Глава 48
Дез изчезва, а след миг се материализира до мен. Разглежда внимателно спящия в дървото мъж.
– Мара – прошепва той.
Мара, суетната кралица на Флора, крие мъжете в свещената си дъбова гора, едно от местата, където е забранено да се поваля дърво.
Нищо чудно, че никой не е открил войниците – те са били скрити в единственото място, което не може да бъде нарушено. Само аутсайдер като мен би бил достатъчно невеж и дързък, за да оскверни тази горичка.
Чувствам дъха на магията на Дез секунда преди да удари лозите. Дървото изкрещява, докато почернява и се разпада, а лианите, които държат мъжа здраво, сега се извиват.
Движейки с ръка, магията на Търговеца изтръгва спящия войник от дървото. Лианите стенат и се късат, когато мъжът се освобождава.
Тялото му е покрито с кръв, както може да бъде покрито новородено, когато магията на Дез го слага на тревата. И в някои отношения това е едно мрачно прераждане.
– Кървящите дървета – казвам на Дез. Всяко от тях трябва да приюти изчезнал войник, а тялото му да е затворено в него.
Търговецът кимва.
– Знам, херувимче. – Очите му срещат моите.
Растенията изобщо не гният от болест – те са ковчези.
Дез се навежда над спящия войник, а очите му претърсват човека.
– Той е точно като жените. – Мускул в бузата му потрепва.
Дърветата започват да шумолят и да се клатят, когато се надига вятър. Вятърът повдига косата ми и я разрошва.
– Мара идва – казва Дез, а гласът му е зловещ.
Кожата ми настръхва. През цялото време зад изчезването на мъжете стоеше кралицата на Флора.
Вятърът набира скорост и започва да къса листата от клоните им.
По-скоро усещам, отколкото чувам приближаването ѝ. Магията ѝ сгъстява въздуха с аромати на бор и зюмбюл.
Когато най-сетне я виждам, роклята ѝ се развява зад нея, а яркочервената ѝ коса се развява около нея като огнена корона. Зад гърба ѝ върви полк от стражи, чиито лица са тържествени.
– Кой е повалил едно от моите дървета?
Повалено – като човек, а не като растение. Може би за нея е така. Може би тези дървета са много по-обичани от хората, които спят в тях.
Изправям се, когато тя се приближава към групата ни.
Очите на Мара се преместват към дървото, което току-що съборих, и ниският ѝ стон се носи от вятъра, като се издига все по-високо и по-високо, докато се превърне в писък.
– Моят свещен дъб!
За миг сме забравени. Тя се втурва към дървото и пада на колене в подножието му, а ръцете ѝ отиват към окървавения му ствол.
Вероятно сега не е моментът да ѝ кажа, че всъщност сме отмъкнали два дъба, а не един.
Тя не спестява и един бегъл поглед на спящия войник, положен близо до нея.
– Никога не съм мислил, че това ще бъдеш ти – казва Дез тихо, а в гласа му се долавя заплаха.
Крилете му се разперват, а костеливобелите им нокти проблясват в тъмнината. Сенките се събират около него.
Главата на Мара все още е наведена.
– Ти влезе в двореца на краля на фауната и го оскверни. Аз те поканих в моето кралство, а ти се осмели да направиш същото. Първо с харема ми, а сега и със свещената ми гора.
Около нас чувам как корените и лозите започват да се пукат и раздвижват.
– Мислеше, че като обещаеш мир между нашите кралства, ще получиш имунитет. – Косата ѝ започва да се развява около нея, докато силата ѝ се увеличава, а ароматът на цветя вече се смесва с натрапчивата миризма на гнилоч. – Ти си мислел погрешно.
Мара изкрещява и стотици различни корени и лиани се стрелват към нас. Дез пристъпва пред мен и от него се разпръскват сенки, които угасяват фееричните светлини и закриват небето над мен. Корените изсъхват и умират, преди да успеят да направят нещо повече от това да погалят кожата ми.
Всичко е непрогледен мрак. Не мога да различавам горе от долу, ляво от дясно. Няма земя, няма гора, няма войници, няма небе. Нищо друго освен първична нощ.
От тъмнината чувам Дез да се смее.
– О, Мара.
Въздухът се изпълва със сила и кралицата на феите изкрещява.
Бум!
Земята се разтърсва, когато Мара отприщва поредната вълна от магията си.
– Това ли е най-доброто, с което разполагаш? – Дез се подиграва миг по-късно.
Не мога да разбера какво се случва, мога само да предположа, че двамата владетели се бият.
Магията във въздуха се разразява отново – и отново, и отново.
– Калипсо…
Космите на врата ми настръхват. Гласът на Дез ме вика от съвсем различна посока от тази, в която предполагах, че е застанал.
– Чародейка…
Обръщам се при звука на гласа му.
От нищото около мен в далечината се появява една фигура. Дез ме наблюдава отдалеч, без да се приближава.
И все пак, кълна се, че усещам как той все още се занимава с Кралицата на флората някъде другаде в мрака.
Дез ме подканя към себе си. Когато не помръдвам, той се обръща и се отправя по-надълбоко в мастилената чернота.
Какво се случва? Това илюзия ли е? Истинско ли е това? Какво ще стане, ако го последвам?
Какво ще стане, ако не го направя?
Рефлексно започвам да се движа, като хвърлям поглед през рамо. Не знам защо си правя труда. Освен Дез, тук няма нищо друго освен безкраен мрак. Сега разбирам защо една от титлите на Дез е „Крал на хаоса“. Този свят на вечна нощ може да подлуди човек.
Този свят на вечна нощ може да подлуди човек.
Бавно обаче сенките отново отстъпват място на гората. Едва когато виждам приказните светлини над главата си, поглеждам зад себе си. Гората все още е обгърната от мрак. От нея чувам слаби писъци и хъркане.
Когато се обръщам назад, моята половинка ме чака в далечината, заобиколен от онези проклети дъбове.
– Дез? – Казвам объркано.
Как може да е на две места едновременно?
– Колко си красива – казва той.
Отново ми настръхва кожата. Нещо в гласа му е… необичайно. Но какво?
– Калипсо Лилис, чародейката – казва Дез и се разхожда напред.
– Дез, какво става… ? – Думите ми утихват, когато той се приближава.
Тази коса, тези очи – това е образът на Дез. Но формата на лицето му е малко по-квадратна, а извивката на устата му – малко по-жестока.
Не е Дез!
Отстъпвам крачка назад.
– От известно време исках да се срещна с теб.
Сърцето ми се разтуптява, погледът ми се движи от острите уши на феята към бялата му коса и изваяната му фигура.
Не е Дез, но си приличат.
Тялото на този мъж е с нюанс по-компактно от това на моят сродник, тялото му е малко по-жилаво.
Въпреки несъответствията го разпознавам от сънищата си.
… сънищата никога не са просто сънища…
– Кой си ти?
Той изчезва, за да се появи зад мен.
– Призрак.
Обърнах се, очаквайки да го видя в гръб, но там няма никой. Завъртам се в пълен кръг, но мъжът, който може да е двойник на Дез, е изчезнал.
– Значи дръндьото от Арестис си е намерил човешка половинка. – Гласът на мъжа идва отгоре ми. – Аз бях готов да го съжаля.
Дръндьото от Арестис… чувала съм това отнякъде…
– Но ти не си нищо толкова обикновено – продължава той. – Човек с крила и люспи. Сирена, която може да увлича смъртните само с гласа си.
– Дори аз бих направил изключение за смъртна като теб.
Взирам се в балдахина над мен, опитвайки се да проследя гласа му.
– Как ме доведе тук? – Питам. – Как никой не те усети? Дез управлява мрака и всичко в него.
Феята се смее.
– По времето, когато твоят сродник се учеше на трикове в мрака, аз вече ги бях овладял.
Оглеждам се около себе си, опитвайки се да определя гласа на мъжа. По дяволите, той продължава да се движи наоколо.
– Глупавият владетел на Нощта е всичко, което е, благодарение на мен – но не за дълго.
Феята се появява отново пред мен, размахвайки кинжал.
– По дяволите. – Дръпвам се назад точно когато той го прокарва през гърдите ми. Коприната се разкъсва, когато острието му прорязва роклята ми, а след него разцъфтява линия кръв, която се просмуква в разрязания материал.
Болката и силният прилив на адреналин са достатъчни, за да извикат сирената ми. Кожата ми просветва и да, усещам как собствената ми порочност се надига.
Мъжът се отдръпва, а очите му ме поглъщат.
– Срамно е да те убивам, когато мога да те запазя като домашен любимец.
Думите му са точно това, от което се нуждая, за да премина ръба.
Нападам го, усещайки дивата, хаотична сила, с която съм родена.
Мъже като него умират от моята ръка.
Замахвам към него. Наляво, надясно, инстинктите ми вече са подсилени от обучението ми.
Той избягва ударите, очите му светват, както често се случва с Дез, когато е развълнуван.
Феята изчезва.
Завъртам се точно когато той се появява в гърба ми и се нахвърля върху мен с ножа си.
О, Боже, той не само прилича на Дез, но и се бие като него, изчезвайки и проявявайки се на воля.
Вдигам ръката си, блокирайки замаха, а после хващам китката му, като я усуквам с всичка сила.
Той изчезва, но не и преди да освободи оръжието си.
Отърсвам го от земята, докато той се оформя в гърба ми. Едва се разминавам с юмрука му, но не успявам да избегна ритника с ботуши в гърба ми.
Хвръквам, размазвайки се по тревата. Кинжалът все още е в ръката ми, аз се мъча да се изправя на крака, без да мога да се претърколя заради тромавите си криле.
Преди да успея, усещам как юмрукът на нападателя се впива в косата ми. Той дръпва главата ми назад. С писък се обръщам в движение, усуквам се и замахвам с откраднатото си острие. Ножът прорязва въздуха, като се врязва в страната на нападателя ми.
Съскайки във въздуха, той освобождава косата ми и отстъпва назад.
Обръщам се с лице към него, а белите ми дробове се издуват.
Почти вцепенен, той докосва страната си. Той се взира в окървавените си пръсти, шокиран.
Жаждата за кръв се надига в мен.
Издигам се на крака, крилете ми се размахват в демонстрация на сила.
Лицето на феята се променя и става зловещо.
– Ти ме поряза.
Усмихвам се на гнева и думите му.
Ще взема, ще взема и ще взема, докато тази фея не остане само пулпа и кости.
Заобикалящата ме среда потъмнява.
– Херувим – казва Дез, появява се до мен и повлича мрака със себе си – какво правиш навън… ?
Думите му утихват, когато зърва нападателя ми.
– Ти.
Отсреща жестоката уста на феята се извива.
– Здравей, сине мой.
Назад към част 47 Напред към част 49
