АНЕТ МАРИ – ЧЕТИРИМА ПРЕОБРЪЩАЧИ И ЕДИН НЕПОЗНАТ
Глава 1
Бях направил голяма грешка и сега бях мъртвец.
Краката ми се влачеха безсилно през мътните локви, а петите ми драскаха по грубия асфалт. Двамата задници, които ме държаха за ръцете и ме влачеха през калта като току-що заклан труп, се шегуваха весело за своя „улов“. Главата ми се поклащаше, брадичката се удряше в гърдите ми с техните лъкатушещи стъпки, но не можех да я вдигна.
Всичко се въртеше и болката пулсираше безмилостно в черепа ми, резултат от удара, който беше дошъл отзад. Вкусът на кръв изпълни устата ми. Ако студеният дъжд не беше облял кожата ми, щях да усетя как кръвта се стича по тила ми.
Когато Кай откриеше обезобразения ми труп в края на тази смрадлива алея, щеше да е много ядосан.
Всичко това беше моя идея. В уродливото ядро на Ийстсайд се беше сформирала банда от преобръщачи и аз бях видял нашия шанс. Обикновено гилдиите маркираха и прибираха шайки от преобращачи, преди да достигнат застрашителни размери, но тази се беше появила от нищото. Самотният преобръщач не беше голяма заплаха, но с увеличаването на броя им ставаха много по-силни.
Не бях осъзнавал колко по-силни. Мислех си, че с малко планиране Кай и аз можем да ги отстраним. Само двамата. Това щеше да е идеалният начин да се докажем. Кай сметна, че се справяме доста добре, като се има предвид, че сме в гилдията само от година и половина, но аз исках повече. Исках да бъда най-добрият проклет пиромаг, който тази гилдия някога е виждала.
Исках да покажа на ледената кралица Табита, че не съм просто някакво разглезено богато дете.
Е, бях провалил това. Въпреки внимателното разузнаване на бандата, въпреки че планирахме атаката си така, че ако се наложи да се бием, да бъде само с няколко от тях наведнъж, някъде нещо се беше объркало. И следващото нещо, което си спомням, е, че Кай и аз бяхме разделени.
След това се случи целият този „удар в главата“, последван от солиден побой, и сега те ме отвличаха в някой тих ъгъл, за да ми разкъсат гърлото и да погълнат все още топлата ми плът, докато кървя по цялата настилка. Забавен начин да умреш.
Борейки се с болката, се опитах да призова огън. Агонията рикошира в мен и едва не повърнах. Кожата ми се нагорещи, карайки дъжда да съска и да се изпарява, но не успях да направя дори искра. По дяволите.
Трополящите стъпки на четиримата преобръщача се забавиха и главата ми се замая от промяната в ритъма.
– Какво гледаш? – Изохка един от подвижниците.
– Гледай си работата, момче – изръмжа друг.
Те отново тръгнаха напред, като влачеха жалкия ми задник през локвите. С мъчително усилие повдигнах главата си на няколко сантиметра и примижах през дъжда. Сградите се накланяха над тъмната, тясна алея, претъпкана с контейнери и кофи за боклук. Тежки решетки покриваха задните врати на отдавна затворените за през нощта предприятия. Ако приемем, че изобщо са били в употреба, което в този квартал беше толкова вероятно, колкото и не.
В една залостена врата се бе сгушила прегърбена фигура, свита на кълбо, за да се предпази от дъжда. Върху главата му бе наметнато парче брезент като импровизиран чадър, а до него се намираше изпокъсана раница – цялата му покъщнина. Типичен бездомник. В този район беше пълно с бедняци, които знаеха, че е по-добре да не си пъхат носа в бизнеса на бандите.
Докато преобръщачите ме завличаха по-навътре в уличката, главата на човека се изправи. Сенките в кътчето бяха дълбоки, но усетих как погледът му минава през мен.
Брадичката ми отново се сниши, но не преди човекът да се раздвижи.
Той свали брезента си и се раздвижи от нишата. Измъкна се в мъглата и се плъзна след нас. Очите ми се разшириха. Бях сигурен, че тялото ми отдавна е изчерпало адреналина, но през мен премина опияняваща доза паника. Вдигнах глава и успях да се размърдам. Не, човече. Не е нужно да умираш с мен.
Един срещу четири бяха лоши шансове в най-добрите времена. Но един нищо неподозиращ човек срещу четирима преобръщачи с тяхната зверска сила и подобрени рефлекси? Той нямаше никакъв шанс.
Докато човекът се приближаваше с тихи крачки, опитах още веднъж да призова огън. Кожата ми изсвистя безсмислено.
Той посегна към рамото си и когато ръката му се отдръпна, държеше двуметров метален прът, който блестеше в далечната светлина от улицата. Стъпките на преобръщачите се забавиха, свръхестествените им инстинкти ги предупредиха за предстояща атака.
На три крачки от тях бездомникът отдръпна пръта си и го размаха в широка дъга.
Вятърът се разнесе по алеята и се стовари върху мен и шифтърите като таран. Вятърът се завъртя във вихрушка, която блъскаше кална вода в лицата ни. Единият от преобръщачите освободи ръката ми и аз болезнено паднах към асфалта.
Тогава човекът се изстреля сред нас.
Онзи прът се завъртя и удари един преобръщач със звук на чупеща се кост. Той изрева от болка. Поставяйки единия си крак, човекът се завъртя и удари крака си в бедрото на друг преобръщач, като едновременно с това заби края на тоягата си в стомаха на трети.
Вятърът отново се надигна, като изкара от равновесие преобръщащите се. Човекът нанесе още един удар, който чупеше кости, и хищниците се разпръснаха. Съскайки ругатни и заплахи през рамо, те се втурнаха по алеята. Стъпките им изчезнаха сред дъжда. Закачил тоягата си на рамо, човекът ги наблюдаваше как си отиват, дишайки тежко.
Обърна се, приклекна и ме прегледа за наранявания. Примижах към него, за да не повърна.
– Ти си ранен – отбеляза той с тих, беззвучен глас. Той плъзна пръта по гърба си и го пусна, оставяйки го някак прикрепен на място.
– Да – изръмжах, а погледът ми се замъгляваше насам-натам, докато се опитвах да го огледам добре. Тъмни къдрици, залепнали за главата му от дъжда, бронзов тен, бузи, които бяха вдлъбнати от глад и продължителната болест на човек, който отдавна не е спал в легло. Бял белег прорязваше лицето му от линията на косата до средата на едната буза и пресичаше лявото му око.
Дясното му око беше кафяво, но лявото – ирисът му беше страшно бял, само с тъмна зеница и външен пръстен.
Телефонът ми завибрира на крака ми. Мърморейки, раздвижих ръката си и го изрових, но той падна от хлъзгавите ми пръсти и се строполи на земята.
Спасителят ми го вдигна, докосна екрана и го протегна до ухото ми.
– Аарон? – Изкрещя Кай. – Къде, по дяволите, си? Защо не отговаряш?
– Кай – измърморих аз. – Пребиха ме от бой.
Кай прокле.
– Къде си?
– Аз… – Загледах се в празните стени на алеята. – Нямам представа.
Човекът вдигна телефона от лицето ми към своето.
– Алеята зад салона за татуировки на Хънтър на Източна Хейстингс Стрийт. – Той върна телефона до ухото ми.
– Имаш ли го? – Попитах.
– Да. Кой, по дяволите, е той?
Погледът ми се стрелна към несъответстващите очи на момчето.
– Човекът, който ми спаси живота.
– Не съм далеч. Просто остани на място и ще дойда след няколко минути. – Линията прекъсна.
Като пъхна телефона ми между зъбите си, за да го задържи, момчето ме хвана под мишниците и ме издърпа в седнало положение. Облегнах се на стената, задъхвайки се за въздух. По дяволите, ако всяка кост и мускул в тялото ми не ме боляха. Отвратителната болка в черепа ми пулсираше в такт с пулса ми.
Човекът ми върна телефона. Екранът беше като паяжина от пукнатини. Изненадах се, че проклетото нещо все още работеше.
– Благодаря, човече – казах хрипливо. – Спаси ми задника.
Той сви рамене, а вниманието му се насочи към уличката.
– Ще се справиш ли, докато пристигне приятелят ти?
– Да, но почакай. – Наполовина се втурнах, опитвайки се да го хвана за ръката, докато се изправяше. Мускулите ми протестираха, но човекът отново приклекна и ми се намръщи. – Ти си аеромаг, нали?
Още едно свиване на рамене, докато в очите му пламтеше предпазливост.
– Пиромаг – казах аз, като показах с жест себе си. – Гилдия „Врана и чук“.
Той не каза нищо, което означаваше, че вероятно не е в гилдия. Значи е мошеник.
– Дължа ти… – опитах отново. – Какво мога да направя, за да ти се отплатя?
Погледът му се отклони от моя.
– Имаш ли пари в брой?
С тромави движения измъкнах портфейла си от джоба и му го подхвърлих.
– Вземи всичко.
Той пропусна да улови и се опита да хване портфейла, докато той отскачаше към една локва. Отвори го, за да открие дебела пачка банкноти, и ме погледна с широки, невярващи очи. Почти свих рамене, но си спомних колко щеше да ме заболи. Той измъкна парите от портфейла ми и ми го върна. Банкнотите изчезнаха под протритото му палто.
– Виж – казах аз. – Тези момчета – те са част от банда преобръщачи, която е превзела този район. Те ще се върнат, за да си отмъстят. Това място не е безопасно.
– Знам – каза той уморено, макар че не бях сигурен дали искаше да каже, че знае за бандата, или че това място не е безопасно. Той се изправи. – Трябва да стоиш далеч.
Аз? Опитвах се да го предупредя.
– Ти не разбираш…
– Приятелят ти е почти тук.
Без да се сбогува повече от това, той си тръгна. След секунди изчезна в дъжда и тъмнината, а аз проклех под носа си. Мошеник или не, човекът беше спасил живота ми и исках да му върна услугата. Ако не друго, изглеждаше полугладен и се надявах, че няма да похарчи парите ми за наркотици.
Изтръпнах от движението и извадих портфейла си, за да се уверя, че не е измъкнал кредитните ми карти, след което изсъсках още едно проклятие. Половината от парите ми все още бяха прибрани вътре. Този идиот. Бях му казал да вземе всичко!
В дъжда се чуваха глухи стъпки, после Кай се появи като тъмна сянка в нощта. Той спря до мен и падна на коленете си, лицето му беше бяло, а челюстта – стисната.
– Господи… – Той прекъсна проклятието. – Изглеждаш много зле.
– Да – съгласих се аз.
Той ме хвана за ръката.
– Хайде да се махаме оттук.
Докато ме издърпваше на крака, стомахът ми предаде духа си. Превих се и повърнах. Кай хвана гърба на якето ми, преди да падна, и след минута се изправих.
Той придърпа ръката ми около раменете си.
– А сега да се махаме оттук.
Запътихме се по алеята. Преди да стъпя на ярко осветената улица, погледнах назад към мястото, където беше изчезнал мистериозният аеромаг. Засега си тръгвахме.
Но скоро щях да се върна.
