Глава 16
Култист номер едно: Бренда Холоуей.
Тя беше регистрирана по надлежния ред, непрактикуваща вещица, на трийсет и три години, неомъжена и живееше в жилищен комплекс, който граничеше с университета „Конкордия“ в Портланд. И за наш късмет, тя си беше вкъщи – Кай току-що ѝ се беше обадил и се беше представил за куриер, за да разбере.
Малката ни група сега седеше на маса за пикник на затревения площад между университетските сгради и тъпчеше устите си с бургери от заведения за бързо хранене. Или по-скоро повечето от нас. Макико без ентусиазъм бъркаше в пържените картофи, без съмнение ѝ липсваше домашната кухня на личния ѝ готвач. Джъстин седеше на пейката до нея и докато ядеше, гледаше аероплана „Миура“.
Бях се вмъкнала между Аарон и Кай и те говореха над главата ми между хапките – последиците от битката с Варвара миналия уикенд, повече подробности за Енрайт, подозренията им за сектата. Нито един от тях не спомена Езра, но аз прочетох загрижеността им между редовете.
Усмихвайки се глупаво, аз поглъщах храната си и се наслаждавах на звука на гласовете им, като правех всичко възможно да не обръщам внимание на Макико. Докато Кай се смееше на тирадата на Аарон за това как Блейк е затънал с джипа си в дупка, тъмните ѝ очи се стрелнаха към годеника ѝ. Тя гризеше пържено картофче, а дългата ѝ коса висеше около лицето ѝ.
Опитах се да се съсредоточа върху събралите се отново приятели, но когато Макико се вгледа в Кай с онзи оценяващ поглед върху примитивните си черти, темпераментът ми започна да кипи. Натъпках в устата си последната шепа солени картофки, дъвчех и преглъщах агресивно. През този следобед се бях съсредоточила върху други неща – а именно положително идентифициране на сектанта, но имаше някои въпроси, които трябваше да бъдат решени, преди да продължим с плана си.
– И така – казах аз, като случайно заговорих точно над Аарон, а погледът ми беше насочен към Макико.
Вниманието ѝ се премести от Кай към мен.
– Ще изчакаш тук, докато се справим със сектанта, нали?
Тя отметна косата си от раменете.
– Разбира се, че не.
– Тори… – започна Кай успокоително.
– Кай не се нуждае от твоя надзор – изригнах аз. – А ти нямаш причина да си тук. Нямаме нужда от твоите скрити мотиви, които да ни пречат точно сега.
– Тогава ще кажа ясно моите мотиви. – Изправи се тя. – Ако истината за Езра Роу излезе наяве, Кай ще бъде замесен в углавни престъпления. А смъртните престъпления не само са свързани с жестоки наказания за гилдията на обвиняемия – която сега е моята гилдия – но и ще бъдат недопустимо опетняване на репутацията на семейството ми.
Вгледах се в нея, после се обърнах към Кай и прошепнах с хрипливо недоверие:
– Ти си ѝ казал?
– Макико ще защити тайната на Езра.
Аарон погледна най-добрия си приятел обмислящо, преди да се изправи на крака.
– Добре, време е да се захващаме за работа.
Смачках опаковката на бургера си и я хвърлих в хартиената торбичка, а недоволството ми от присъствието на Макико увяхна под прилива на нервност.
Двайсет минути по-късно стоях на входа на жилищната сграда на Бренда Холоуей и оправях косата си. Сплетените къдрици падаха покрай раменете ми, действайки като завеса, която скриваше малката Bluetooth слушалка в ухото ми. Обичайните ни слушалки имаха твърде очевидни кабели, така че вместо тях взех назаем малкия елегантен телефон на Макико.
До мен, с ръце в джобовете, Джъстин оглеждаше мрачното фоайе с клиничен поглед. Никой от нас не погледна директно към охранителната камера в ъгъла.
Първа стъпка: Привлечете вниманието на Бренда.
Приближих се до панела на стената и набрах номера на Б. Холоуей. Панелът издаде звънлив звук, след което отговори строг женски глас.
– Кой е?
– Това ли е Бренда? – Попитах рязко.
– Да. Кой…
– Изпратиха ме – прекъснах аз. – Трябва да знаеш от кого.
Объркана пауза.
– Съжалявам, но…
– Имам доставка за претора.
– Претора? – Прошепна тя. – Не можеш да говориш за това…
– Тогава ме остави да се кача и ще обясня.
Подозрението скова гласа ѝ.
– Не те познавам.
Погледнах нагоре към камерата. Ръката ми бръкна в чантата и извадих малък пакет, увит в черен шал – моя шал – и дръпнах плата. Малкият сребърен скиптър, който бяхме взели от подземната стая в Енрайт, блестеше.
– Познаваш ли го? – Попитах, като излъчвах култово мечтателно настроение.
– И двете сме благословени от светлината на богинята, колега одитор.
През високоговорителя се разнесе трептящ дъх.
– О. Моля, влез тогава. Единица 506.
Охранителната врата избръмча и Джъстин я дръпна и отвори. Пресякохме до асансьора и аз натиснах бутона.
Когато вратите се отвориха с тих звън, аз промърморих.
– Отиваме нагоре. На петия етаж.
– Приемам – промърмори Кай през Bluetooth слушалката в ухото ми.
Качихме се с асансьора нагоре и слязохме. Покритият със сив килим коридор беше също толкова сив и неприветлив, колкото и фоайето долу. Погледнах към номерата на най-близките помещения, след което се насочих надясно. Джъстин ме последва.
В далечния край на коридора Аарон ми се усмихна, преди да се изгуби от погледа ми. Двамата с Кай бяха нахлули през задния изход и бяха разположени наблизо, готови да действат. Макико патрулираше на нивото на земята, в случай че Бренда успее да се измъкне от тях.
Почуках на вратата на номер 506. Резе изщрака и се появи частица от дълго, обикновено лице.
– Имаш доставка за претора? – Прошепна тя.
Пристъпих по-близо и светнах с върха на скиптъра, където той отново беше прибран в чантата ми.
– Да, но той не е вкъщи. Трябваше да се срещнем.
– Разбирам. Преторът е…
С шумолене на движение над лицето на Бренда се появи друго лице – мъжко. Грижливо сресана коса, гладка челюст и цепка на брадичката. Той ме погледна.
– Мога да се справя с това, Даниел – промълви тя с ъгълчето на устата си и се опита да го отблъсне с лакът. – Тя търси претора и…
– Тихо – прекъсна я Даниел с нисък теноров глас. – Не искаш племенниците ти да подслушват нещо, нали?
Бренда погледна нервно през рамо, а аз долових звука от телевизора. По дяволите. Имаше деца там? Определено трябваше да я изведем от апартамента ѝ и да намерим по-добро място за засадата.
– Има ли друго място, където да поговорим? – Попитах. – Може би някоя отделна стая в сградата тук?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Ами, има тераса…
– Терасата ще свърши работа – казах бързо, потискайки триумфалната усмивка. Аарон и Кай вече бяха разузнали терасата на покрива. Беше идеалното място за малък ненасилствен разпит.
Даниел сграбчи вратата и я дръпна да се отвори.
– Ще ги заведа горе и ще разбера от какво имат нужда.
– Мога…
– Трябва да гледаш децата – изръмжа той заповеднически.
Раменете на Бренда се сгърчиха и тя се отдръпна от вратата. Даниел излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Беше висок, но слаб и на същата възраст като Джъстин.
Запазих неутрално изражение на лицето си, чудейки се дали това развитие е добро или лошо. Даниел, който и да беше той, изглежда знаеше поне толкова, колкото и Бренда, за сектата и аз бях щастлива да го разпитам вместо нея. Проблемът беше, че знаехме, че Бренда е вещица, но този човек можеше да е всичко – магьосник или дори убиецът, който почти беше успял да ме използва като оръжие за убийство, за да убие Джъстин.
– Натам – каза той и ни поведе обратно към асансьора. Вратите се отвориха веднага и аз го последвах вътре. Джъстин се присъедини към нас и се качихме с асансьора два етажа по-нагоре до терасата.
Асансьорът изпищя и Даниел ни даде знак да продължим напред. С неохота влязох в малкото преддверие, в което имаше две врати, едната обозначена с табелка за стълбище. Джъстин се насочи към необозначената врата и оранжевата светлина от залязващото слънце ме заля в очите, когато я бутна.
Даниел отново направи жест, така че и аз излязох навън. Бледата бетонна тераса разполагаше с няколко пластмасови стола, празни саксии с цветя и нищо друго. Уау. Ръководството дори не се беше постарало.
Даниел излезе точно зад мен и затвори стоманената врата. Той се облегна на нея, като ни преценяваше с хладни кафяви очи.
– И така… – Започнах несигурно, чудейки се как небрежно да предупредя Аарон и Кай, че мъжът е блокирал вратата. – Какъв е… планът?
– Планът? – Намеси се Даниел. Той извади мобилен телефон от джоба си. – Мълчи и аз ще разбера.
А?
Той докосна с палец екрана, после вдигна телефона до ухото си. Ах, по дяволите. Дали той проверяваше моята много фалшива история?
– Здравей – каза той в поздрав на този, който беше отговорил на обаждането му. – Двама от шпионите на гилдията току-що се появиха в дома на Бренда.
Сърцето ми се удари в ребрата.
Устните на Даниел се свиха.
– Не съм нарушил заповедта. Чаках заповеди, а те сами влязоха. – Пауза. – Да, ама аз имам само двама от тях. Онзи човек, Блейн-Блейк, какъвто и да е. Той каза, че са петима, нали?
Към ледения ужас в стомаха ми се присъедини изгаряща доза предателство. Трескаво прегледах всичките ни стратегии, но не бяхме обхванали този сценарий. Знаех само, че Джъстин и аз не трябваше да нападаме никого – това беше работа на Аарон и Кай.
– Каквото и да е докладвал, тази двойка явно не е напуснала града. – Даниел слушаше за момент. – Добре. Ще се справя с тези двамата, а после ще се огледам за останалите.
Приключи разговора, прибра устройството в джоба си и хвана дръжката на вратата зад себе си. С едно извиване на ръката той я свали от вратата.
Челюстта ми падна. Това беше… невъзможно, нали? Дали дръжката беше повредена? Дали е била саботирана?
– Резервен вариант – промълвих трескаво. – Имаме нужда от подкрепление.
– Аарон, влез там – изръмжа Кай.
– Вратата е блокирана!
Даниел се отдръпна от вратата, като сви рамене, за да отпусне мускулите.
– Добре, дами и господа, имате две възможности. Можете да скочите от този покрив и да се надявате, че ще оцелеете при падането от седем етажа, или можете да си поиграете с мен.
Пъхнах ръка в чантата си и извадих пистолета си за пейнтбол. В същото време изпод задната част на якето се появи ръката на Джъстин, която държеше много по-страшния си истински пистолет, и двамата изравнихме оръжията си с митичния.
– Не мърдай! – Наредих.
Той примигна, след което отметна глава назад в дълъг, лишен от чувство за хумор смях. Главата му се върна надолу и очите му се втренчиха в мен.
Пурпурен блясък замъгли кафявите му ириси.
Ръката му се вдигна нагоре. Светещи червени линии се издигнаха нагоре по ръката му в усукани вени и силата се разду пред дланта му.
Преди да успея да стрелям, демоничният маг отприщи експлозия от магия.
Взривът от гореща сила ме отхвърли назад. Блъснах се в един тревен стол и паднах, а коженото ми яке се остърга по бетона. Пистолетът ми за пейнтбол се плъзна по терасата.
– Тори! – Изкрещя Кай в ухото ми. – Какво става?
– Демоничен маг – изпъшках, а очите ми се насълзиха от болка.
Една ръка се сключи върху косата ми и дръпна главата ми нагоре. Малиново оцветените очи на Даниел обходиха лицето ми, след което изтръгна Bluetooth слушалката от ухото ми. От другата страна на терасата стоманената врата издрънча, докато Аарон се опитваше да проникне през нея.
– Значи приятелите ти също са тук, а? – Даниел ме придърпа силно към гърдите си, сякаш ме прегръщаше, ръката му смазваше белите ми дробове и говореше над главата ми. – Ще застреляш съотборника си?
– Мислиш ли, че не мога да направя изстрел в главата на това разстояние? – изръмжа брат ми.
Не можех да видя Джъстин с лицето си, притиснато към рамото на Даниел, но звучеше достатъчно близо, за да стреля. Мислено му изкрещях да го направи, защото ме деляха две секунди от смъртта.
Пистолетът не стреля.
Далечен трясък разтърси вратата на терасата, но тя не се отвори – а нямаше друг път към покрива.
Чантата ми се придържаше към лакътя ми и аз неловко я разрових с една ръка, а главата ми се въртеше, докато вдишвах плитко ледения въздух. Температурата около демоничния магьосник беше с десет градуса по-студена от околната атмосфера.
Ръката му се стегна, демоничната му сила притисна гърдите ми, докато ребрата ми заскърцаха. Изобщо не можех да дишам.
Той пресегна другата си ръка. Червената сила пламна и задъхването на Джъстин беше последвано от удар. Студът се задълбочи, докато Даниел подготвяше втори удар – смъртоносен, ако исках да се обзаложа.
Пръстите ми се сключиха около гладка стъклена топка. Изхвърлих ръката си и забих сферата в земята. Тя се разби и навън се издигна гъст дим, който ни погълна и убоде носа ми с пиперливия си аромат.
– Какво, по дяволите… – изръмжа Даниел. Ръката му се отключи и той ме избута назад. Когато паднах, той хвана предната част на якето ми. Вдигна ме от земята, а краката ми се люлееха безпомощно.
Ръката му, сияеща от сила, се завъртя, за да се насочи към лицето ми.
Ако имах своята Дама Пика, можех да отразя удара му обратно в него. Ако имах усилващите си медни кокалчета, можех да го поваля на задника му, независимо дали има демонична сила или не. Ако имах заклинанието си за падане, можех да го поваля на земята.
Но аз нямах никаква магия.
Суровата демонична сила изригна от ръката на демоничния магьосник – и Хоши се появи във вихър от сребро.
Опашката ѝ се завъртя около мен, лапите ѝ стиснаха раменете ми, а светът се превърна в бяла мъгла. Взривът от пурпурна магия се стрелна право в мен и краката ми паднаха на земята, когато ръката му се плъзна през неосъщественото ми яке.
С феята, която ме държеше в мъгливата реалност между нейното и моето царство, аз се отскубнах – но между ефирната мъгла и димната бомба, която бях задействала, не можех да видя нищо.
– Джъстин? – Изкрещях, като избутах чантата си обратно на рамото.
Гласът ми отекна, сякаш стоях на празен стадион. Завъртях се панически – и видях тъмно, човекоподобно петно, приседнало наблизо. Докато скачах към него, хватката на Хоши се разхлаби. Светът се върна обратно и изтощената силфа изпрати вихър от страховити цветове в главата ми, докато изчезваше от погледа.
Хванах Джъстин за ръката и го издърпах към слабите очертания на вратата на терасата. По лицето му се стичаше кръв. Не можех да преценя колко тежко е било нараняването.
Червената магия пламна. Демонът маг се измъкна от дима и ни отряза. Силата се промъкна по ръцете му и се натрупа в дланите му. Лицето му беше изкривено от гняв, а пурпурното сияние в очите му беше още по-ярко.
Почти толкова ярко, че приличаше на очите на демона в него.
– Демон! – Изкрещях отчаяно, пристъпвайки наполовина пред брат си. – Знам начин да те спася!
– Да ме спасиш? – Изръмжа Даниел, вдигайки и двете си ръце към мен и Джъстин. Земята около краката му побеля от студ. – Притеснявай се за себе си.
– Не за теб. Твоят демон. – Заковах погледа си в тези малинови очи, докато ровех в чантата си. – Не харесваш домакина си, нали? Не си го научил на нито едно истинско заклинание. Той хвърля магии наоколо като дете, което хвърля кал.
Даниел се поколеба, а пълните му устни бяха изкривени от объркване. На десетина крачки зад него частта на вратата до бравата засия от топлина.
– Мога да те освободя от този телесен затвор – казах аз, като трескаво претърсвах паметта си за нещата, които Етеран беше казал. Търсещите ми пръсти намериха хладна верига. – Знаеш ли какво е това, демоне?
Измъкнах демоничния амулет от чантата си, а медальонът се разклати.
Даниел смръщи вежди, а после очите му пламнаха в яркочервено. Той се изправи, гърбът му се скова, а крайниците му се свиха. С дрезгав вик той се хвана за лицето си.
– Не! – Изкреищя той. – Не можеш! Спри!
Без да чакам да видя дали демонът или човекът ще спечели тази битка на волята, издърпах Джъстин покрай гърчещия се магьосник към вратата.
– Аарон! – Изкрещях отчаяно.
– Тори! – Вратата се разтресе, когато Аарон се блъсна в нея от другата страна. – Още не съм свършил!
По дяволите!
– Ти, кучко! – Даниел се запъти към гледката с оголени зъби и една ръка, притисната към челото му. – Ти си мъртва!
Отдръпнах се, като едва не блъснах горещата врата. Силата пламна в ръцете на демоничния магьосник и в дланите му се образуваха сипкави пурпурни кълба. Той изтегли и двете си ръце назад, за да хвърли експлозивна смърт към мен и Джъстин, а аз можех само да стискам безполезния демоничен амулет.
Вятърът се разнесе и разпръсна димната завеса. Силна вихрушка от прах се изстреля нагоре като торнадо – завихри се от улицата долу, премина покрай покрива и стигна до облаците горе.
В центъра на водовъртежа се издигна Макико, с изправени встрани ръце и стоманено ветрило във всяка ръка, като гарвановокос, облечен в кожа ангел на смъртта. Вятърът я понесе към покрива и в момента, в който краката ѝ докоснаха земята, ветрилата се прибраха.
Бруталният порив на въздуха отхвърли демоничния маг назад. Той се сгромоляса на земята, претърколи се и се изправи на колене, като едновременно хвърли двата си смъртоносни куршума към аеромага.
Вентилаторите ѝ замахнаха надолу, докато тя се издигаше във въздуха. Ураганен порив я изхвърли нагоре и взривът се стовари върху покрива, на който беше застанала, а парчета бетон се разхвърчаха по терасата.
В гърба ми се появи топлина, а след това Аарон се блъсна във вратата. Омекналият метал поддаде – и вратата се заби в ръката ми.
Завъртях се настрани. Ау.
– По дяволите! – Изръмжа Аарон. – Блокирането на вратата не помага, Тори!
Да, бях разбрала това.
Той прескочи покрай мен, а Кай го последва по петите. Електричество пулсираше по ръцете му и по острието на катаната му и когато двамата с Аарон вдигнаха мечовете си, Макико падна на земята и издълба въздуха с вихрените си, танцуващи ветрила.
В очите на Даниел пламна червена светлина.
И тримата магове отприщиха атаките си заедно. Тънки като бръснач остриета от сгъстен въздух, взрив от нажежен до бяло огън и дебел ток бомбардираха Даниел – и от него избухна пурпурна магия. Отдръпнах се назад, предпазвайки лицето си, докато отломките ме блъскаха.
Червеното пламна още по-ярко, изгаряйки през мъглата от прах, надвиснала над терасата. По земята се промъкнаха малинови руни, по които пълзяха линии, кръгове и странни форми. Демонично заклинание – истинско заклинание.
От човешкото лице на Даниел се взираха две твърди, горящи малинови очи.
– Бягай! – Изкрещях. – Трябва да бягаме!
Молейки се да ме послушат, сграбчих Джъстин за ръката и побягнах в преддверието. Докато тичах към стълбището, Аарон и Кай нахлуха през вратата. Аарон се завъртя, размаха меча си настрани и изпрати огромна стена от пламъци на терасата, за да спре преследването.
Спуснахме се надолу по стълбите, влязохме през вратата в дъното и се измъкнахме през аварийния изход. Докато пресичахме паркинга, вятърът ни блъскаше.
Макико се спусна от небето, кацна до Кай и се втурна напред. Вятърът се блъскаше в гърбовете ни и ни тласкаше все по-бързо. Едва след като пресякохме улицата и навлязохме в университетския кампус, се осмелих да погледна назад.
На покрива светеше багрилна светлина. Магът демон стоеше на ръба му и ни наблюдаваше как бягаме – и дори от това разстояние знаех, че там стои демонът, а не човекът, толкова тих и спокоен.
Натъпках демоничния амулет обратно в чантата си и продължих да бягам.
Назад към част 16 Напред към част 18
