Глава 18
Под перуанското небе
март, преди 7 години
Перуанското нощно небе блести над нас, докато с Кали си поръчваме вечеря в едно кафене на открито. Предполага се, че аз трябва да набавям няколко килограма прокълнато злато от един от моите клиенти тук, а Кали трябва да е прибрана в общежитието си като добра малка сирена, но никой от нас не обича да прави това, което се предполага, че прави.
Имаме само няколко часа да се забавляваме, преди да се наложи да я отведа обратно в академията на Пийл. Можеш да ме наречеш нейната фея-хубава-богиня.
– И така, кога ще сключим тази сделка? – Пита Кали.
Тя има предвид сделката, която отлагам.
Облягам се назад на мястото си, кръстосвайки единия си обут крак върху коляното си, докато я преценявам. Тя е прекалено нетърпелива да се забърка в мръсната страна на живота ми.
– Всичко е навреме, херувимче.
Кали кимва, а очите ѝ се плъзгат по улицата; те просветват от интерес. Проследявам погледа ѝ, след което едва не се стъписвам.
Насреща ни се намира туристически капан, в който се продават всякакви ярки тениски с лами и Перу. Пред магазина има купища одеяла, изработени от вълна алпака, в непосредствена близост до редица издълбани тикви. Един разнебитен щанд с ключодържатели и друг с пощенски картички ограждат магазина като стражи.
И Кали е за това.
Интересът ѝ е прекъснат от сервитьорката, която слага пред нас чиния с pollo a la brasa (пиле на грил) и друга с anticuchos. Миг по-късно напитките ни са поднесени, а кехлибарената течност блести под уличните лампи.
Кали откъсва поглед от магазина, за да възприеме храната ни. Тя изглежда малко неохотно.
Можеше да поръчам и за двама ни.
– Кога съм те насочвал погрешно? – Казвам. Аз бях този, който ѝ предложи да вземе pollo a la brasa и chicha. Що се отнася до новите и необичайни ястия, това е вкусно.
Тя се ухили.
– Сериозно ли искаш да ти отговоря?
В отговор вдигам питието си, като ѝ хвърлям сянка на усмивка.
Кожата ѝ проблясва в отговор, сирената ѝ няма търпение да изплува на повърхността, а след това лицето ѝ се нагорещява. Всичко това е толкова приятно и възхитително.
Колко много ми харесва да изкушавам тъмната ѝ страна. И колко много ми харесва да съм свидетел на желанието ѝ към мен, дори когато не мога и не искам да действам по него.
За да прикрие собственото си смущение, тя вдига питието си и отпива голяма глътка от него.
Секунда по-късно едва не се задавя с него.
– Алкохол? – Просъсква тя.
– Наистина, херувимче, не бива да се изненадваш от това. – Това не е първият път, в който ѝ давам спиртни напитки.
Какво да кажа, аз не съм ангел.
– Какво е това? – Пита тя и отпива още една несигурна глътка.
– Чича.
Тя изпъшква.
– А какво е „чича“?
Взимам един кабоб от чинията пред мен и откъсвам парче месо.
– Конска урина.
Момичето наистина пребледнява.
Този човек! Ако можех, щях да се върна назад във времето и да зашлевя шамар на по-младото си аз за това, че се оплаква от тази съдба. Да бъда с нея е най-забавното нещо, което някога съм имал.
– Това е перуанска бира – казвам аз, гласът ми е примирителен – и определено не е направена от конска урина.
Кали докосва с пръсти чашата си.
– От какво е направена?
– От ферментирала царевица.
– Хм. – Кали отпива още една глътка. После още една.
Това е моето момиче.
– А храната? – Тя пита и насочва вниманието си към чинията си.
– И тя не е направена от конска урина.
Тя поглежда към небето. Богове, харесва ми да я дразня! Би трябвало вече да знае, че ми доставя особено удоволствие да не отговарям на въпросите ѝ.
– Не това имам предвид…
С помощта на магията си накарах вилицата ѝ да загребе част от пилешкото от една от чиниите, след което я придвижих към устата ѝ.
– Дез! – Тя се оглежда около нас, страхувайки се, че някой ще види вилица, която успешно се бори със законите на гравитацията.
Нейната наивност е още една нейна очарователна черта. Аз не бих направил подобен номер, без да предпазя магията си от нежелани погледи.
Зъбчетата на вилицата удрят устните ѝ и малко от пилето пада от приборите, приземявайки се върху бялата ѝ риза.
Тя изтръгва вилицата от устата си.
– О, Боже мой, добре, вече ще го опитам. Престани да ме подтикваш.
Слагам краката си на масата, изяждайки малко от кабоба си, докато тя опитва ястието.
Час по-късно чиниите ни са чисти, а Кали е изпила две чаши чича, когато най-накрая излизаме от ресторанта. Бузите ѝ имат розов оттенък.
По дяволите. Тя е подпийнала.
Със сигурност ще я заведа вкъщи, преди да се срещна с клиента си. Между понижените ѝ задръжки, неумолимата сирена, която караше кожата ѝ да трепти като стробоскоп, и собствената ми защитеност, смесването на работата и удоволствието точно сега може да се окаже много лошо нещо.
Тя се спъва в мен, когато излизаме от ресторанта, и се кикоти малко, докато се опитва да се оправи.
– Упс! – Казва тя, а кожата ѝ за дванайсетхиляден път пламва от живот.
Очите ѝ се насочват към туристическия магазин от другата страна на улицата.
Майната му.
Тя се задъхва драматично.
– Искам да ти купя нещо. – Тя оглежда лепкавия рафт с чаши, който се намира в магазина.
– Моля те, недей.
– Хайде, Дез – казва тя и ме хваща за ръката. – Обещавам, че ще ти хареса.
– Знаеш ли изобщо какво е обещание? – Питам я десет минути по-късно, когато тя се отправя към касата с моя „подарък“. Намръщвам се на лимоненозелената блуза, прибрана под мишницата на Кали; на нея има карикатурна лама, а отдолу е написано Cusco.
Замаяната Кали има лош вкус за сувенири.
Спасението обаче идва под формата на истинска лама. Не знам какво, по дяволите, си мисли стопанинът, като води звяра по улиците на Куско, но дори и да е сгоден, обмислям да го целуна.
Очите на Кали се разширяват при вида на звяра, а блузата се изплъзва изпод ръката ѝ и пада, забравена, на пода.
– Това е… лама.
Понякога просто не мога да се справя с това момиче.
Тя се отправя към улицата, изоставяйки стремежа си да ми намери перфектния сувенир. Обикновено сдържаната ми половинка се приближава до човека и неговата лама, като гука на съществото.
Ах, успокой се, сърце мое.
Следвам я и на испански питам мъжа:
– Имате ли нещо против, ако моята приятелка погали вашата лама?
Това е безполезен въпрос. Кали вече е забила нос дълбоко в козината на врата на животното.
Все пак подхвърлям на мъжа няколко банкноти и той изглежда достатъчно щастлив, за да позволи на красивата тийнейджърка да приласкае животното му.
– Дез, мисля, че ламите може би са новото ми любимо животно – казва тя.
– Мислех, че са тарсирите. – Тя го заяви, след като двамата видяхме това същество в документален филм за природата.
Защото има толкова големи очи – обясни тя, сякаш в това има някакъв смисъл.
– Не, определено са ламите. – Тя продължава да гали съществото, напълно забравила, че имам очи само за нея.
Косата ѝ се плъзга небрежно по рамото ѝ и, по дяволите, това момиче е прекрасно. Тя няма представа.
Ето ме тук, най-прочутият ерген на Кралството на нощта, който за първи път в живота си се опитва да положи малко усилия за една жена – и то без тя да знае за истинските ми чувства.
А и тази жена е тийнейджърка.
Официално съм един-единствен прецакан човек.
Отдръпвам се от Кали, докато тя е разсеяна, грабвам една издълбана тиква и я купувам за нея.
За хиляден път се заричам пред себе си, че това е всичко. Никакъв повече контакт с Кали, докато не стане възрастна.
Вече знам, че няма да спазя този обет. В момента, в който тази малка сирена ме извика, или в момента, в който започне да ми липсва прекалено много, ще се върна, за да си взема следващата доза.
В такива моменти не съм сигурен, че знам какво е обещание.
Назад към част 18 Напред към част 20
