Глава 23
Докато мракът не умре
Преди по-малко от година
Ловеца вече не представляват заплаха. Това е очевидно в момента, в който той вижда крилата ми и осъзнава какво означават.
Всичко това минава през главата на Кали. Но тя трябва да има някаква идея. След конфронтацията ми с Илай тя се затваря в стаята си, а лицето ѝ е смутено.
Тялото ми почти се тресе от нуждата да съм близо до нея. Точно както в нощта на танца, аз губя контрол над себе си. Инстинктите ми на фея изместват разума.
Накрая вратата на стаята на Кали се отваря и тя излиза.
– Вярно ли е? – Изисква тя.
Поглеждам към нея, все още разсеян от мислите си.
– Какво дали е вярно?
– За крилата ти – казва тя. – Вярно ли е, че си ги извадил, за да знае всеки да не ме докосва? Че ти принадлежа?
Не все още. Тя се е приближила ужасно близо до истината – пропуснала е целта, но богове, тя е близо.
Сърцето ми се разтуптява.
Моята половинка. Потърси я.
Магията ми се разлива от мен, потъмнявайки стаята. Всички тези години на отричане от себе си; на път съм да ни разчупя широко.
– Така е – казва тя, шокирана.
Приближавам се до Кали, която изглежда вбесена.
Потърси я.
– Ти, копеле – кълне тя. – Изобщо щеше ли да ми кажеш?
Ако ѝ призная истината, няма да я оставя да ми се изплъзне отново.
Готова ли е тя за това?
Дяволът знае, че аз съм.
Тя ме побутва в гърдите.
– Дали. Ти?
Поглеждам надолу към пръста ѝ, а доброто ми настроение се изплъзва, докато тя ме предизвиква. По-тъмните ми импулси излизат на повърхността.
Позволявам на усмивката си да се изплъзне, докато се приближавам към нея и гърдите ни се докосват.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш тайните ми, херувимче? – Казвам. – Те ще ти струват много повече от една китка, пълна с мъниста.
– Дез, аз просто искам отговори от теб.
Вземи-търси-държи.
Вдигам кичур от косата ѝ.
– Какво да кажа? Феите могат да бъдат невероятно ревниви, егоистични любовници.
… подценяване…
– Трябваше да ми кажеш.
Кога точно да и кажа? В гимназията, когато е била твърде млада? Или когато най-накрая успях да се върна на нейна страна след седем години раздяла? Защото това щеше да е чудесен ледоразбивач.
– Може би бях горд, че крилата ми са излезли навън – казвам. – Може би ми харесваше начинът, по който ги гледаше ти, и начинът, по който ги гледаха другите. Може би почувствах неща, които не съм чувствал досега.
Оставям крилата си да се разтворят, като внимавам да ги пусна бавно. Магията ми е всепоглъщаща. Ако сега ѝ се отдам напълно, тя ще обгърне стаята в мрак и ще освободи всякакви феромони, към които една сирена би била особено чувствителна. Искам Кали да дойде при мен по собствено желание.
– Може би – продължавам аз – не исках да ти кажа само за да разбера, че не чувстваш същото. Знам как да бъда смъртоносен, Кали. Знам как да бъда справедлив. Не знам как да се справя с теб. С нас. С това.
Толкова дълго бях безмилостният Търговец и свирепият Крал на нощта; нямах практика да бъда просто влюбен мъж. Страхувам се, че ще го проваля.
– С какво?
Тя ще ме накара да го изрека. Чувствам как сърцето ми се удря в гръдния кош. Когато става дума за Кали, искам да ѝ дам тайните си, но и нейната реакция има силата да ме разкара.
Проследявам ключицата ѝ.
– Не съм бил напълно откровен с теб – казвам внимателно.
Това не е точно шокиращо разкритие.
– Имаше един въпрос, който ми зададе – продължавам аз. – Защо сега? Нямаше ме седем години, Кали. Така че защо се връщам сега?
Веждите ѝ се свиват.
– Имаше нужда от моята помощ – казва тя.
Сигурно вижда, че това е димна завеса.
– Лъжа, която се превърна в истина – казвам аз.
Сглоби парчетата, Кали. Те са точно пред теб.
Но, разбира се, тя няма да го направи. Не може да го направи. Целувал съм я по устните и между бедрата – почти я преместих в дома си – но тя не вижда нищо от това, което е. Защото дори след седем години тя все още е онова самотно момиче, което не вярва, че ѝ е позволено да обича и да бъде обичана.
Нежно докосвам бузата ѝ.
– Кали.
Не може ли да разбере, че тя ме поставя на колене? Сутрин, вечер и нощ, тя винаги е там, във всеки удар на сърцето ми. Този неин сладък глас пее във вените ми. Той ме зове през всички светове. Всичко, което е тя, е мое и всичко, което съм аз, е нейно. Винаги.
Разперих напълно крилата си, като върховете им почти докоснаха стените на дневната ми.
Богове, хубаво е най-накрая да ги разтворя. Прекалено дълго се борих с това.
– Феята не показва крилата си на своята годеница.
Премествам ръката си отзад на врата ѝ, галейки нежно кожата там. Все още ме изпълва с удивление фактът, че мога да бъда близо до нея. Че най-накрая отново мога да я докосна. Тя не е единствената, която си е мислила, че това е твърде хубаво, за да е истина.
– Една фея ги показва на сродната си душа.
Тя замълчава.
Седем години болка, седем години събуждане със същата проклета болка, която никога не изчезва. Може би тази вечер най-накрая ще мога да сложа край на тази мъка, веднъж завинаги.
– Лъжеш – издиша тя, а гласът ѝ е покрит с недоверие.
Познавам това чувство. Сякаш не може да понесе да повярва, защото това може да я сломи. Не, това ще я сломи. Ще я сломи и тя никога няма да бъде същата. Мен вече ме е сломило.
– Не, херувимче, не.
Тя се взира в лицето ми.
– Значи искаш да кажеш…?
– Че съм влюбен в теб? Че съм влюбен, откакто ти беше онзи упорит тийнейджър с твърде много смелост? Че ти си моята сродна душа, а аз съм твоята? Боговете ме пазят, да, така е.
Кали се отдръпва малко назад, очите ѝ се разширяват, а устните ѝ се разтварят. Едната ѝ ръка докосва гърдите ѝ, точно над сърцето.
Тя трябва да почувства правотата на това. По същия начин, по който реката тече надолу по течението, по същия начин, по който нощта следва деня и слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Винаги ни е било писано да бъдем.
Тя се вглежда в лицето ми.
– Но ти си тръгна.
– Напуснах – съгласявам се. – Но никога не съм искал да си тръгвам.
– Тогава защо го направи?
Очите ѝ имат същия призрачен поглед, който имаха, когато я срещнах за първи път, само че сега за това са отговорни моите прегрешения, а не тези на доведения ѝ баща.
Прокарвам ръка през косата си, чувствайки се като най-лошата половинка на света.
– Беше толкова проклето млада – обяснявам аз. – Никога не съм искал да те нараня. – И си била малтретирана. И сърцето ми те избра. Усетих го още първата нощ, но не повярвах, не и докато чувството не се разрасна, докато не можеше да бъде пренебрегнато.
Как да обясня връзката ни? Тя противоречи на логиката както на нашите светове, така и на магията ни.
Сякаш някой е затворил същността ѝ в бутилка, а аз я изпих цялата. Тя кипи под кожата ми. Признанието е толкова първично, толкова чисто, че няма думи, с които да го опиша. То не се подчинява на сетивата – не се подчинява дори на магията.
– Не можех да остана настрана – продължавам аз – едва ли изобщо можех да ти се противопоставя, но не исках да те тласна към нещо. Не и когато току-що беше избягала от човек, който вземаше и вземаше. Не исках да си мислиш, че това е всичко, за което мъжете са добри.
Тя ме гледа, а от очите ѝ се отронва сълза. Следва още една.
Чувствам как тайните ми се отприщват. Част от мен очакваше това. Това, което не очаквах, беше да я разтоварят.
Отмивам сълзите на Кали. Трябваше да го направя много по-рано.
– И така, оставих те да играеш играта си, да си купуваш услуга след услуга от мен – казвам – до деня, в който не можах да издържа. Никой мой приятел не трябва да ми е длъжен.
Кога започнах да се чувствам зле? Не мога да си спомня датата, само усещането – като марка, притисната под собствената ми кожа, срам, който ме изгаря отвътре навън.
– Но моята магия – обяснявам – тя има свой собствен ум… подобно на твоята сирена, не винаги мога да я контролирам. Тя си помисли, че колкото повече ми дължиш, толкова по-дълго мога да гарантирам, че си в живота ми. Разбира се, тази стратегия рязко приключи в момента, в който ти отправи последното си желание.
Точно тогава всичките ми хитри планове се сринаха. Бях саботиран от собствената си сила.
– Това твое последно желание – продължавам аз – беше по-голямо от всеки от нас. Ти ме искаше, аз се влюбвах в теб и това не беше правилно, Кали. Знаех, че не е правилно. Не и когато беше на шестнайсет. Но аз можех да бъда търпелив. За моята малка сирена, моята половинка, можех.
Вече я чаках векове. Ако тя имаше нужда от това, можех да чакам още векове. На теория. Това си казвах всеки път, когато се приближавах твърде много и трябваше да бягам. Че спазването на дистанция е в неин интерес, че съм достатъчно силен, за да издържа тази сладка агония.
Шибани лъжи, всичко това.
Не бях достатъчно силен. След нощта на танци на Кали, ако бях успял да си тръгна преди последното ѝ желание, може би щях да запазя дистанция за седмица, може би две. Съмнявам се, че щях да издържа месец.
Магията ми, както се оказа, е много, много по-силна от волята ми някога.
– Но това желание… – казвам, като си спомням онази съдбовна вечер – бях негов пленник.
– Какво желание? – Пита тя, изглеждайки изгубена.
Онова, което ме държеше далеч от теб. През цялото това време, а тя все още няма представа.
– Последното ти желание – казвам. – В нощта на танца – „От пламъка до пепелта, от зората до здрача, до края на живота ни, бъди винаги мой, Дезмънд Флин“.
Тези думи са се запечатали в мен. Кали може би никога няма да разбере колко самотни нощи съм си ги мърморил. Или че стотици пъти съм скицирал изражението на лицето ѝ, когато ги изричаше, опитвайки се да уловя и пресъздам всичко, което беше и искаше в този момент. И всичко това, за да мога да я задържа, докато бяхме разделени.
Лицето ѝ се нагрява.
– Никога не си давал това.
Накланям глава съвсем леко.
– Сигурна ли си в това?
Червенината от кожата ѝ отшумява. Изглежда така, сякаш някой я е облял с ледена вода.
– Ти… ти го даде? – Казва тя.
– Дадох.
Какво бих дал, за да не го имам. Как животът ни щеше да е различен, ако това не се беше случило. Трябва да се надявам, че моята магия е знаела нещо, което аз не съм знаел; че това е бил по-добрият път, по който да поема.
Очите на Кали се преместват върху гривната ѝ.
– Но мънисто така и не се появи…
– Нямаше да се появи, тъй като вече си го изплащала. И двамата бяхме. – Проклета да е магията ми за това.
Бавно погледът ѝ се издига, за да срещне моя.
– Какво искаш да кажеш? – Издиша тя.
– Услуга, толкова голяма като тази, която поиска, изисква голямо заплащане – казвам аз. – Мислиш ли, че магията ми ще ти позволи да си купиш партньор толкова лесно? Подобна услуга изисква голяма доза разбито сърце и години чакане – седем години, ако трябва да сме точни.
Седем години, които за щастие най-накрая свършиха.
– Всеки ден след последното ти желание се трудех, за да се доближа до теб. – Чистата агония на всичко това. – И всеки ден бях спиран от собствената си магия, която се бе обърнала срещу мен.
Кали започва да се тресе и виждам как цялата тази нейна крехка горчивина отпада. Поглеждайки изпод нея, тя е същото невинно момиче, което винаги е била. Макар че може би невинна е грешната дума. Може би надеждата е по-добра.
– Един ден – казвам аз – магията ме разхлаби. Опитах се да се приближа до теб, както хиляди пъти досега, и този път магията не ме спря.
– Накрая, след най-дългите седем години в живота ми, успях да се върна при моята любов, моята половинка. Сладката сирена, която обичаше моята тъмнина, моите сделки и моята компания, когато бях никой и нищо повече от Дезмънд Флин. Жената, която взе съдбата в свои ръце, когато изрече онези древни клетви и се обяви за моя.
На нея ѝ просветва. Това е истинско. Ние сме истински.
Всички онези вечери, в които ме е гледала как я напускам, са илюзия. Защото истината е, че аз съм търсил светове за нея, търсил съм я в продължение на векове. Хиляди пъти съм я държал в сънищата си и хиляди пъти съм умирал, когато съм се събуждал.
Сърцето ми, душата ми. Моята кралица.
– Кали – казвам – обичам те. – Обичам те от самото начало. И ще те обичам дълго след като и последната звезда умре. Ще те обичам до края на самия мрак.
– Ти ме обичаш – казва тя, опитвайки думите.
– Обичам те, Калипсо Лилис. – Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Най-накрая е там, между нас, тази красива, брутална истина. И сега единственото, което искам, е да падна в нея и никога да не се върна. Моето сладко изкупление.
В продължение на няколко секунди тя ме приема, като единственото движение е издигането и спадането на гърдите ѝ.
И тогава се усмихва.
Ах, богове! Кому е нужно слънцето, когато тя се усмихва така? Тя може да накара тъгата да забрави, че съществува.
– Искаш ли… да бъдеш с мен? – Пита тя.
Тя все още не го разбира.
Придърпвам я към себе си и се взирам в тези широки, изпълнени с надежда очи.
– Кали, може да е пресилено, но имам чувството, че в момента искаш това…
Усмивката ѝ се разширява.
– Искам.
И така, казвам ѝ всички онези истини, които би трябвало да са толкова болезнено очевидни точно сега. Защото съм сантиментален гадняр, а тя е моята половинка.
– Искам да се събуждам всяка сутрин до теб, херувимче, и искам да се оженя за теб, а след това искам да имам много, много деца от теб. Ако, разбира се, ти искаш да ме имаш.
Толкова силно искам това бъдеще и искам тя също да го иска.
Моля те, искай го, Кали. Моля те, искай ме.
Тя не говори, а една мъчителна секунда отстъпва място на следващата.
– Ще бъда твоя, ако ти искаш да бъдеш мой – казва тя накрая.
Усещам как усмивката ми почти разцепва лицето ми на две, а крилете ми се разтварят по-широко от всякога.
Вземи. Претенция. Запази.
Нищо, нищо не е толкова хубаво, колкото този момент.
Ето какво е да бъдеш обичан. Като вселената, която се формира от хаоса. Тя е по-лека от въздуха и по-главозамайваща от магията. Това е всичко.
– Винаги ще бъда твой, херувимче. – Дори когато тя не иска моето хитроумно дупе. Винаги съм бил неин.
Галя бузите ѝ.
В моите земи има един обет, древен обет, и откакто някой се помни, влюбените са го шепнели под звездите. Седем години те ме изяждаха. Накрая ги освободих.
Търся очите ѝ.
– И планините могат да се издигат и да падат, и слънцето може да увяхва, и морето да си присвоява земята и да поглъща небето. Но ти винаги ще бъдеш моя. И звездите може да падат от небето, и нощта може да покрие земята, но докато мракът не умре, аз винаги ще бъда твой.
Назад към част 23 Напред към част 25
