Глава 46
Преминавам през свещената дъбова гора на кралица Флора, като се мръщя на войниците, които ме засенчват.
– Не е безопасно за никого от вас да бъде тук.
Ако при излизането си от балната зала бях отделила малко време, за да обмисля факта, че шепа войници на Нощта ще ме охраняват, щях да се опитам да се промъкна покрай тях. Най-малкото щях да поискам всички жени, като се има предвид, че Крадецът на души не се опитва да ги залови тези дни. От шестимата войници, които ме заобикалят, само един е жена.
– Кралят нареди да те охраняваме – казва един от тях.
Това е същият отговор, който ми дадоха последните няколко пъти, когато се опитах да ги отпратя.
Обръщам се обратно към гората пред мен. Освен няколкото топли капки кръв по кожата ми, не съм открила нищо подозрително или тревожно на това място.
Между клоните на дърветата витаят приказни светлини, които обличат гората в неземно сияние.
– Винаги можеш да се върнеш към танците – предлага един от войниците.
Уф. Да се върна при тези заговорнически, интригантски феи? Отново при Мара с нейните прикрити обиди и крехки усмивки или при Зеления човек и неговите погледи?
– Дайте ми още няколко минути.
Само като си помисля за владетелите на Флора, ми настръхва кожата. Има нещо странно в тези двамата.
– Калипсо…
Правя пауза.
– Чухте ли това? – Питам войниците.
Двама от тях кимват, лицата им са мрачни. Единият от тях ме хваща за горната част на ръката.
– Време е да се върнем на бала, милейди.
Разбира се, че са прави, но аз все още се колебая. Най-накрая тук се случва нещо леко страховито, а сега трябва да бъда откарана на безопасно място.
Все пак им позволявам да ме насочат обратно към градините, които едва различавам в далечината.
– Чародейка…
Гръбнакът ми се сковава. Поглеждам назад, към източника на гласа. За част от секундата съзирам в тъмнината бяла руса коса.
– Дез? – Прошепвам, преди да мога да си помогна.
Щом изричам името му, стражите ми се колебаят, оглеждайки се в гората за своя крал. Но там, където някога е бил той, сега е тъмно както винаги.
Един от стражите ми изкрещява.
Аз се извърнах.
– Какво стана?
Поглеждат се един друг, всеки от тях е толкова объркан, колкото и предишният. Отнема ни няколко секунди, за да съберем всички заедно какво точно не е наред в ситуацията.
Преди секунда до мен имаше шестима войници.
Сега са само петима.
– Движи се, движи се, движи се!
Войниците не спират да търсят своя другар. Хващат ме и започват да се тълпят към градините.
Не са достатъчно бързи.
Едва сме направили десет крачки, когато от върховете на дърветата се спускат множество лиани, които се протягат към един от войниците.
Това се случва за по-малко от секунда.
Обхващат ръцете и раменете му и го изтръгват нагоре към короната над главата.
– О, по дяволите, – проклинам аз.
Никога преди не съм виждала това.
Краката на войника ритат празния въздух, докато короната на дървото го поглъща.
Крилете ми се отварят рефлексно.
Няма да загубя още един войник.
Преди някой от останалите да успее да ме спре, скачам във въздуха. Крилете ми бият яростно, издигайки ме към стражата. Той все още е оплетен в лиани и те притискат тялото му към ствола на дървото.
Използвайки ноктите си, прорязвам растенията. Но също толкова бързо, колкото ги пресичам, се образуват още, които се увиват около войника.
Какво, по дяволите?
Успявам да освободя едната му ръка, а с нея той изважда собствения си меч и започва да сече лианите.
Един от въжените клони се стрелва, увива се около китката му и стиска, стиска. Чувам как костите му се чупят. Войникът изкрещява, а оръжието му пада безполезно на горската земя под нас.
Разкъсвам растенията, освобождавайки вече осакатената му китка. Докато го правя, усещам как лиани се увиват около тялото ми, усуквайки се около торса ми.
По дяволите.
Откъсвам се от пазача, тялото ми се свлича на земята. Приземявам се на ръце и колене и няколко секунди просто си почивам, дишайки тежко.
Останалите четирима войници се приближават около мен, като ми помагат да се изправя на крака. Няколко от тях вече са изпънали крилата си. Несъмнено ще се присъединят към мен горе в купола.
Поглеждам над себе си. Докато гледам, лианите напълно впримчват войника и го приковават към дървото.
И тогава – ужас на ужасите – с мокро разкъсване стволът на дървото се разтваря около феята и започва да го засмуква.
– Ебаси.
Крилете ми отново се разперват, но останалите войници ме държат здраво.
– Трябва да тръгваме, – казва един от тях.
Но аз не мога да отвърна поглед.
Само няколко секунди са нужни на ствола на дървото да се увие напълно около феята, а след това още няколко секунди, за да се запечата отново, започвайки от краката на войника и проправяйки си път нагоре, оставяйки след себе си тънка линия кръв.
И тогава всичко свършва.
Едно дърво току-що погълна войник пред очите ми.
Аз направих това. Заведох тези стражи в тази зловеща гора, а сега двама мъже ги няма.
Прекарвам няколко секунди, взирайки се в короните на дърветата и ругаейки себе си, докато ме водят, преди да си спомня.
Аз съм половинката на Нощния крал. Не съм жертва, аз съм оцеляла, боец.
Аз съм нечий кошмар.
– Пусни ме – казвам спокойно.
Войниците ме игнорират.
– Казах, пуснете ме. – Този път, когато говоря, това излиза като заповед.
– Милейди… – протестира един от тях.
Започвам да сияя.
– Не е това начинът, по който се отнасяш към половинката на твоя крал. Ще ме слушате и ще изпълнявате заповедите ми.
Сега те наистина ме слушат. Ръцете им падат настрани.
Обръщам се и се връщам към дървото, а полите ми се веят около глезените.
– Мъже – викам през рамо, – напуснете това място и отидете да намерите своя крал. Тук не е безопасно за вас.
Този път те не изпълняват заповедта ми. Секунди след като я дадох, и четиримата останали войници ме заобиколиха.
– Няма да те оставим – казва един от тях,
Иска ми се да им изръмжа. Сигурно знаят колко опасно е това за тях.
Изтласквам притеснението и разочарованието си настрана. Мога да се съсредоточа само върху едно нещо в даден момент.
На няколко метра от мен лежи мечът на пленения войник. Грабвам го, след което се изправям пред дървото, което изяде един от хората на Дез.
Това беше лош ден, за да ме ядоса.
Издърпвам меча назад като бейзболна бухалка, като добре осъзнавам, че така не се държи меч.
Един от войниците зад гърба ми казва:
– Противозаконно е да сечеш…
Замахвам с острието, забивайки го в ствола на дървото. С едно бързо дръпване изтръгвам меча.
– Няма да сека дървото, – казвам през рамо.
Удар
Удрям ствола отново.
– Спасявам един от моите пазачи.
Отново изтръгвам острието от кората, като дървото се разцепва.
– Има разлика.
Всъщност няма разлика. Разбира се, целта ми не е да отсека дървото, но вероятно ще отсека шибаняка, за да спася този войник.
Дървото стене и чувам как съседните съскат срещу мен, а някои от клоните им се навеждат и замахват към групата ни.
Почти съм сигурна, че току-що си създадох врагове в лицето на дъбовете.
Поглеждам през рамо към стражите, които са зад гърба ми.
– Е, всички вие само ще стоите там, или ще ми помогнете да измъкна другаря ви?
Това е цялото насърчение, от което се нуждаят.
Останалите от стражата ми и аз се редуваме да режем с трион ствола на дървото, като при всеки удар от него се отчупват парчета кора. Дървото започва да пищи, а безбожният звук се носи из гората.
Правим това, докато не видим разкъсана кожа.
Нощният войник все още е обвит в лиани, а тялото му е свито в сърцевината на дървото.
Това не е гледка, която се вижда всеки ден.
Пускам меча си и заедно със стражите ми изваждаме кашлящия войник от сърцевината на дървото.
Той се задъхва, откъсвайки се от фините, вретеновидни корени, които сякаш са си пробили път под кожата и във вените му.
– Благодаря ви – просъсква той към другарите си, като стиска един от тях за рамото. Очите му се движат по групата, докато не ме откриват.
Спасеният страж се изправя, като избърсва праха от мръсотията и кората по себе си. Той коленичи пред мен, взема ръката ми и я притиска към челото си.
– Дължа ти нещо повече от просто вярност, кралице моя. Заклевам се, че докато съм жив, щитът и мечът ми ще те защитават. Животът ми е твой.
Назад към част 45 Напред към част 47
