Глава 17
– Не мърдай – измърморих аз. – Това ще помогне.
Седейки на задната седалка на джипа под отворения капак, Джъстин стисна челюстта си. Отметнах косата му настрани, за да открия раната на скалпа му, от която течеше кръв по цялото му лице. За негов късмет не беше поел цялата сила на атаката на демоничния маг. Ако беше така, щеше да е в много по-лошо състояние от удара по главата.
Отворих шишенце от запасите си с отвари и капнах прозрачна течност върху раната.
– Това ще спре кървенето – казах му – но няма да помогне при сътресение на мозъка, така че ако започнеш да се чувстваш…
– Ще ти кажа, ако имам някакви симптоми на сътресение – прекъсна ме той и взе влажната хартиена кърпа, която му предлагах. Той почисти лицето си.
Зад мен Аарон обикаляше паркинга на бензиностанцията със стиснати ръце.
– Преторът не е разбрал, че го разследваме. Блейк му е казал. Ето защо Преторът е изчезнал. Никога не трябваше да му се доверявам.
Гневът изгаряше в червата ми – заедно с нездравословна доза срам. Блейк ни беше изиграл като глупаци.
– Все пак той е член на Ключовете на Соломон – посочи Кай, разпънал се на мотора си с ръце, опряни на кормилото. – Феликс го потърси, нали?
– Защо член на „Ключове на Соломон“ да е част от сектата? – Попитах, сядайки до Джъстин. Мръсотията от бронята се размаза по кожените ми панталони, но не ми пукаше; всички мускули ме боляха и имах твърде много синини, за да ги преброя. – Блейк измисли ли си цялата тази история, че екипът му е загинал по време на изтреблението?
– Вероятно – изръмжа Аарон. – А след това ни изпревари до къщата на претора и… – Крачките му се забавиха. – Но ако е в съюз с култа, защо не ни попречи да станем свидетели на срещата им? Имаше достатъчно време да предупреди претора да отмени събранието.
– Култът заловил ли го е, след като се разделихме? – Попита Макико, докато балансираше каската си върху предната част на мотора. – От това, което описахте, не изглежда той да е защитавал култа от самото начало. Може би са го взели в плен.
– Или са го изнудвали – добави Джъстин. – Даниел каза, че Блейк е съобщил, че напускаме града.
Аарон притисна юмрук в дланта си, кокалчетата му се пропукаха.
– Знам къде е отседнал миналата нощ. Оплакваше се от шума от трафика в хотела си.
Кай се изправи.
– Тогава нека да видим дали все още е там.
След бърз преглед на Google Maps за посоката, се качихме в – или на – различните си превозни средства и потеглихме, като джипът на Аарон водеше, а двата мотора го следваха. Ударих с ръце по коленете си от нервност.
Бях спасила чантата си, но бях изгубила пистолета си за пейнтбол на онзи покрив. Хоши се беше изчерпала, спасявайки ме, което означаваше, че съм останала само с шепа алхимични бомби и отвари за първа помощ. Съвсем скоро нямаше да имам с какво да се бия.
Никой истински митик не би се оказал без магия. Един магьосник без артефакти все още можеше да тегли карти от ръкава си. Една вещица би могла… – намръщих се… да извика фея? Да види в дебрите на феите? Хм. Може би е имало причина да не виждате много бойни вещици.
Хотелът на Блейк беше стандартен двузвезден – четири етажа, избледнял бежов екстериор, който не беше обновяван от трийсет години, без балкони – и излизаше на огромно спортно игрище. Аарон спря на паркинга и паркира до кубичен ван, който щеше да скрие автомобила му от входните врати.
– Добре – каза той, докато изключваше двигателя. – Кай и аз ще разузнаем сградата, а Макико ще влезе вътре и…
Извърнах очи.
– Ние знаем плана, Аарон.
Той извърна очи към мен.
– Тогава тръгвай. И си спомни първата ни битка с Блейк. Тогава той не се опитваше да ни убие, но този път може да го направи.
Докато той грабваше отзад меча си, сигурно скрит в черната чанта с цип, аз закопчавах бойния си колан и целите му три алхимични бомби. Празният кобур отстрани беше направо депресиращ, особено след като оръжието беше подарък от момчетата. Плъзнах демоничния амулет в торбичката и я затворих с ципа.
Кай и Макико паркираха моторите си и с бързо махване Кай се насочи в една посока, а Макико се запъти към входа на хотела. По-малко вероятно беше Блейк да я разпознае, така че тя щеше да се опита да го примами – освен това беше страшно смъртоносна, така че защо да не я изпратим на вражеска територия?
Докато Аарон се отдалечаваше, Джъстин и аз се насочихме през паркинга. Пистолетът му беше прибран в задната част на колана, скрит от якето му, но огнестрелното оръжие изглеждаше като оскъдна защита, когато брат ми куцаше на всяка крачка.
А Блейк, както вече бяхме изпитали, имаше някои неприятни трикове в ръкава си. Колко лесно би могъл да счупи костите ни или да разбие черепите ни с добре прицелени тарани от камък и бетон?
Забавих ход, като едната ми ръка лежеше върху димната бомба, докато сканирах парцела.
– Джъстин, може би трябва…
– Не ми казвай да чакам в колата.
– Но ти…
– Ти също куцаш.
Аз ли? Лявото ми бедро ме болеше от първия взрив на магията на демоничния маг, но не осъзнавах, че това се отразява на походката ми. Намръщена, прецених редиците от паркирани коли, след което се насочих под ъгъл към задния двор на сградата, а очите ми се стрелкаха за някакви признаци на движение.
– Според други митици, които познавам, демоничните магове са най-могъщите митици там – казах на Джъстин. – Но Даниел беше слабак в сравнение с… в сравнение с историите, които съм чувала.
Почти бях изрекла името на Езра. Умно, Тори. Много умна.
– И въпреки това ни риташе по задниците – добавих мрачно.
– Слабак ли беше? – Попита Джъстин. – Той отблъсна трима магове, а ти каза, че маговете имат най-разрушителната магия от всички класове.
Брат ми се учеше бързо. Въпреки себе си, аз бях донякъде горда.
– Вярно – съгласих се аз, като забавих ход, за да надникна между двата камиона. – Но не беше Даниел, който ги отблъскваше. Това беше демонът в него. Демонът взе надмощие накрая. Ето защо крещях на всички да бягат.
Джъстин обмисляше това, докато се придвижвахме към следващата редица от коли.
– Езра е демоничен маг, нали?
Изпуснах една крачка и едва не паднах.
– Какво? Ти… как…
– Предположих.
По дяволите. Брат ми беше твърде бърз в преценката.
– Сектата го превърнала в демоничен маг, когато е бил на четиринайсет – обясних рязко. – Ако някой разбере, ще бъде екзекутиран. Опитвам се да намеря начин да изкарам демона от него.
– Ти си влюбена в човек, който има демон в себе си?
Намръщих се.
– Майната ти, Джъстин.
– Но…
– Той е нормален човек през деветдесет и осем процента от времето.
Джъстин ме погледна, после посочи.
– Ето го.
Боядисан в камуфлажна боя джип беше паркиран под голите клони на голямо дърво в самия край на парцела, където граничеше с окъпаното в залез слънце спортно игрище.
– Бинго! – Възкликнах.
Направих нетърпелива крачка към автомобила и Джъстин ме хвана за ръката. Вдясно. Внимание. Заобиколихме широко, за да се уверим, че няма никой в или около автомобила, след което се приближихме предпазливо от далечната страна.
С последна проверка дали Блейк или някой друг няма да ни устрои засада, аз приклекнах до една от големите гуми на джипа с дълбок протектор. Бедрото ми болезнено се изкриви, но го пренебрегнах, докато отвивах капачката на въздушния клапан. Потърсих по настилката, намерих остро камъче и напъхах единия му край в капачката. След това го притиснах към въздушния клапан.
Въздухът изхвръкна от гумата и аз се усмихнах доволно.
Джъстин приседна до мен.
– Защо имам чувството, че си правила това и преди?
– Никога не съм изпускала въздух от гумите на татко, когато съм му била ядосана – излъгах безгрижно. – И никога не съм го правила и на госпожа Кесуик, дори когато ме вкара в забавачката за един месец, защото продължавах да идвам на училище без яке. Аз нямах яке! Как трябваше да ме накаже, за да промени това? А онази социална работничка, която смяташе, че татко е толкова очарователен, а аз съм голям лъжец, никога не…
– Добре, добре. – Той подаде глава над капака на джипа, за да огледа паркинга, после отново се скри зад него. – Ако се стигне до бой с Блейк, имам ли право да стрелям, за да убия?
Побиха ме тръпки.
– Ами…
– За да е ясно, питам само за да знам колко ще се разстроиш. Ако изглежда, че се стреми да убие, ще го застрелям.
Кимнах с глава. Той не каза нищо повече и аз гледах как отново проверява за някаква подозрителна дейност на изоставения паркинг.
– Джъстин – промълвих аз, докато въздухът съскаше от гумата. – Не трябва да убиваш никого, за да ме защитиш. Нямаш нужда това да тежи на съвестта ти.
– Вече застрелях някого, за да те защитя – напомни ми той. – И ще го направя отново, ако се наложи. Просто ми се иска да бях по-добре екипиран. Когато онзи демоничен маг те държеше, не можех да рискувам да стрелям. Той беше толкова бърз. Движеше се като нищо, което съм виждал досега, и… – Ръката му се плъзна към скрития му пистолет. – Какво може да направи един човек срещу такъв митичен магьосник?
Гърдите ми се свиха. Гледах как носът на джипа бавно се спуска, като почти не го виждах. Какво може да направи човек? Нищо. Точно както аз не можех да направя нищо полезно, откакто плащеницата на Валдурна бе направила всичките ми артефакти безполезни.
Гумата изсвистя, когато джантата се настани върху изпуснатия каучук, и аз смених капачката на вентила.
– Добре, сега Блейк няма да избяга с джипа си, така че нека да намерим място, където да се скрием.
Джъстин кимна и започна да се надига. Кракът му се подкоси и той се хвана за джипа.
– Просто е скован – измърмори той, когато посегнах към него. – Добре съм.
– Добре, ами просто изчакай малко, докато избера място за криене. – Отдръпнах се от него. – Остани там.
– Аз ще остана тук.
Кимнах, промъкнах се до бронята на джипа, надникнах навън, след което стъпих на зимнокафявата трева. Прикривайки се зад едно голямо дърво, което през лятото щеше да осигури желана сянка на паркинга, огледах околността. Тревожна енергия изпълваше крайниците ми, а защитните ми инстинкти се бяха включили на високи обороти. Кракът на Джъстин можеше да не издържи, ако се наложи да бягаме, а ние двамата срещу Блейк щеше да се наложи да се отдадем изцяло на бягане като от дяволи.
Докато се оглеждах за вероятно място за укритие – освен няколко по-дебели дървета, но не и такива – в мен се прокрадваше различна нервност. Колко ли време беше минало, откакто Аарон и Кай бяха тръгнали да разузнават имота? Той не беше толкова голям. Дали бяха намерили Блейк и затова не се бяха върнали?
Трябваше ли досега да съм чула нещо? Дали Аарон и Кай бяха добре?
Точно когато се готвех да изпадна в паника, забелязах тъмна фигура, която се промъкваше покрай сградата. Плавната походка и прилепналите кожени дрехи бяха разпознаваеми дори при лошото осветление и аз се отпуснах.
– Кай – прошепнах, когато той се приближи. – Какво става? Намери ли Блейк?
Той се приближи, сбърчи вежди, докато тъмните му очи сканираха лицето ми. Спря много по-близо до мен, отколкото обикновено, и аз направих изненадана крачка встрани, като гърбът ми се удари в дървото зад мен.
– Тори… – промърмори той. – Не се страхувай.
– А? Не се страхувам…
Гласът ми заглъхна, когато той се приближи – което го постави наистина, наистина близо. Умът ми се въртеше, опитвах се да надникна настрани, за да видя дали не ни наблюдават или нещо друго. Дали той се преструваше?
– Тори, исках да ти кажа…
Гласът му се понижи от мърморене до шепот и когато погледът ми се върна към него, ръцете му докоснаха раменете ми. Напрегнах се в очакване на сигнал – за някакво указание какво трябва да направя.
– Липсваше ми, Тори.
А?
Докато се взирах в него, ръцете му се стегнаха на раменете ми. Той се наведе.
И ме целуна.
Когато топлата му уста се притисна към моята, мозъкът ми се размърда. Защо ме целуваше? Това беше отвличане на вниманието? Какво, по дяволите?
Издадох малък, въпросителен звук срещу устните му, а пръстите му се вкопчиха в раменете ми. Всички косъмчета по тялото ми настръхнаха. Странно, стягащо усещане опъна кожата ми, а нервите ми забучаха от усещане, което беше нещо средно между адреналин и вълнение.
Усещането се засили. Странна вибрация трепна в мускулите ми, докато нещо се натрупваше в мен.
През мен преминаха мълнии.
Станах твърда като стълб, всеки мускул се схвана по-силно, отколкото някога преди. Изгаряща агония прониза всеки нерв и не можех да дишам, не можех да крещя, не можех да мисля, докато през тялото ми преминаваше бурен ток, който се носеше от ръцете му към земята под краката ми.
Кай ме целуваше и ми пускаше ток. Той щеше да ме убие.
Ударни, бягащи стъпки, после удар.
Електрическият ток прекъсна, когато се сгромолясах на земята, а едно тяло се стовари наполовина върху мен. Алхимичната бомба се разби под бедрото ми и избухна раздиращ ухото взрив, придружен от ослепителна светкавица.
Ръцете се вкопчиха в мен, издърпвайки безжизненото ми тяло наполовина нагоре.
– Тори! – Изкрещя Джъстин. – Тори!
През замъгленото си зрение видях как Кай се търкаля на крака. Обърна се към мен и Джъстин и вдигна ръка. Бяла енергия се появи между пръстите му и засвири до рамото му. Лицето му беше странно безизразно, сякаш изобщо не се притесняваше от това, че Джъстин го събори на земята по средата на атаката си „целуни и умри“.
Не знам какво ме накара да погледна, но погледът ми се плъзна наляво.
Тя стоеше на десетина крачки от мен в сянката на друго дърво, облечена в прилепнали черни дрехи, а гарвановата ѝ коса беше вдигната на конска опашка. Държеше сребърна верижка с висулка във формата на диск на края, като я въртеше на пръста си, докато ни наблюдаваше.
Очите ни се срещнаха. Тя стисна устни и ми се усмихна подигравателно.
В същия момент Кай протегна ръка към мен, а ръката му се сви в юмрук. Пръстите му се разтвориха – и електричество се стрелна към гърдите ми.
Поривът на вятъра ни удари. Ударих се на земята за втори път, а Джъстин ме смаза, докато падаше и той.
– Не мърдай, Кай! – Изкрещя Макико. – Остани на земята!
Вдигнах глава. Макико стоеше над Кай, стоманените ветрила бяха насочени към него. От трийсет метра Аарон спринтираше към тях. Никой от двамата не гледаше към дървото. Никой не беше видял жената.
Джъстин беше точно до мен, а ризата му се беше плъзнала нагоре, когато беше паднал – разкривайки пистолета, прибран в колана му. Грабнах оръжието, размахах го нагоре и натиснах спусъка три пъти в бърза последователност.
Обикновено се прицелвах добре, но ръцете ми все още трепереха и изстрелите се разминаваха. Убиецът се измъкна зад дървото и миг по-късно в ствола се удариха пулсиращи остриета въздух, хвърлени от Макико и нейните ветрила. Аеромагът скочи към жената и с яростен рев Аарон смени посоката, приближавайки убиеца от другата страна. Огънят пламна по предмишниците му.
Менталистът се завъртя от дървото и се втурна между две превозни средства. Тъмната ѝ конска опашка, развяваща се като знаме, се стрелна през паркинга.
Аарон се втурна на паркинга след нея, а Макико се втурна в преследване.
– Тори – промълви Кай.
Дръпнах се уплашено, но когато погледът ми намери лицето му, страхът ми изчезна. Ужас и вина изкривиха чертите на лицето му, ръцете му трепереха, докато се изправяше на колене. Разпознах мъката в тъмните му очи. Знаех точно как се чувства – защото се чувствах по същия начин, след като едва не застрелях Джъстин.
Знаейки от какво се нуждае, протегнах ръка. Той ме издърпа в прегръдките си и падна назад, когато се свлякох безсилно до него. Притиснал ме към гърдите си, той си пое несигурно дъх.
– Толкова съжалявам – прошепна той. – Не осъзнавах какво съм…
– Знам. – Притиснах го с ръце около врата му. – Тя направи същото с мен.
Джъстин се доближи до нас, приклекнал неловко, сякаш готов да скочи в един момент.
– Трябва ли Тори да отиде в болница?
– Не. – Кай разхлаби хватката си върху мен. – Но един преглед при лечител и отвара за изгаряния би било добра идея.
Това наистина звучеше като добра идея. Чувствах се така, сякаш ме бяха сготвили отвътре навън, и ме болеше като кучка.
– Каква игра играе тази жена? – Изръмжах, като седнах. – Тя си играе с нас? Кара те да ме целуваш, а после да ме убиваш с ток възможно най-бавно?
Кай поклати глава.
– Единствената причина, поради която не те убих моментално, беше, че не бях натрупал смъртоносен заряд. Не мога да създавам електричество мигновено, както Аарон го прави с огъня си.
– Ами това с целувката?
Изражението му потъмня.
– Може би тя ме накара да те целуна, докато те убивам, по същата причина, поради която се опита да те накара да убиеш брат си със собствения му пистолет.
Преди да успея да попитам какво има предвид, звукът от трополене на стъпки ни прекъсна, но това не беше връщането на Аарон или Макико.
– Какво, по дяволите?
Раздразненият вик на Блейк отекна на моравата. Терамагът се запъти към нас откъм главния вход на хотела, а четвъртитият му жезъл удряше земята с всяка стъпка.
Паниката ме прониза и Кай се изправи на крака, като ме повлече със себе си. Джъстин се изтърколи нагоре, като се подпираше на единия си крак. Докато Блейк се приближаваше, аз се приготвих за първата атака, като отчаяно се надявах Кай да е запазил малко сок от мълнии.
Той спря на няколко крачки от мен и се намръщи.
– Чух някой да бълнува за изстрели и горящ човек на паркинга. Обадиха се в полицията. – Той удари тоягата си в земята. – Ти каза, че си тръгваш!
Взирах се в терамага, адски объркана. Първо, защо се приближи към нас по този начин, след като можеше да ни нападне от разстояние, което беше специалитетът му? И второ, изражението му беше изцяло раздразнено.
Никакво притеснение. Никакъв истински гняв. Никаква трескава нервност, страховити погледи към обкръжението му или потисната омраза – което означаваше, че внезапната ни поява нито го тревожи, нито го ядосва.
Или беше най-добрият актьор в света, или не беше сектант, нито беше изнудван от сектата.
– О, по дяволите – изтърсих аз.
Кай и Джъстин ме погледнаха с напрегнати бръчки.
– Убиецът не беше дошъл заради нас. Беше тук за Блейк, а ние се изпречихме на пътя. – Посочих към терамага. – Някой друг в Ключовете на Соломон е къртица на сектанта и този човек иска всички ние да умрем – включително и ти, Блейк.
Назад към част 17 Напред към част 19
