Глава 47
Дъбът, в който се взряхме, издава странни, хриптящи звуци, а съседите му са се успокоили за момента. Лианите, които някога са обвивали войника, сега се свличат в сърцевината на дървото и изсъхват.
Междувременно войниците се грижат за другаря си, оставяйки ме да преценя какво точно се е случило току-що.
Един глас ме извика, видях образа на Дез, а след това двама войници изчезнаха – единият, когото възстановихме, а другият, който все още липсва. Последователността на събитията е ужасяващо сходна с разказите, които постъпват.
Обръщам се към другите дървета, които ни заобикалят. Никога през живота си не ми е било толкова гадно от зеления цвят.
Но зеленото не е единственият цвят в тази гора. Тъмна кръв капе по много от клоните около мен, превръщайки свещената гора в нещо мрачно, нещо, което по-скоро бих видяла на Мемнос, Страната на кошмарите.
Хрумва ми една безбожна мисъл.
Мъжете, които са изчезнали…
Пристъпвам към мястото, където изпуснах меча на войника. Вдигам го отново и се отправям към едно особено окървавено дърво на няколко метра от него. Отново вдигам оръжието.
– Госпожо – обажда се след мен войничката, – да отсечеш едно дърво, за да спасиш един войник, е достатъчно лошо. Отсичането на друго ще се разглежда като военен акт.
Жалко за Мара, тя вече е положила клетва за мир с кралството на Дез.
– Не ми пука за това, което кралицата на флората вижда в това.
Свивам рамене, а после изтеглям меча и замахвам. Острието се забива в дебелия ствол, а от раната се разпръсква нещо топло и влажно.
Дървото изпищява – звук като от квичене на прасе – докато се врязвам в него.
Издърпвам острието от кората. От раната се стича кръв.
Кървящи дървета. Каква отвратителна, отвратителна гледка.
Никой друг не се осмелява да се присъедини към мен, макар че всички гледат жадно.
Замахвам отново и отново, като не обръщам внимание на напрежението в ръцете си. Всеки следващ удар разчупва още малко кората, разпръсквайки парчета дърво и късчета кръв. Дървото продължава да пищи, а короната му шумоли.
Покрита съм с кръв. Тя изпъстря косата ми и изписва лицето ми, напомняйки ми за онази съдбовна нощ преди години, когато се изправих срещу доведения си баща… изправих се и го гледах как умира.
Бавно, но сигурно втвърдената кора на дъба отстъпва място на меката му сърцевина. Започвам да използвам ноктите си, за да я изтръгна, като старателно пренебрегвам факта, че ръцете ми вече са покрити с кръв. С едно последно разкъсване откривам точно това, от което се страхувах.
В сърцето на дървото, покрито с кръв и мрежа от корени, има спящ човек.
Това е изключително страшно, да се взираш в лицето на човек, който е изчезнал кой знае от колко време, с ръце, скръстени на гърдите, сякаш някой го е сложил.
За разлика от войника от Нощта, когото току-що прибрахме, този човек изглежда така, сякаш е тук от особено дълго време. Лианите, увити около него, вече са се слели, а дългата му коса е сплъстена до кожата.
Какъвто и да е бил първоначалният цвят на униформата му, сега тя е пурпурна, напоена с кръв. Но не е нужно да различавам цвета на униформата му, за да разбера към кое кралство принадлежи. Извитите рога на ибекса показват, че той е войник от Фауната.
– Има парти за рязане на дървета, а аз не съм поканен? – казва познат глас в гърба ми.
Обръщам се.
Дез се подпира на съседния дъб, гледа ме с онези очи, които виждат всичко, а бялата му коса се раздвижва от вятъра.
Ръцете му са сгънати на гърдите, бицепсите му изглеждат масивни, а татуировките му – особено заплашителни. Налага се да си напомням, че трите бронзови ленти на другата му ръка са за доблест, защото точно сега, дори облечен във феено облекло, той просто прилича на Търговеца, човека, който сключва сделки за печалба и чупи кости за обиди срещу мен.
– Ако моята половинка ще нарушава закона, трябва поне да ме покани със себе си – казва той и се отдръпва от дървото.
Лицето му се променя секунди по-късно, когато се вглежда в сцената.
– Какво стана? – Пита Дез, а хуморът е изчезнал от гласа му.
Избърсвам окървавените си ръце в роклята си.
– Мисля, че намерих изчезналите войници.
Назад към част 46 Напред към част 48
