Глава 10
Пътуването от Енрайт до Портланд отне два часа, повечето от които по криволичещи планински пътища. Двамата с Аарон дори не се опитахме да говорим, докато не се върнахме на асфалтираната магистрала. Не исках да виждам повече черен път през живота си.
– Тори… – започна той с гласа си на „лоша новина“. – Знаеш, че този адрес е още по-неудачен, отколкото беше Енрайт, нали?
– Знам. – Издърпах каишката на предпазния си колан от врата си. – Винаги можем да се върнем в Енрайт, за да претърсим отново руините, ако се наложи.
– Съмнявам се, че ще намерим нещо, дори и да обърнем цялото място с главата надолу.
Дърветата проблясваха покрай нас, слънчевата светлина проблясваше през клоните им и ми се искаше да се насладя на хубавото време. Стомахът ми мърмореше, оплаквайки се от недостатъчното количество храна, което бях изяла през последните двадесет и четири часа.
– Можеш да правиш каквото си искаш, Аарон – казах аз, загледана през предното стъкло – но не ме интересува колко лоши са шансовете. Ще обърна всеки камък в този имот, докато не намеря нещо. Ще почукам на вратата на всеки митичен човек в Портланд, докато не намеря някой, който знае за култа. Докато Езра е жив, ще продължа да търся.
– Знам, Тори. Просто не искам да се надяваш, че ще намерим нещо.
– Искам да се надявам. Ти, Кай и Езра изгубихте надежда и затова спряхте да опитвате.
Ръцете на Аарон се стегнаха върху волана.
– Кай и аз спряхме да търсим, защото Езра ни помоли за това. Той не искаше да губим живота си в опити да спасим неговия. След три години търсене идеите ни се бяха изчерпали…
– Не те обвинявам – казах тихо.
Той замълча за дълъг миг, после погледът му се насочи към огледалото за обратно виждане.
– И така… искаш ли да обясниш какво прави брат ти?
Аз също се намръщих към огледалото. Непознат черен пикап се движеше на десетина автомобилни дължини зад нас. Джъстин, подлият глупак, беше наел автомобил, за да не забележа разпознаваемия му Чаленджър.
– Джъстин иска да поправи мостове – промълвих аз. – И според логиката на Джъстин поставянето на приложение за проследяване на телефона ми и следенето ми, когато напускам града посред нощ, е добър начин да постигнеш това.
– Хм. Е, хубаво е, че той най-накрая се опитва да разбере какво ти се случва, нали?
– Разбира се, че да – отвърнах саркастично и опрях глава на прозореца на пътника. – И в резултат на това получава фантастичен бърз курс по митология. Култове на демони и масови убийства, както и битка между терамаг и пиромаг. Страхотно въведение.
– Все пак е останал доста уравновесен – отбеляза Аарон. – Дори ни спаси задниците срещу Блейк.
Притиснах ръце в седалката си. Джъстин беше по-полезен от мен, а това ме настърви по лош начин.
– Имаше късмет – изръмжах аз. – И той ни беше нужен само защото ти не употреби смъртоносна сила първо срещу Блейк.
– Предполагам. И в двата случая щеше да е трудно да го победим.
Изритах ботушите си, издърпах обутите си в чорапи крака на седалката и прегърнах коленете си.
– Иска ми се Кай да беше тук.
– И на мен. – Сините очи на Аарон помръкнаха. – Пишех му новини. Каза, че почти е убедил Макико, но вероятно се заблуждава.
Поколебах се.
– Какво ще кажеш за Езра? Говорил ли си с него?
– Да, тази сутрин каза, че отива с Дариус да прекара деня в гилдията.
Сърцето ми се сви болезнено. Бях му писала четири пъти, но той не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми.
– Много се провалих, нали?
– Това е… – Аарон свали ръка от волана, за да прокара пръсти през косата си. – Не знам, Тори. Може би, може би не. Виждала си само бегли щрихи от това, което е, когато Етеран…
Челюстта му се стегна, погледът му се спря на пътя.
– Първият път, когато демонът на Езра се опита да ме убие, бяхме на работа по обезвреждането на малка банда мошеници – ние срещу петима митици. Един от тях прободе Кай в корема. Беше лошо, а ти знаеш как реагира Езра, когато някой от нас бъде наранен.
Да, бях много наясно.
– Точно тогава един телекинетик удари Езра в главата с парче метал. Ударът го зашемети и Етеран пое контрол. Той унищожи тези негодници с едно заклинание – уби ги на мига.
– После се обърна към мен. Можеше да ме убие също толкова бързо, но вместо това ме притисна до стената и ме хвана за гърлото. Започна да ме души, а аз не можех да направя нищо, за да го спра, не и без да запаля Езра.
Прегърнах краката си по-силно, мускулите ми вибрираха.
– Това продължи само няколко секунди, преди Езра да си възвърне контрола, но… – Аарон погледна към мен. – Знаеш ли защо Етеран ме задуши, вместо да ме взриви за две секунди с магия? За да може Езра да ме гледа как умирам, без да може да го спре.
Поставих брадичка на коленете си, почувствах се замаяна. Знаех, че Етеран е смъртоносен, но да си представя как демонът задушава живота на Аарон, само за да измъчва Езра, беше нещо съвсем друго.
– Мислиш ли, че Етеран може да се е променил оттогава? – Попитах колебливо. – Това, че той е вътре в Езра, е променило Езра, нали? Може би и Етеран се е променил.
– Не знам. Силата на демона е променила тялото на Езра, но не знам дали е променила съзнанието му. Никога няма да разберем какъв е бил той, преди да стане магьосник демон. Винаги съм се чудил…
Вдигнах глава.
– Какво си се чудел?
Аарон се намръщи на пътя.
– Чудил съм се какъв би бил, ако не му се налагаше винаги да се тревожи за Етеран и неговите емоции.
– Да – промърморих аз. – И аз съм се чудила за това… и съм се чудила какъв би бил, ако знаеше, че има бъдеще? Снощи той каза… – Гърлото ми се сви и трябваше да преглътна, преди да продължа. – Обикновено той следва всичко, което правим ние, но какво би станало, ако…
– Ами ако искаше нещо? – Челюстта на Аарон се промени, а очите му пламнаха с внезапна решителност. – Ако успеем да се справим с това… ако успеем да спасим Езра от неговия демон, тогава най-накрая ще успеем да разберем.
Ръцете ми се измъкнаха от краката ми и аз пуснах краката си на пода. Изправяйки гръбнака си, се изправих пред пътя напред.
Ако успеем да направим това…
Можем. Ще успеем. Най-накрая Аарон започваше да се надява – и аз нямаше да го разочаровам, нито Езра.
– Би трябвало да е някъде тук – промълвих аз, проверявайки GPS приложението си спрямо снимката, която бях направила на плика със скиптъра само миг след като избягах с него от подземната стая. Цялото преживяване с „пожара с капана“ ме беше вдъхновило да запазя адреса по начин, който няма да изгори.
И добре, че беше така, тъй като Аарон беше превърнал плика в пепел.
Адресът се намираше в покрайнините на едно северно предградие на Портланд. Вече бяхме минали през центъра на града – по пътя спряхме да обядваме в заведение за бързо хранене – и след това пресякохме река Колумбия. Още няколко мили и щяхме да се озовем в земеделска земя.
Районът, в който се намирахме, беше хубав, с имоти от един и два акра с много възрастни дървета, които се простираха по тих селски път. Къщите бяха отдалечени от улицата и имаха големи тревни площи с грижливо окосена трева. Това не беше моето място – твърде тихо и скучно, но разбирам как някои хора биха го нарекли идилично.
– О – възкликнах аз, като посочих една ментовозелена къща в стил „вила“. – Това е къща 496. Още два имота и ще бъдем на номер 500.
Аарон намали скоростта, а зад нас черният пикап на Джъстин затвори разстоянието. Тръгнахме по тесния път, минавайки покрай голяма кафява къща, наполовина скрита зад огромни дървета.
– Номер 500 – промълвих аз.
Виждах само чакълената алея, която се изкачваше по полегат склон, преди да изчезне в гъст храсталак от дървета. Докато минавахме покрай тях, зърнах постройка, която беше или много малка къща, или много голям гараж, после пътят зави покрай завой, отрязвайки гледката ми.
Аарон включи сигнала си и спря на тревистото рамо зад оплескан с кал, боядисан в камуфлажни бои джип. Джъстин паркира зад нас, а аз посегнах към дръжката на вратата си.
Шофьорската врата на джипа пред нас се отвори. Замръзнах, когато от автомобила изскочи едър мъж, обърна се към нашия джип и сгъна ръце в очакване.
Блейк Коган, терамагът.
– Няма как, по дяволите – изръмжах аз.
Ругаейки, Аарон бутна вратата си и аз също се измъкнах от автомобила. Блейк куцаше, за да посрещне Аарон.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – изиска пиромагът.
– Отне ти достатъчно време – изръмжа Блейк. – Спряхте ли за разглеждане на забележителности?
Спрях до Аарон, свила ръце в юмруци.
– Как си…
– Видях адреса, преди да го изгориш – прекъсна го той. – И съм тук, защото култът на Енрайт е отговорен за смъртта на моите приятели, съратници от гилдията и моята кариера, и ако някой се е измъкнал, това е моя работа много повече, отколкото твоя. И – той заговори над протеста ми – изглежда не ти е хрумвало, че който и да живее тук, може да е демоничен магьосник.
Поколебах се. Не, това не ни беше хрумнало – защото знаехме, че някога е имало само единайсет демонични магове. Но някой беше убил всички сектанти и това не беше Езра. Така че може би Блейк имаше право.
Аарон и аз разменихме гневно примирени погледи. Блейк едва ли щеше да ми позволи да го прострелям отново със сънотворна отвара, а дори и да успеех, това можеше да привлече вниманието на близките домове. Изглежда, че бяхме останали с терамага на КС като нежелан резервен вариант.
По дяволите.
Прекарахме няколко минути в обсъждане на плана за нападение – или по-точно Аарон и Блейк разработваха стратегията, докато Джъстин и аз слушахме мълчаливо. Облякохме екипировката си – моя колан, прибран невидимо под подгъва на якето ми; меча на Аарон, скрит в калъфа му; електрошока на Джъстин, скрит в джоба; и безобидното „бастунче“ на Блейк – след което се впуснахме в дърветата на съседния имот.
Средният следобед не беше най-подходящото време за скрита операция и се надявах никой да не наднича през щорите си, докато вървяхме по алеята на съседите, след това се провряхме през дърветата и се приближихме до къща номер 500 отстрани. Това беше голяма къща в стил Тюдор с пристроен гараж за две коли. От другата страна на широката алея имаше отделен гараж за кемпер.
Направихме кръг около имота, после се промъкнахме до прозорците на приземния етаж и шпионирахме вътре като съгледвачи. Когато видяхме всичко, което можехме да видим отвън, се събрахме отново зад масивната повдигната тераса в задната част, а зад нас течеше малък сладък поток.
– Е? – Прошепнах.
Аарон потърка леко наболата брада на челюстта си.
– Имат много хубав дом.
– Не видях никакви култови атрибути – поне не на открито.
– Не са имали и нищо друго лично на показ – промърмори Джъстин. – Никакви снимки или дрънкулки.
Наблюдението му ме изненада. Аз не бях забелязала.
– Не е вероятно да оставят доказателства да лежат наоколо – каза Блейк нетърпеливо. – Единственият начин да разберем дали хората, които живеят тук, са замесени в сектата, е да ги разпитаме.
Направих гримаса в знак на неохотно съгласие.
– Задръжте – намеси се Джъстин. – Не знаеш, че сегашните собственици на дома имат нещо общо с култа. Минали са осем години. Който и да е изпратил този плик, вероятно се е укрил, след като останалата част от групата им е била убита. Не можеш да нападнеш едно невинно семейство без никакви доказателства.
Той имаше право – не че исках да го призная.
– Нека да проверим гаражите и да видим дали има някакви коли – предложих аз. – Ако не са си вкъщи, можем да проникнем и да се шмугнем наоколо.
Джъстин ме стрелна с пренебрежителен поглед, сякаш взломните кражби едва ли са по-добри от нападенията над невинни цивилни.
Аарон трябваше да се покатери през един храст, за да надникне в прозореца на пристроения гараж. Върна се със залепнали по панталоните му листа и съобщи, че гаражът е празен. Приближихме се до високия гараж за кампери и този път аз се включих в отбора, като се покатерих в храстите, за да стигна до прозореца.
Притиснах носа си към стъклото, като притисках ръцете си отстрани на лицето. Дори и да блокирах светлината, единственото, което виждах, беше отражението ми. Вътрешността беше напълно черна.
Излязох от храстите с мърморене. Сега в чорапите си имах парченца мъртви листа, които се прибавяха към песъчинките на други места. Толкова много исках да си взема душ.
– Не виждам нищо – казах на тримата мъже, като се присъединих към тях в сенките под дърветата. – Затъмнено е.
– Затъмнено, като че ли има завеси? – Попита Аарон. – Или е затъмнено в смисъл, че е напълно покрито?
– Мисля, че е второто.
Той изпука кокалчетата на пръстите си.
– Тогава нека да погледнем.
Върнахме се до страничната врата на гаража и той извади шперц. Въпреки че му отне три минути срещу тридесетте секунди на Кай, ключалката изщрака и той бутна вратата. Слънчевата светлина заля интериора, когато влязохме.
Огледах се наоколо, после прочистих гърлото си.
– Така че… или новите собственици на жилището са крайно против преустройството, или членът на сектата все още живее тук.
Аарон се съгласи. Дори Джъстин не можеше да спори.
Въпреки че отвън се виждаха прозорци и горни врати, отвътре гаражът представляваше непрекъсната стая. Фалшиви стени, направени от шперплатови плоскости, покриваха другите места за достъп и всичко беше боядисано в алено – стените, таванът и подът. В средата на помещението блестеше сребърен кръг с диаметър десет фута, имитиращ кръг за призоваване, но без арканските и демоничните знаци.
В началото на стаята се намираше дървена катедра, а върху нея – трикрак свещник. Зад пиедестала на един стълб висеше рубиненочервен гоблен, в центъра на който беше бродиран символът на култа: тривърха корона в кръг.
Извадих телефона си, отворих камерата и започнах да правя снимки. Нервна пот изби по задната част на врата ми, докато вървях към трибуната и се спрях зад нея. Докато насочвах камерата си към другия край на стаята, осъзнах защо изпитвам такова безпокойство.
Един поклонник можеше да си направи лично светилище и дори да го украси. Но защо да включва катедра? Дали е грозен заместител на олтара, или тук лидерът на сектата е стоял, за да се обръща към последователите си?
Само че култът на Енрайт беше унищожен. Не можеше да има лидер или последователи, вече не.
Докато сърцето ми се разтуптяваше отвратително, погледът ми падна, сканирайки катедрата в търсене на нещо, което да противоречи на тази ужасяваща оценка. Под плоския му връх имаше плитка пролука за съхранение на документи или бележки и аз колебливо плъзнах пръсти в тъмнината.
Те се допряха до хартията и аз извадих евтин флип календар, какъвто брокерите на недвижими имоти разпращат всяка Коледа. Корицата беше откъсната и разкриваше страницата за януари. Всяка седмица имаше различен ден, заграден в червено.
– Аарон? – Обадих се несигурно, а погледът ми беше прикован в календара. – Коя е днешната дата?
– Двадесет и четвърти януари.
Върху календара днешната дата беше оградена в червено.
Назад към част 10 Напред към част 12
