Глава 37
– Наслаждаваш ли се, робе?
Обръщам се, оглеждайки тъмната гора на кралица Флора в търсене на мъжа, който е проговорил. Свещените дъбове около мен треперят в нощния въздух.
Този глас …
Толкова познат.
Но тук, в гората, няма никой, никой освен мен.
Потривам ръце, не съм сигурна как сама съм се озовала в свещената дъбова гора на кралицата.
Няма значение, просто ще отлетя обратно в стаята си.
На гърба ми крилата ми се разтварят, като почукват няколко пъти, за да се отпуснат.
Усещам как нещо капе върху ръката ми. Друга мокра капка се плиска върху косата ми.
Вдигам предмишницата си към очите си. В тъмнината едва различавам течността, само че е тъмна.
Тъмна и топла.
Засмуквам дъх.
Кръв.
Още една капка попада върху скалпа на главата ми. Поглеждам над себе си към решетката от клони. От кората се стича кръв и колкото по-дълго гледам, толкова по-тежко се стича по дърветата. Чувам как капки от нея се удрят в листата на горската земя. Звучи като началото на буря, кръвта първо се стича на меки струйки, а после все по-бързо и по-бързо. Капките се удрят в кожата и дрехите ми.
– Животът и смъртта са толкова интимни любовници. – Един глас прорязва мрака. – Не си ли съгласна?
От гората излиза мъж, чиито ириси и сплетена коса са тъмни като нощта.
Той е всичко, което някога съм си представяла, че е фея, преди да срещна Дез. Обърнатите очи, нацупената, изразителна уста, правият, тесен нос и заострените уши. Притежава зловещата красота, за която съм чела в приказките.
Устните на мъжа се изкривяват съвсем леко, очите му просветват по онзи маниакален начин, който правят очите на феите.
– Убий я – казва друг мъж зад мен.
Този глас! Толкова болезнено познат. Всеки друг път щях да се озърна, но интуицията ми подсказва, че истинската заплаха ме гледа отгоре и няма да му обърна гръб.
– Душата ѝ не е моя, за да я взема – казва черноокият мъж, като все още ме гледа с мрачен интензитет.
Чувствам захапването на острието в гърлото си и с крайчеца на окото си забелязвам кичур бяла руса коса.
– Прав си – казва познатият глас в гърба ми. – Тя е моя.
Изведнъж осъзнаването ме връхлита.
Дез. Това е гласът на Дез в гърба ми.
– Наслаждавай се на всяка малка смърт, която ти остава – прошепва той в ухото ми. – Идвам за теб.
И тогава прерязва гърлото ми.
Събуждам се, тялото ми е омотано в чаршафи, а около мен са поставени силни ръце.
Светлината преди разсъмване прониква в стаята през прозореца, като облича всичко в сини нюанси. Толкова е различно от мрака на съня ми.
Поглеждам нагоре, в меките сребристи очи на Дез, и сърцето ми почти спира.
Ухото ми все още изтръпва на мястото, където ми говореше преди секунди, и се кълна, че все още усещам фантомния бодеж по гърлото си от острието му.
Очите му се разширяват съвсем малко от реакцията ми.
– Херувимче, ти… страхуваш ли се от мен?
Преглъщам буцата в гърлото си, без да искам да отговоря.
Това беше просто сън, но все пак… и все пак го почувствах реално.
Какво ми беше казал Дез преди малко?
Сънищата никога не са просто сънища.
Той се вглежда още малко в лицето ми.
– Ти си.
Дез прокарва ръка по гривната ми.
– Защо толкова се страхуваш от мен? – В момента, в който задава въпроса, магията на Дез се настанява върху раменете ми и не е нужно да поглеждам надолу към китката си, за да разбера, че още едно мънисто вече липсва от нея.
Ставам от леглото, като влача със себе си чаршафа.
– Беше просто сън – отговарям.
Не е достатъчно. Магията все още е там, все още ме притиска.
– И? – Пита Дез, като също осъзнава, че съм в хватката на магията му.
Стискам гърлото си.
– И в него ти ме уби. – Отговорът е достатъчно добър, за да ме освободи от силата на Дез.
Той се обляга обратно в леглото ни, лицето му е замислено. Очите ми се плъзгат към разрошената му от съня коса и голите му гърди. Странно усещане е да се страхувам от някого и да съм привлечена от него едновременно, но е така.
– Кали – казва той, когато вижда, че се боря с импулсите си – ела тук.
Колебая се и се кълна, че тази мигновена пауза пречупва нещо в половинката ми.
Гласът му се снишава.
– Всичко е наред. Никога не бих… – Гласът му прекъсва. – Никога не бих те наранил – завършва той.
И сега се чувствам като кралски глупак. Знам, че той никога не би ми навредил. Той е онази част от душата ми, която живее извън тялото ми.
Тръгвам към него. Той се надига от леглото, целият му ръст от над шест фута е зашеметяващ, плашещ.
Пристъпва към мен и ме прегръща. Присъствието, което в съня ми беше толкова омразно, сега е изключително любящо. Мускулите, които бяха използвани, за да ме убият, сега са тук и ме утешават.
– Разкажи ми всичко за съня си – казва той.
И аз го правя.
Когато приключвам, моята непоколебима половинка изглежда… притеснена.
– Какво е? – Питам го.
Той поклаща глава и се мръщи.
– Нищо добро. Нормални сънища, от които бих могъл да те събудя. Тези… тези не те пускат, докато не са готови. Бях предположил, че съм изгубил допира си, за да те събудя, но сега се чудя…
Търся лицето му.
– Какво?
– Контролирането на сънищата е черта на Нощното царство. Възможно е някой да се е насочил към теб, докато спиш, може би същият, който взима войниците.
Той идва за вас.
– Крадецът на души – прошепвам аз.
Назад към част 36 Напред към част 38
