, отколкото ми се иска. Погледни ме, мърморя като детегледачка. Това момиче ще бъде моята смърт.
– Болна съм.
Болест? Сърцето ми бие малко по-бързо. Феите могат да страдат от болести, но те почти всички се предават с магия. Крехките хора са различни. Самата им среда може да ги разболее – да ги убие.
Колкото по-дълго се взирам в тялото ѝ, толкова по-очевидно е, че тя всъщност е болна. Цялото ѝ тяло се тресе под одеялата, а на нощното ѝ шкафче има малка бутилка ибупрофен и празна чаша. Изглежда, че това е нищожна защита срещу всичко, което я разболява.
Навън дъждът се удря в прозореца и закрива територията на академията „Пийл“.
Пристъпвам към леглото ѝ и като се навеждам, притискам гърба на ръката си към потното ѝ чело. Тя е страшно гореща.
Това е нормално за човек, казвам си. Но дори когато го правя, умът ми се връща към всички онези зими, които съм виждал на Земята, и към всички онези хора, които са се подлагали на такива горещини.
Кали ме гледа с болезнено уморен поглед.
– Радвам се, че дойде – издиша тя.
Сякаш нямаше да го направя. Адските кучета не биха могли да ме спрат. Но тя няма нужда да знае това.
Тя облизва напуканите си устни. Има нужда от вода. Секунда по-късно се сдобивам с чаша.
– Благодаря – казва тя слабо. Сяда и мога да кажа, че всичко в движението я боли.
Водата изглежда също толкова безполезна, колкото и ибупрофенът.
Бих могъл да ѝ дам люляково вино. Единственото, което трябва да направя, е да се преструвам, че е някакъв вълшебен тоник. Тя ще го изпие и технически ще се оправи моментално. Това, а и връзката ни щеше да се допълни.
Когато я срещнах за пръв път, не знаех, че сблъсъкът на магиите ни ми пречи да я почувствам така, както обикновено го правят сродните души. Връзката ни няма да се оформи напълно, докато силата ни не стане съвместима. Една глътка люляково вино щеше да се погрижи за това; връзката ни щеше да се затвори на място…
Ти, егоистично копеле, щеше да откраднеш шансовете ѝ за нормален живот.
В мен се разбунтува ужасен вид неудовлетвореност. Трябва просто да гледам как това се разиграва.
Тя отпива малка глътка от водата.
Чувствам как веждите ми се набръчкват.
– Пий още.
Кали е достатъчно добре, за да ме погледне.
– Не е нужно да се държиш толкова властно, планирах да го направя.
А, това е отношението. Мога да живея от него. Тя потиска най-лошите ми тревоги и успокоява несигурното ми сърце.
– Яла ли си? – Питам я, като я оглеждам.
Тя поклаща глава.
– Трапезарията е твърде далеч. – И бурята е твърде силна, и тя е твърде болна, за да се отправи на път.
Мръщя ѝ се. Никой не се е сетил да ѝ донесе нещо за ядене или пиене? В мен избликват гняв и закрилничество.
Пази своята половинка.
Майната му, тази вечер аз ще бъда онази приятелка, която се грижи за нея.
– Какво звучи добре? – Питам я. Полуочаквам да каже, че няма апетит.
– Супа – казва тя.
Сърцето ми малко се къса от отговора ѝ. Значи е била гладна, но е била твърде болна, за да си вземе нещо за ядене.
В това има нещо сериозно нередно.
Други новини: може би съм най-гадният приятел на света. Дори не мога да се погрижа за моята сирена, докато тя не ме повика.
Борейки се с по-добрата си природа, отмятам косата на Кали от лицето ѝ.
– Ще се върна веднага.
Изчезвам от стаята ѝ и се отправям към къщата за рамен на другия край на света. В ресторанта правят наполовина прилична супа – ако, разбираш ли, обичаш разводнени гадости.
Очевидно болните момичета го правят.
Кали изяжда рамена за пет минути.
– Благодаря, Дез – казва тя, след като приключва, поставя празната купа на нощното шкафче и се обляга. – И за супата, и за това, че остана с мен.
Кимвам, опитвайки се да не се държа така, сякаш всичко това ми е влязло под кожата.
– Скоро ще трябва да тръгвам.
Лъжа.
– Можеш ли да останеш при мен? – Пита тя.
До края на вечерта, има предвид. Това е нейното желание – да седя до нея през нощта.
Това е ново. Свикнал съм да получавам предложения от разкрепостени феи, а не от болни тийнейджърки, които не могат да си държат очите отворени.
И богове, как ми се иска да кажа „да“. Искам да се откажа от този фарс и да бъда честен с нея, но си остава факт, че тя е тийнейджърка, а аз не съм.
Поклащам глава.
– Моля те.
Престани да се занимаваш с мен – искам да ѝ кажа. Не мога да ти устоя. Няма да го направя. Жадувам за нея твърде много.
Тя протяга ръка и прокарва пръстите си през моите.
Намръщвам се на съединените ни ръце.
Не мога дори да я целуна по кокалчетата, не и без да отворя кутия с червеи, с която наистина не съм готов да се занимавам. Така че с неохота връщам ръката на Кали.
– Не, херувимче.
Виждам как в очите ѝ се свива и умира малко надежда.
Ти, гадняр, твоята половинка няма никого другиго.
Защо всичко, което правя с това момиче, ме кара да съм толкова противоречив? При нас двамата няма средно положение, или всичко, или нищо, и колкото повече прекрачвам границата, която ги разделя, толкова по-зле сме и двамата.
Тя се мести в леглото си и на практика усещам как се отдръпва от мен. Почти изръмжавам на себе си от неудовлетвореност.
Използвам магията си, за да затопля стаята, за да ѝ е по-удобно; това е най-доброто, което мога да направя. Минута по-късно тя спира да трепери, а няколко минути след това чувам дишането ѝ да се изравнява.
Болното момиче е заспало, което означава, че трябва да си тръгна.
Вместо това сядам на пода до леглото ѝ, като опирам гърба си в ръба на матрака.
Какво бих дал, за да легна до нея! Дори сега си представям как се промъквам под завивките и притискам тялото ѝ към своето. Това би си струвало топлинния удар, който би ми причинила.
Майната му на благоприличието и на всеки, който го е измислил. Не мисля, че в момента това е от полза и за двама ни.
Използвайки магията си, извиквам цветните моливи на Поли и един лист от нейната хартия при мен, а след това започвам да рисувам разочарованието си. Изображението придобива формата на здравата Кали – такава, каквато аз искам да бъде.
Ще си тръгна, щом завърша, обещавам си.
Неслучайно този конкретен портрет ми отнема повече време, отколкото би трябвало. Когато е готов, го оставям да се свлече върху стола на компютъра.
Предпазливо се промъквам до Кали, като за втори път тази вечер поставям ръка на челото ѝ. Тя все още се чувства трескава.
Не мога да си тръгна сега. Не и докато не получа увереност, че се подобрява, а не се влошава.
Така че, използвайки малко от магията си, да се скрия от нея. Ако се събуди тази минута, ще види празна стая. Но аз все още съм тук.
Всеки път, когато чашата ѝ с вода свърши, аз я пълня отново. Всеки път, когато свали завивките си, намалявам температурата в стаята, а всеки път, когато започне да трепери, отново я затоплям. И се уверявам, че до леглото ѝ винаги има купа с гореща супа.
Някъде в дълбоката нощ, часове след като трябваше да си тръгна, за пръв път ми хрумва…
Аз я обичам. Тези три думи просто изникват в главата ми, напълно оформени.
Обичам я.
Това не е някаква магия, свързана с връзките, която да ми се натрапва в гърлото. Това дори не е романтика. Това е любов, докато кожата ти не се смъкне от костите ти. Обичам те дотогава и след това. Това не е похотливо, не е егоистично или дребнаво. Това е, което ме кара да се задържам в стаята на Кали точно сега, когато трябва да събирам сделки или да управлявам царството си, защото не мога да понеса мисълта, че тя е болна и сама. То е това, което ме кара да бягам от стаята на Кали всеки път, когато тя се приближи твърде много, защото тази емоция е по-голяма от мен – по-голяма от самата нощ – и аз искам за нея неща, които моето присъствие не може да ѝ даде, като например шанса да бъде тийнейджърка.
Това е любов към сърцето и ума на Кали, а не към лицето и тялото ѝ.
От известно време знам, че съм влюбен в нея, но никога не съм го признавал, досега. Дори не осъзнавах, че тези три думи, които хората подхвърлят толкова небрежно, са създадени, за да обяснят тази дълбока и безкрайна емоция.
Мили богове, обичам я.
Назад към част 15 Напред към част 17
