Глава 45
Очаквания за слънцестоенето: всички ще оставят настрана споровете си за тази седмица, ще се хванат за ръце и ще пеят кумбая.
Реалност на слънцестоенето: всеки ще се окаже на косъм от смъртта поне веднъж.
Феите навсякъде в стаята започват да се паникьосват, когато тъмнината покрива обкръжението ни.
Чувствам дъха на сто различни вида магии, които се опитват да осветят стаята, само за да бъдат потушени от силата на Дез. Покрай стените чувам шумолене на растения. Отнема ми няколко секунди, за да осъзная, че те изсъхват, умират.
– Преди да има растения, преди да има животни, преди да има дори светлина, е имало мрак, – казва Дез, гласът му е копринено гладък. – От тази тъмнина са се родили всичките ни най-дълбоки желания и най-съкровени страхове. И аз знам всички твои. Може би трябва да ги споделя…
Кълна се, че чувам как Мара си поема дъх.
– Или може би просто трябва да те нараня там, където стоиш.
– Примирието… – казва тя.
– Да – отвръща Дез – това проклето примирие, същото, което ти успя да заобиколиш, когато ставаше дума за моята половинка. Мислиш ли, че това ще спаси някого сега? Сигурно осъзнаваш, че мога да надхитря това обещание също толкова добре, колкото и ти.
Растенията около нас все още изсъхват; чувам неземните им предсмъртни гърмежи.
Тя не казва нищо, но миризмата на гниещи цветя е гъста във въздуха.
– Или може би аз ще направя всичко това. Да разкрия тайните ти, а след това да счупя красивия ти трон. Да започна ли с това, че мразиш докосването на своята половинка?
Въздухът изсвистява през зъбите на Мара, но тя не отрича обвинението.
– Знам, че желаеш моето докосване – и това на моята сродница.
Последната малка част от признанието на Дез е посрещната с шепот в тъмното. Предполагам, че да искаш човешка жена да гали женските ти части е изключително скандално.
– Има и други неща, които научих. Трябва ли да продължа?
Тя не отказва. Аз го знам, Дез го знае, а и тя трябва да го знае. Трябва да се поддържат както нейната гордост, така и външният вид. Тя не може просто да се подчини на волята на гостуващия крал. Но също така знам, че Дез разкрива истини, които би предпочела да остави погребани.
Както се оказва, тя не трябва да се притеснява за отговора на Търговеца.
От мрака идва светлина. Отначало тя е слаба, но с всяка изминала секунда става все по-ярка и по-ярка, оформяйки се в човек – в Янус.
Цялото му тяло излъчва светлина, хвърляйки стаята в приглушено златисто сияние. Той си проправя път към нашата група, като стражите му го обграждат – един от тях е Етериал. Преди да се приближи до нас, той прави жест към войниците си да отстъпят.
– Приятели мои – казва той, хващайки Дез и Мара за раменете – защо не намерим тихо място, където да си разкъсаме взаимно гърлата?
Половината от мен си мисли, че присъствието на Янус само ще развълнува още повече Дез, но моята половинка оглежда стаята, сякаш се събужда от състоянието, в което се намира. Все така бавно мракът се отдръпва и Дез разтрива устата си, като неохотно кимва.
Феите в балната зала примигват, когато светлината се завръща, и погледите им бързо ни намират. И тогава започва шепотът. Те се вглеждат в Дез с повече от малко страх.
Сега вече не само феите от Фауна не му вярват, а всички тук.
Сребърните очи на Търговеца намират моите.
– Наслаждавай се, любов. Ще си тръгна само за минута.
Дава знак на някои от войниците си, които идват от двете ми страни, и след това, с целувка за сбогом, се измъква заедно с другите владетели.
Гледам как четиримата се оттеглят, а задушаващата им сила си отива с тях.
След като си тръгват, Етериал се приближава до мен, като изнервя всичките ми стражи. Махам им.
– Твоята половинка наистина преминава през огъня с целия процес на свързване – казва тя, като поглежда към вратата, през която излязоха.
Поглеждам към нея. Това ли се случва? Той беше споменал, че инстинктите му са го надвили, но Дезмънд, когото познавам, винаги е бил олицетворение на контрола.
– Чувала съм, че на нощните владетели им се отразява особено зле – продължава тя. – Нещо в кръвта на предците им явно ги прави свръхагресивни.
Дез беше споменал, че е произлязъл или от дракони, или от демони. Предполагам, че всяко от тези същества би могло да предизвика промени в настроението.
Погледът ѝ се плъзга към мен.
– Чух и слухове, че някакъв белокос мъж отвлича войници от празненствата по случай слънцестоенето.
Въздъхвам.
– Не и ти.
– Значи не вярваш в това?
– Че сродната ми душа отвлича войници? – Казвам. – Не, не вярвам.
И го казвам сериозно. Колкото и да е зъл Дез, той не е чудовище, не и като Крадеца на души.
Пристъпвам по-близо до Етериал.
– Истината е, че откакто зърнах вашия крал, предположих, че той е замесен в изчезванията.
Главата на Етериал се обръща към мен.
– Сериозно? Защо?
Намръщвам се.
– Когато ме предадоха на Карнон, видях човека, който ме залови – това беше вашият крал.
– Невъзможно – казва тя.
– Защо мислиш, че Дез нападна вашия крал в нощта, когато всички вие пристигнахте?
Етериал изследва лицето ми.
– Казваш истината – промълвява тя. Тя поклаща глава. – Но това е невъзможно. Аз също съм виждала истината на моя крал. Той няма нищо общо с тези изчезвания.
Повдигам рамо и насочвам вниманието си към мястото, където за последен път видяхме владетелите на феите.
Всички се обръщаме един срещу друг – този, за да посочи с пръст онзи, онзи, за да посочи с пръст друг. Истината е, че всички ние сме измамени от Крадеца на души, който и да е той.
Крадецът на души …
Въртя се към Етериал.
– Да не би случайно да знаеш последното известно местоположение на войниците от Деня, които са изчезнали по време на Слънцестоенето?
Тя поклаща глава.
– Изчезнали са из цялата територия на двореца – най-вече точно пред кралските градини.
Предимно извън кралските градини.
Докладите, които ми дадоха, потвърждават това; в тях се споменаваше, че мъжете са изчезнали в покрайнините на дворцовите земи.
Единственото нещо отвъд градините е свещената дъбова гора на кралицата, която обграждаше целия имот. Била съм в тази дъбова гора един-два пъти, но повече от това – сънувала съм това място, отново и отново.
Какво ми беше казал Търговецът преди седмици и седмици?
В другия свят сънищата никога не са просто сънища. Те са друг вид реалност.
Кожата ми бучи, сякаш е наелектризирана. Това е усещането, което имах като частен детектив, когато се чувствах особено близо до решаването на даден случай.
– Трябва да тръгвам – казвам аз.
Етериал ме поглежда странно.
– Нали току-що пристигнахте?
Отхвърлям въпроса.
– Ще се върна веднага.
Крадецът на души е ловувал по време на слънцестоенето и сега знам къде да го намеря.
Назад към част 44 Напред към част 46
