Глава 34
Това люлакова вино ми звучи все по-добре и по-добре, колкото повече чувам за него.
– Напомни ми отново защо не искаш да пия виното? – Питам.
Дез ми се усмихва леко.
– Няма значение какво искам. Чаках те осем години, херувимче, а сега си тук, топлиш леглото ми и измъкваш от мен тайните ми. Това е повече от достатъчно.
– Защо Мара се опита да ми даде люляково вино? – Питам, вече любопитна за мотивите на кралицата на флората. Достатъчно очевидно е, че тя не ми е почитателка, така че защо ми прави такъв подарък?
Дез накланя глава.
– Да сключим сделка: ще отговоря на твоя въпрос, ако ти отговориш на моя.
Всичко просто трябва да се сведе до сделка с Търговеца.
– Добре – казвам аз. Не е като да не може просто да вземе бисера и да изтръгне истината от мен така или иначе.
Усещам едва доловима промяна на магията във въздуха, когато Дез ме обвързва със споразумението.
Усмивката му се разстила, преди да я прибере.
– За да отговоря на въпроса ти: Мара вероятно е имала няколко мотива, когато ти е дала люляковото вино. Тя би искала стаята да види, че е щедра към човек и приема връзката ни – това е просто добре за политиката. Освен това е искала да каже, че ще те приемат по-добре, ако те направят по-подобна на нас. И накрая, тя сондираше връзката ни за слабости.
– Защо би го направила? – Питам.
– Ловкост – отговаря Дез. – Доста лесно е да контролираш хората, след като ги разбереш.
Главозамайващо е, какви пластове от схеми преследват феите във всеки един момент. Точно когато си мисля, че мога да разбера тези същества, чувам нещо подобно. Дори не бих могла да поддържам такава интрига в ума си.
– Сега – казва Дез, – мисля, че е мой ред.
Ах, да, мой ред да отговоря на въпрос.
– За какво си говорихте със Зеления човек по-рано тази вечер? – Пита той.
Усещам как лицето ми пребледнява.
Той е забелязал този разговор?
Човекът е прекалено проницателен.
Гърлото ми се свива. Наистина не искам да провеждам този разговор.
Колкото по-дълго се колебая, толкова по-силно привличане усещам от магията му. Тя се увива около трахеята ми, принуждавайки ме да говоря.
– Правехме секс без предпазни средства – казвам накрая.
Магията не ме освобождава.
Уф.
Дез ме изчаква да свърша.
Поемам си дълбоко дъх.
– Може да съм бременна – прошепвам.
Очите му се разширяват при признанието ми.
Разтривам врата си и го наблюдавам предпазливо как магията му се разсейва.
Той ме изучава и за нищо на света не мога да разбера какво си мисли. Накрая казва:
– За какво става дума, херувимче?
А?
– Става дума за това, Дез. Да имаш бебе. – Самото изказване го прави още по-реално. Имам нужда от тест за бременност, незабавно.
– Мислех, че искаш да имаш дете от мен? – Казва Дез с опасния си глас.
Наистина искам да имам дете от него; това не е въпрос на „дали“, а на „кога“.
– Цялото това нещо се развива твърде бързо – казвам аз.
– Твърде бързо?
Това явно са грешните думи, които трябва да кажа. Виждам го в очите му. Онова чуждо трептене на нещо чуждо, нещо на фея.
– Не ти ли е достатъчно да се движиш бавно? – Ръката му се притиска нежно към корема ми, притискайки го.
Взирам се в него, добре осъзнавайки, че съм изправена срещу феята Дез, тъмен Дез, Дез, който жадува за неща, които не мога да разбера.
Какво беше това, което Федрон беше споменал?
Никоя фея не би позволила на половинката си да се измъкне само защото е протестирала малко.
Не беше ли това темата на вечерта? Възможността да искам неща, които по-скоро ще ме отдалечат от Дез, отколкото да ме доближат до него?
– Може би искам да ми родиш дете – казва той, като премества ръката си от стомаха ми към гривната ми. – Може би искам да започнем точно сега…
Преглъщам, устата ми пресъхва.
Изведнъж той пуска китката ми и се отдръпва, като прокарва ръце през косата си. Опасната искра в очите му угасва.
Дез сяда тежко на близкия стол и сега, когато раздразнителният Дез се отдръпна, усещам как коленете ми отслабват от – какво? Облекчение? Разочарование? Дивата страна на Дез е почти толкова привлекателна, колкото и плашеща. И това може да ме накара да се отвратя, но майната му, отдавна знам, че съм извратена.
– Прости ми – казва той в ръцете си. – Тази връзка идва със свой собствен набор от варварски инстинкти.
Изглаждам роклята си, като се отдалечавам от стената.
– Не трябваше да реагирам така. – Той разтрива устата и брадичката си. – Просто… за жените е особено трудно да заченат деца от феи. Ние не гледаме на тях като на бреме. Аз не бих го възприел като бреме.
Чувствам се гореща, студена и объркана, сякаш някой е издърпал килимчето изпод мен.
– И се надявах – продължава той, – че и ти няма да го възприемеш по този начин.
– Това ли е част от причината, поради която не искаш да ми дадеш люляковото вино? – Питам.
Предполагам, че плодовитостта ми ще намалее в момента, в който изпия виното, ако то всъщност ме направи по-подобна на другите жени феи.
Той се смее.
– Богове, не. Вече изложих причините да не ти дам виното. А ако бях решил да те забременея, херувимче, не мисля, че нещо като безсмъртието щеше да ми попречи.
Начинът, по който ме гледа, кара сърцевината ми да се нагорещи.
Изпуснах дъх.
– Но ти искаш деца? – Питам.
Тези шокиращи сребърни очи се срещат с моите. Напомнят ми за светлина и мрак и всичко между тях.
– С теб? – Казва той. – Разбира се.
Не знам защо това ме докосва, защо това, което казва, и начинът, по който го казва, стягат гърлото ми, но е така.
Понякога забравям, че наистина имам този живот, с целия му ужас и красота. С всичките му объркани премеждия. Мога да протегна ръка и да го взема, когато пожелая. Нещо повече, Дез иска да се протегна и да го взема.
Насочвам се към Дез, докато се изправям срещу всички свои сурови, бушуващи емоции.
– Не мисля, че си бременна – казва той, накланяйки глава от мястото си, когато се приближавам към него – макар че ако си, ще се справим с това херувимче, както и с всичко останало…
Вземам лицето му в ръцете си и го заглушавам с целувка.
Тази любов между нас е по-голяма от него, по-голяма от мен.
– От пламък до пепел, от изгрев до залез, до края на живота ни, бъди винаги мой, Дезмънд Флин – прошепвам срещу устните му, рецитирайки същите думи, които за първи път ми го отнеха.
Те все още притежават същата прекрасна, страховита сила, която имаха, когато ги изрекох за първи път, дори след като платих десятъка си за тях.
Дез ме приближава, придърпва ме по-силно.
Продължавам да забравям, че отвъд силата му има част от него, която е уязвима, несигурна. Изрекох му тези думи преди седем години, но седем години са дълъг период от време, за да не ги чуеш – вечност за две сродни души.
Чувствам как трепери срещу мен, докато отговаря:
– Докато мракът умре.
Назад към част 33 Напред към част 35
