Глава 8
Робин отметна бретона си от лицето.
– Готово е.
Подземието на музея беше преобразено. Подът беше почистен, пукнатините и вдлъбнатините бяха изгладени. Робин и Амалия бяха нарисували масива със сребърна алхимична боя и стотиците пресичащи се линии и руни бяха главозамайващи за гледане. Във вътрешността на двадесет и петметровия външен пръстен имаше два големи кръга – един, в който Езра да застане, и един, в който щеше да бъде призован Етеран.
Изобщо не ми се беше наложило да помагам. Елизабета ме беше освободила от грижите си едва вчера, седмица след като с Джъстин бяхме проверили това място.
– Готови ли сте? – Повторих, като погледнах между тях, не смеейки съвсем да повярвам. – В смисъл, че можем да започнем ритуала още сега?
– Е, технически да – отвърна Робин – но не мисля, че трябва да се опитваме да извършим ритуала посред бял ден.
– Трябва да изчакаме до довечера – съгласи се Аарон и скръсти ръце. – Поне след полунощ. Искам и Кай да е тук, за всеки случай.
За всеки случай можеше да означава всичко, но се страхувах, че знам точно за кой най-лош сценарий мисли – този, при който Езра не се измъкне жив.
Стомахът ми се преобърна.
Разнесе се пронизителен звън и Аарон бръкна в джоба си. Той извади телефона си и го вдигна към лицето си.
– Ало? О, здравей, Жирар. – Той се заслуша за миг. – Добре, да, помислих си, че ледените артефакти ще са трудни за намиране… Не, екипите, които изпратих, не са открили никакви вампири. Всички обичайни места за гнездене са празни. Какво ще кажеш за ледените бомби? Имала ли е Катрин късмет да направи такава?
Все още говорейки, той се придвижи към далечния край на стаята. Наблюдавах го, като се опитвах да не се тревожа за подготовката на гилдията. Преди да се изправим срещу сектата, трябваше да спасим Езра – или да го убием, опитвайки се.
Стомахът ми отново подскочи и аз притиснах ръка към него. Никога през живота си не бях се чувствала толкова нервна – беше някаква постоянна, ниско ниво на паника, от която ми стана лошо. Исках ритуалът по призоваването да приключи точно толкова силно, колкото исках да замразя времето завинаги.
– Как се чувстваш?
Примигнах, за да фокусирам стаята. Робин стоеше до мен и се взираше притеснено в лицето ми.
– Нараняванията ти… заздравяха ли добре? Искаш ли Зилас да ги провери?
Това привлече вниманието ми.
– Зилас?
– Той е много добър в лекуването. Вероятно бих могла да го убедя да те излекува, ако имаш нужда от това.
– Е, това е много учтиво, но аз просто съм уморена. – Поклатих глава, без да мога да си представя как дивият демон доброволно се съгласява да ме излекува. Първо щях да поверя здравето си на Етеран. – Как си? Според момчетата си била тук всяка вечер.
Тя скръсти ръце.
– Това е най-малкото, което можех да направя. Дори без амулета, който да разменя, щях да помогна на Езра. Той спаси живота на Зилас.
– Наистина?
– Да. – Очите ѝ се замъглиха. – Почти го загубих.
Сянката на болка в изражението ѝ ме заинтригува.
– Твоят демон означава много за теб, а? Каква точно е връзката ви?
Тя се отдръпна назад, сякаш я бях ударила.
– К-какво? Нашата връзка?
– Като… имате ли договор? Можеш ли да му заповядваш или какво?
Тя преглътна няколко пъти, лицето ѝ беше червено като цвекло.
– Имаме договор, но аз не го командвам. Ние работим заедно.
Работим заедно. Въпреки договора ми с Етеран за обща цел, идеята замая ума ми.
– Как стана това?
– Ние… се спасихме един друг. – Тя леко докосна висящия на врата ѝ инфернус, след което наведе въпросително глава. – Загрижена ли си?
– За какво?
– За това, че не командвам Зилас.
Повдигнах рамене.
– Няма да се преструвам, че той не ме плаши, но Етеран също ме плаши, а той не е толкова лош… за демон.
– Звучиш като Амалия. Така тя описва Зилас. – С поглед наоколо тя тръгна през стаята. – Като стана дума за Зилас, трябва да го намеря. Отново се е заблудил.
Последвах я към стълбището, като оставих Аарон да се обади по телефона.
– Не знаех, че е излязъл.
Тя бутна противопожарната врата и тръгна нагоре по бетонните стъпала.
– Не му харесва да прекарва часове наред в инфернуса.
– Какво е да си вътре в инфернуса?
– Не съм сигурна, но в същността му изглежда е „скучно“. – Тя отвори вратата към основното ниво. – Готова ли си за тази вечер?
Докато навлизахме в прашните зали на малкия музей, почти отхвърлих въпроса ѝ. Но страхът туптеше в костите ми и трябваше да си го призная.
– Ужасявам се – прошепнах аз. – Ужасявам се да го загубя. Чувствам се така, сякаш го водим към собствената му екзекуция.
Робин спря до мен, а съчувствието омекоти лицето ѝ.
– Ти не го водиш. Той сам реши това, нали?
Гърлото ми се стегна.
– Има голяма разлика между това да бъдеш принуден да направиш нещо и да избереш собствения си път. – Тя се вгледа в коридора, а очите ѝ губеха фокус. – Изборът… означава нещо.
Прошепнатите ѝ думи предизвикаха внезапен спомен: Зак се наведе към мен, със зелените си очи, докато ми казваше, че съм митична като него. Изборът е по-силен от съдбата.
Поколебах се, отърсих се от спомена – и осъзнах, че Робин все още гледа в пространството. Махнах с ръка пред носа ѝ.
– Всичко наред ли е?
Тя отговори.
– Д-да. Съжалявам. Просто… просто си спомних нещо, това е всичко.
Със скептично извити вежди се огледах наоколо.
– И така, искаш ли да му се обадиш или какво?
– Хм? О, той вече знае, че го търся. Има си някаква причина да не дойде да ме намери. Да проверим втория етаж.
Все още се мръщех объркано, докато тя се връщаше към стълбището. Забързахме към втория етаж и Робин ни поведе по коридор с разклоняващи се от него малки кабинети, всеки от които беше превърнат в експозиция за някакъв аспект от историята на полицията в града.
Стигнахме до края и завихме към по-широк коридор, застлан със стъклени шкафове. Погледнах навън, докато минавахме пред един голям сводест прозорец – и нещо падна от върха на един шкаф.
Приземи се, без да издаде нито звук, и двамата със Зилас се свлякохме на пода. Изкрещях, когато ръката на демона се заби между лопатките ми, забивайки ме в плесенясалия килим.
– Ж’ултис – изръмжа демонът. – Да се разхождаш пред погледа на ловците? Учих те да бъдеш по-умна, ваянине.
Изплюх вкуса на праха от устата си и извих глава. Зилас просто ме беше запратил на пода, но се беше приземил директно върху Робин. Тя се беше проснала по корем, а демонът беше върху нея, както се беше сгушил под прозореца.
– Зилас, слез от мен – измърмори тя. – И какви ловци?
Той вдигна глава достатъчно, за да погледне през прозореца.
– Те наблюдават.
– Някой ни шпионира? – Започнах да сядам и демонът ме бутна обратно. – Кой?
– Хората. Трима. Опитват се да се скрият сред останалите, но остават на едно място и наблюдават, наблюдават, наблюдават. Лов. Планират. Ще ни устроят засада.
Отново вдигнах глава, но този път по-бавно. Зилас го позволи. С нос, почти опрян на перваза, се загледах в улицата. Хората се суетяха по тротоара и ми отне почти минута, за да ги забележа: един мъж седеше на автобусната спирка, друг се беше облегнал на стената и гледаше телефона си, а трети се мотаеше край бутиков магазин за дрехи.
Побиха ме тръпки. Трябваше да са сектанти. Съдът сигурно беше забелязал, че използваме тази сграда, и чакаха своя шанс да ударят отново.
Планират засада, както беше казал Зилас.
– Какво ще правим? – Прошепнах. – Да намерим ново място и да започнем отначало сега, когато сме толкова близо…
Робин се измъкна изпод демона си и приклекна между нас.
– Не си виждал някой да ни наблюдава преди това, нали?
– Не – отвърна Зилас. – Дойдоха само днес.
Тя оправи очилата си.
– Ритуалът е готов. Всичко ще приключи тази вечер. Трябва да се придържаме към плана и ако те са тук, когато се върнем в полунощ…
– ще ги издиря – довърши той, хрипливият му глас бе подплатен с нетърпелива безпощадност, а малиновите му очи светеха.
Ако тези сектанти си мислеха, че „Серви“ съществува, за да ги защитава, тази нощ щяха да получат много грубо събуждане за това какво мисли този конкретен демон за тяхната идеология.
– Не, не, не, не! – Извиках, размахвайки контролера на играта, сякаш това щеше да попречи на неоновозелената ми състезателна кола да излезе от пътя и да се блъсне в някоя сграда.
– Внимавай! – Засмя с Аарон, като блокира размахващия се контролер с лакът, залепил ръце за собствения си контролер. – Ще си изцапаш гащите!
Изкрещях, когато вишневочервената му кола се разби с носа напред в стълб за осветление. Колите на Езра и Кай преминаха покрай смачканата му кола.
– Благодаря много, Тори – измърмори той.
– Давай, Езра! – Зарадвах се, насочвайки смачканата си кола обратно към пътя, въпреки че нямах никакъв шанс да ги настигна. – Покажи им кой е шефът!
– Той така или иначе винаги печели – оплака се Кай, а палците му бяха стабилни върху контролера. – Той няма нужда от мажоретка.
Обърнах се, като изплезих език на електромага, и Езра издаде звук „пффф“, когато случайно забих лакътя си в ребрата му.
– Упс! Съжалявам.
Диванът беше по-малък от обикновено. Обикновено се разпръсквахме по всички налични мебели за вечерта на игрите, но някак си всички се бяхме оказали натъпкани на дивана заедно. Бях притисната между Езра и Аарон и нямах нищо против.
Двамата с Аарон се състезавахме с нашите пушещи останки, на половин обиколка зад Езра и Кай, които се бореха за първото място. Езра спечели с една кола разлика, а Аарон ме победи лесно. Е, добре.
– Защо винаги губя в собствените си игри? – Оплака се Аарон. – Когато си недемонизиран, ще видим кой ще печели през цялото време.
– Ще изгуби ли подобрените си рефлекси? – Замисли се Кай. – А увеличената сила? Или това са постоянни промени?
– Кой знае? – Езра ги погледна, а изражението му беше сериозно. – Истинският въпрос е дали ще загубя демоничната си телепатия, която ми позволява да чувам всичките ви мисли.
Тримата го гледахме несигурно.
Той се усмихна.
– Просто се шегувам.
Изпуснах дъх, леко паникьосана от идеята Езра да има телепатия. Бях се отдала на твърде много палави сънища, за да бъде това нещо друго освен смущаващ кошмар.
Той вдигна контролера си.
– Още един рунд?
Аарон погледна часовника под телевизора.
– Нека да приключим. Остават ни само още няколко часа.
– А ние с Аарон имаме работа за вършене – добави Кай и се изправи на крака.
– Да. – Изправяйки се, Аарон разпери ръце над главата си. – Хайде да вървим, Кай.
– А? Работа? – Последвах го с Кай към задната врата. – Каква работа?
Езра ни последва и спря на вратата на кухнята, а изражението му беше същата смесица от объркване и изненада, която изпитвах и аз.
– Демонът на Робин е забелязал онези момчета да оглеждат музея – обясни Аарон. – Ще претърсим целия квартал, за да се уверим, че е безопасно да продължим с ритуала.
– О. – Поколебах се, докато двамата магове обуваха обувките си. – Имате ли нужда от помощ?
– Не. Остани тук с Езра. – Аарон грабна ключовете си от плота. – Използвай добре времето, докато ни няма.
Добро използване? А?
Кай го последва, като каза през рамо:
– Ще се върнем след час и половина.
Хванах вратата, когато тя се затвори, и изскочих на задното стъпало, а студът от бетона проникваше през обутите ми в чорапи крака.
– Момчета, наистина ли е безопасно да…
Те стояха на няколко метра от мен, сякаш знаеха, че ще се втурна след тях. Смехът от играта ни отпреди няколко минути беше избледнял, заменен от тиха тревога и скръб.
Спрях се, загледана в тях.
– Ще се справим, Тори – промърмори Кай. – Върни се при Езра и не се тревожи за нищо, докато не се приберем у дома.
– Но…
– Имаме шест години прекрасни спомени с Езра. – Гласът на Аарон беше мек, нежен, тъжен. – Вие нямате. Използвай това време за вас двамата.
Болка проряза гърдите ми.
– Езра няма да…
Той няма да умре тази вечер.
Но може и да умре. И всички ние го знаехме.
– Влез там, Тори – любезно нареди Кай. – Ще ти пиша, когато се върнем.
Кимнах леко и те продължиха през двора и през портата. Вратите на автомобила се отвориха и затвориха, после двигателят заработи. Когато джипът се отдалечи на заден ход от алеята, а фаровете проблясваха през оградата, аз се върнах вътре.
Езра все още се беше облегнал на вратата на кухнята, а по лицето му минаваха сенки.
Треперех на мястото си, а в мен се бореха ужас, скръб, надежда, отричане и кипяща паника – емоциите, които бях сдържала цяла вечер. Толкова много се опитвах да ги отричам, да запазя позитивността на този ден, но сега не можех да се справя с потопа.
Езра разтвори ръце в знак на покана.
Изминах спринтирайки цялата дължина на кухнята. Той ме хвана, приближи ме към гърдите си и ме притисна към себе си. Обгърнах раменете му с ръце, стискайки го с всички сили.
Стотици прегръдки преминаха през ума ми, точно като тази, но съвсем не като нея. Стотици прегръдки, изпълнени с топлина, спокойствие, сигурност, приятелство, смях, сълзи и любов.
Споменът за първата ни прегръдка, за онзи неудобен въпрос, който бях задала в коридора на апартамента на Джъстин, се разду в мен. Седмица след първата ми смяна във „Врана и Чук“, в нощта, когато Аарон беше нападнат, докато ме придружаваше до вкъщи. През май миналата година. Преди девет месеца.
Точно девет месеца, осъзнах изведнъж. Аарон беше нападнат на 19 май – дата, която никога нямаше да забравя, а днес беше 19 февруари.
Девет месеца ли бяха всичко, което щях да получа с Езра? Три четвърти от годината? Едно лято, една есен, една студена зима на стрес и тревоги… но никаква пролет, която да размрази леда и да върне слънцето?
Разтърси ме ридание, но бързо го потиснах.
Ръцете на Езра се стегнаха, после се отпуснаха. Наклоних глава назад, борейки се със сълзите. Очите ни се срещнаха и в погледа му имаше тъга, но имаше и сила и стомана.
Хвана ме за ръка, поведе ме към всекидневната и ме насочи към дивана, преди да се отдалечи. Стъпките му се изкачиха по стълбите. Чу се тракане на врата, която се отваряше и затваряше. Връщане на стъпките.
Той се появи отново, носейки китарата си, и седна до мен. Постави китарата в скута си, издърпа всяка струна и нагласи щифтовете, след което постави лявата си ръка върху фрезите.
С едно движение на пръстите му от китарата се разнесе звук. Появи се непозната мелодия, която звучеше меко и скръбно. Те танцуваха в бавна спирала, падаха и падаха, някак си ставаха още по-тъжни, докато сълзите не заляха лицето ми. Музиката се забави, докато той не изсвири единични ноти, меки, угасващи, умиращи. Прегърнах се, като едва се държах на едно място.
Лявата му ръка се местеше по фризовете и палецът му докосваше нова нота. Пръстите му отново се раздвижиха и мъчителната мелодия започна да се издига, вместо да спада. Тя се надигаше и някак си звучеше като надежда. Звучеше като призив за бъдеще, за по-светъл ден. Звук на обновление и възраждане.
Песента набъбна в ярко кресчендо, което звучеше с очакване, преди да избледнее в тишина.
Той изчака дълго, след което измъкна една проста нота.
– Научих тази песен, когато бях дете – мисля, че бях на дванайсет. Винаги, когато всичко ми се струваше прекалено много и исках да се откажа, я свирех отново и отново.
Извих ръцете си толкова силно, че ме заболя.
– През целия си живот съм бил тласкан от други хора. – Той изсвири един акорд, после още един. – Всяка голяма промяна, която съм преживял, е била заради някой друг. Родителите ми, Съдът, Лекси, Етеран, после Аарон и Кай. И накрая… ти.
– Аз … – Гласът ми се изкриви. – Не исках да…
– Не беше лош тласък, Тори – промълви той. – Ти ми помогна да осъзная колко пасивен съм станал… как съм престанал да решавам каквото и да било. Бях спрял да искам каквото и да било и просто чаках края. Казвах си, че просто живея в момента, но всъщност вече не живеех.
Той прокара ръка по грифа на китарата си.
– Наистина обичам музиката на живо… концертите и музикалните фестивали. Това, че съм магьосник-демон, не ми пречи да посещавам концерти. Няма причина да не мога, но никога не съм казвал дори на Аарон и Кай, че това е нещо, което бих искал да правя. Просто… забравих, че е нормално да искам нещо.
Очите му, меки и топли, се издигнаха към моите.
– Тогава срещнах теб.
Гърлото ми се сви и не можех да дишам.
– Не искам да умра, но може би ще умра. Но мога да го направя, защото аз реших. Няма да се подхлъзна към лудостта или да чакам Дариус да ме прибере като болно куче. Това е моят избор. Това е, което искам – шанс за истински живот. Страхувам се, но това е различен страх от този, когато всичко беше извън моя контрол.
– Езра – задавих се.
Тиха тъга докосна усмивката му.
– Не мога да кажа, че не съжалявам, но каквото и да се случи, никога няма да съжалявам за нито един миг с теб.
Избутах китарата от скута му, хванах лицето му с две ръце и го целунах. Целувах го толкова силно, че си бях наранила устните, но не ми пукаше. Болката се присъедини към изгарящата агония в гърдите ми.
– Ще оцелееш – изпъшках срещу устата му. – Ще се справиш.
– По-добре от добре. – Той впи ръце в косата ми. – Ще бъда себе си за първи път от десет години.
Качих се в скута му, а устите ни се сключиха. Отчаяно. Спешно. Ръцете му ме обгърнаха, едната му ръка хвана косата ми. Целунах го по-силно, по-дълбоко.
Как можех да го загубя сега? Как можех да загубя това прекрасно, ужасно, мъчително, красиво нещо между нас, когато то едва беше започнало?
Пръстите ми загребаха по раменете му, после се спуснах надолу и хванах долната част на тениската му. Трябваше ми още. Имах нужда от всичко. Имах нужда от него сега, преди да е станало твърде…
– Тори – прошепна той.
Стиснах тениската му, а крайниците ми слабо потрепваха.
– Искам това да бъде само между нас. Само двамата. – Той погали тила ми. – Прекалено съм забъркан с Етеран и…
Вдигнах глава.
Ръката му се премести върху бузата ми и отми ивицата сълзи.
– Искам да бъда с теб като себе си и докато той не си отиде, няма да знам кой съм в действителност. Не знам, откакто станах демоничен маг.
– Но… – Гласът ми беше дрезгав, почти беззвучен. – Ако чакаме, а ти… не…
– Просто ще трябва да оцелея тази нощ. Искам да открия себе си… и искам да го направя с теб.
Кимнах, дори когато сърцето ми се разкъса на парчета. Той искаше да ме обича като себе си, а не като демоничен магьосник с друго същество, вплетено в съзнанието му и споделящо тялото му. Ако това означаваше, че ще изгубим последния си шанс да споделим този вид интимност, щях да уважа решението му.
Но той щеше да оцелее. Щеше да оцелее. Трябваше да го направи.
Лежахме заедно на дивана, той изпънат по гръб, а аз легнала срещу него, краката ни преплетени. Той ме галеше по шията и гръбнака, а аз докосвах лицето му и го целувах отново и отново. Държахме се един друг в очакване. Искахме времето да дойде. Искахме никога да не настъпи.
Задната врата щракна. Стъпки. Пауза.
– Това работи по-добре без дрехи – сухо отбеляза Кай.
– Гледай си работата – промълвих аз, със затворени очи и буза, опряна на гърдите на Езра. – Как мина?
– Добре. Няма следа от онези сектанти или нещо друго подозрително.
Езра се напрегна под мен, после седна и ме вдигна със себе си. Той ме издърпа на крака и се изправихме срещу Аарон и Кай. Твърдата решителност беше заменила предишната им скръб.
Чакането беше свършило. Сега беше време за битка. Не знаех с кого или с какво ще се бием, нито дали има враг, с когото да се борим, освен магията, която свързваше Езра и Етеран, но щяхме да се борим с всичко, което имахме.
Езра отпусна рамене назад и с онова стабилно, успокояващо спокойствие, което ме беше изумило още от първата ни среща, погледна към трима ни.
– Готов съм. – Той сбърчи вежда. – Да призовем един демон.
Назад към част 8 Напред към част 10
