Глава 36
Дез продължава да седи вяло на стола срещу мен. Едната ми вежда се повдига нагоре.
– Мислиш да кажеш на половинката ми за това насаме ли?
Нищо в тази ситуация няма никакъв смисъл. Нито свидетелските показания, които едва успявам да проумея, нито невъзмутимата реакция на Дез към тях.
Мара го игнорира.
– Можеш ли да обясниш къде е била твоята половинка през последните няколко вечери?
Чакай, сериозно? Тя иска от мен да дам алиби за Дез?
Очите ми се движат между Мара и Дез – Мара, която прилича на акула, усетила мирис на кръв, и Дез, който не издава нищо.
– Да – казвам аз, а гласът ми е непоклатим. – Той е бил с мен. Гледаш грешния човек. Янус беше този, който взе…
– Дезмънд е бил с теб през цялата нощ? – Мара ме изпробва, говорейки над мен.
Сирената ми се пробужда от моята възбуда, иска да излезе. Ако бях на Земята, щях да я потисна, но тук, в Другия свят, където магията ми е предимно безполезна, не трябва да се притеснявам, че силата ми ще излезе извън контрол. Затова я пуснах навън.
Кожата ми започва да блести.
– Наистина ли мислиш, че бих пуснала Краля на нощта от леглото си, щом е в него? – Казвам, а гласът ми е ослепителен.
Не съм човек, който да бъде разпитван.
Отсреща Мара се усмихва леко, а очите ѝ са проницателни.
Стъклото се счупва, прекъсвайки момента.
Красива млада прислужница ме гледа с широко отворени очи, а в краката ѝ се намира разбита ваза. Тя се приближава, а стъклото хрущи под подметките на обувките ѝ.
Мара извърта очи.
– Наглец – казва тя под носа си, – почисти това сега – нарежда тя.
Но слугинята не почиства вазата. Тя изобщо не слуша кралицата на флората. Очите ѝ са вперени в мен, напълно подвластни на моята магия.
Тъмната ми, съблазнителна сила прозира под кожата ми.
Най-накрая някой, който да се подчини на волята ми.
Мара оставя чашата си с чай, а лианите около нея започват да се плъзгат и да щъкат от вълнение.
– Искаш ли да те бия, жено? – Казва тя и гласът ѝ става пронизителен.
Усмихвам се, докато слугата се приближава, наслаждавайки се на властта, на контрола.
– Поздравления, кралице – казва Дез. – Ти си една от първите феи, които виждат какво може да направи моята половинка с хората – казва Дез.
Мара откъсва поглед от слугата, за да хвърли недоумяващ поглед към Търговеца. След това ме преценява отново, в очите ѝ се чете нещо като неохотно одобрение. Междувременно слугата ѝ все още се насочва към мен, вперил стъклен поглед в лицето ми.
Обръщам се към човешката жена.
– Почисти вазата, която счупи, и след това се върни към обичайните си задължения – казвам аз.
Слугата веднага се обръща, връща се към счупеното стъкло и започва да събира най-големите парчета от него.
– Невероятно – въздъхва Мара.
Намръщвам се, докато гледам слугинята, зървайки зачервената кожа близо до китката ѝ, където е била белязана.
Мара ѝ е направила това. Белязала я е.
– Колко по-лесно щеше да е да ги контролираме, ако имахме някой като нея – разсъждава Мара. – Има ли още от нейния вид? – Пита тя Дез.
Пръстите ми се забиват в подлакътниците на стола.
Човек. Роб. Жертва. Това е, което някога бях, това е този слуга. А кралицата на феите до мен е нейният похитител, нейният мъчител. Тя е тази, която заслужава моя гняв.
Обръщам се към Мара, чувствайки се дива. Изправям се, тръпката от властта преминава през мен. Тук има зло, което да победя, кралица, която да покоря, душа, която да сломя, и тяло, което да обезкървя.
В периферията си различавам само как Дез се напряга. Моят непоколебим крал наистина е на ръба поне веднъж. Колко възхитително.
Тялото ми се свива, докато се придвижвам към Мара. Бавно се спускам в скута ѝ.
– Имаш ли нещо против? – Питам, докато го правя. Не ме интересува какъв ще е отговорът ѝ.
Устата ѝ се изкривява в усмивка.
– Имаш половинка, чародейко – казва тя.
– Той не протестира. – И все пак.
Тя повдига вежди.
– Тогава на всяка цена.
Виждам как в очите ѝ се заражда желание. Феите, както се убеждавам, са малко по-подвижни в сексуално отношение от хората.
Поставям ръцете си от двете страни на главата ѝ, за да я притисна. Навеждам се близо до нея.
– Защо ги държиш? – Погледът ми се насочва към шията ѝ. Нежната ѝ шия. Такава крехка част от тялото ѝ. Не мога да контролирам тази жена, но мога да я съблазня. Мога да я нараня.
Ноктите ми се изострят, пробождайки плата на дивана ѝ. Тя няма представа, че думите ѝ ще определят какво ще направя след това.
– Кой? – Пита тя, а покварените ѝ устни образуват съвършено „О“.
– Робите – казвам аз. – Маркираш ги и ги държиш. Защо?
Една тежка ръка се промушва под ръката ми.
– Стига сме се забавлявали, любов – казва Дез и ме вдига от скута на Мара.
Почти му се съпротивлявам. На практика усещам кръвта ѝ между пръстите си.
По-тихо той прошепва:
– Запази вендетите си, херувимче.
Вместо да ме настани обратно на мястото ми, Дез ни настанява и двамата на своето, като ме придърпва в скута си. Отмъщението ми се ограничава само от бавните движения на ръката му по страната ми.
Очите на Мара с ниско затворени клепачи ни наблюдават.
– Чували ли сте историята на сестра ми? – Пита тя, като ме гледа съзерцателно.
Не ме чака да отговоря.
– Талия Вердана – казва тя, – най-могъщият наследник на Флора, който се е раждал през това хилядолетие. Не е много красива, но какво е красотата пред силата? – Очите на Мара се отдалечават. – Разбира се, за Талия красотата беше всичко. Тя жадуваше за това, което нямаше.
Очите на кралицата на флората се плъзгат по мен и Дез.
– Разбира се, знае се също, че нямаш нужда от красота, ако вместо нея си намерил любовта – а тя я намери в един пътуващ менестрел от всички. Поне така предположихме.
Мара разбърква безучастно чашата си с чай.
– Родителите ни бяха скандализирани от сватбата, но това не попречи на Талия да се вижда с него.
– Знаеш ли, че феите могат да изтъргуват силата си? – Попита ме Мара. – Могат да я споделят, да я подарят, но не могат да я завещаят – смъртта разваля всички сделки.
Тя се вглежда в сияйната ми кожа.
– В крайна сметка той стана чародей – фея, която можеше да омагьосва други феи с едно желание и целувка. Талия попадна под магията му…
Тя прочиства гърлото си.
– Родителите ми го убиха, преди да успее да унищожи кралството ни. Разбира се, по това време Талия вече беше твърде далеч. Тя го последва в Царството на смъртта.
– Така станах наследничка на това кралство.
Мара ни дарява със стегната усмивка.
– Отдавна не бях срещала заклинател – и никога човек. Открих, че въпреки всичките ми резерви, ти ме пленяваш … – Очите ѝ трептят от желание, докато ме възприема.
– Да, Кали има такова въздействие върху хората – казва Дез, а гласът му е малко властен. – А сега за какво говорихме? – Дез поглежда първо към мен, после към Мара. Той щраква с пръсти. – А, да, сега си спомням. Мара, ти намекваше, че аз стоя зад последните изчезвания.
Тя се намества на мястото си.
– Когато няколко свидетели виждат едно и също нещо, човек трябва да се чуди…
За втори път в рамките на два дни друг владетел поставя под съмнение невинността на Дез.
Искам да се нахвърля отново.
– Това не е той – изригвам аз. Звукът, който излиза от устата ми, е едновременно груб и мелодичен. – Янус ме взе. Или трябва да хвърлиш подозрение и върху двамата крале, или върху нито един от тях.
Кралицата на флората протяга ръка към една от лианите и тя започва да се увива по ръката ѝ.
– Никоя от другите пленени жени не се е оплакала, че Дневният крал ги е отвлякъл – казва тя. – Само ти, половинката на Нощния крал, го направи. Откъде да знам, че не го защитаваш просто?
Само желязната хватка на Дез на кръста ми ме възпира да не удуша кралицата на феите.
– Освен това – казва тя – всички тези пленени жени казаха, че са били отвлечени, след като са задрямали. Сънят, както знаеш, се управлява от Нощното кралство.
Всичко това води обратно към Дез. Защо всичко води към Дез?
Кожата ми потъмнява, докато обмислям тази тревожна мисъл.
– И все пак ние сме тук, седим и разговаряме като цивилизовани хора. – Дез се навежда напред. – Вие не сте санкционирали моето кралство, нито сте ме изгонили от празненствата. Не сте ми забранили да участвам в тържеството, въпреки че наруших споразумението за неутралитет преди две нощи, когато се сражавах с Янус. Действията ти – или липсата на такива – не ми изглеждат като действия на загрижена кралица.
Лианите около Мара започват да се люлеят.
– Не си позволявай да знаеш намеренията ми, Дезмънд Флин. – Стаята се изпълва с нейната сила, а въздухът е отвратително гъст от миризмата на цветя.
Очите на Дез блестят.
– Изпрати мен и половинката ми, Мара. Ние ще си тръгнем, „Слънцестоене“ може да продължи, а ти можеш да провериш теорията си относно моята вина – предизвиква той, гласът му е хипнотичен.
Силата на Кралицата на флората все още изпълва стаята като дъждовен облак, готов да се разкъса широко. Но вместо да отприщи гнева си, Мара преценява Дез.
– Дай ми клетвата си, че си невинен, и това може да приключи – казва тя.
Търговецът, човек, който изкарва половината си прехрана, като сключва сделки с глупаци, сега не се колебае.
– Ще ти дам клетва в замяна на такава.
– Моля за извинение? – Казва Мара, изглеждайки засегната.
– Ще ти дам клетва за невинност, ако в замяна ми обещаеш петдесет години неразрушим съюз между Флора и Нощното кралство.
В задната част на очите на Мара се надига гняв, цветният мирис отново сгъстява въздуха.
– Смееш ли да използваш благоволението ми?
– Искам да те имам за съюзник, а не за враг.
И като си помисля, че само преди минути ме деляха пет горещи секунди от това да отворя кутията с куршуми на тази жена.
Думите на Дез сякаш успокояват по-голямата част от гнева ѝ. Тя се обляга назад на мястото си.
– Добре.
Използвайки едната си ръка, за да ме държи все още на място, Търговецът протяга другата си и Мара я хваща.
В момента, в който стискат ръце, въздухът около тях се раздвижва, пулсирайки като водни вълни.
– Кълна се в Неумиращите богове, че не аз стоя зад изчезванията.
Тялото на кралицата сякаш се отпуска. Тя кимва.
– Кълна се в Неумиращите богове от името на моето кралство, че в продължение на петдесет години ще се съюзим с Нощното кралство.
В мига, в който изрича думите, магията, която се разплита около тях, се взривява и се всмуква обратно в стиснатите им ръце.
И тогава всичко свършва.
Назад към част 35 Напред към част 37
