Глава 51
Безнадеждно хванах един от кинжалите си. Металът издава хлъзгав звук, когато го изваждам от канията на бедрото си.
Той се усмихва при тази гледка.
– Хайде сега, Калипсо. Не те ли предупредих току-що, че е безсмислено да ме убиваш?
– Не се приближавай до мен – предупреждавам го и вдигам оръжието.
– Уви, не мога. Ти, моя мила, ме изправи пред уникален проблем – потърква долната си челюст, докато говори. – Едно пророчество изисква да умреш, за да получа това, което искам, но ако го направиш, ще си извън обсега ми.
Над нас небето се тресе, докато моята половинка се бори с баща си.
– Какво искаш?
Той отново се усмихва, а гледката ме тревожи.
– Не би ли искала да знаеш. Разгадай ми следното: – казва той – защо крадец като мен би откраднал толкова много войници, колкото имам?
Това е едно от многото неща, които така и не можах да разбера в тази мистерия.
– Помисли върху това, чародейко.
– Не ме наричай така.
– Предпочиташ ли роб? – Пита той. – Лично аз смятам, че изглеждаш неподходяща за тази титла, но ако желаеш точно това…
Започвам да се отдръпвам.
– Не разбирам… какво общо има Галехар с всичко това? – Питам. Дори сега небето гърми от звуците на баща и син.
Сега крадецът на души се усмихва.
– Има една стара пророчица, която може да отговори на този въпрос – срещу заплащане. По един или друг начин ще го разбереш.
Боря се със следващия въпрос, който напуска устните ми. Знам, че няма смисъл да го задавам; нито един отговор няма да е достатъчно добър. Но все пак питам.
– Защо правиш това?
Очите му сякаш танцуват.
– Може би е време да научиш повече за мен, както и аз за теб. – Той отново протяга ръка към мен и ме докосва по бузата.
Цялото ми объркване, целият ми страх и ярост изтръгват сирената от дълбините ѝ.
Когато кожата ми просветва, аз замахвам към Зеления човек с кинжала си, наслаждавайки се на момента, в който острието среща плътта.
Нормална фея би се стреснала от болката, но той не реагира. Дори не си прави труда да помръдне ръката си. Просто продължава да говори.
– Имам един проблем, чародейко. Колкото и изящна да си за мен, ти си извън моя контрол. За това обаче има лек.
Движейки се толкова бързо, че едва успявам да го проследя, той хваща ръката ми с кинжала и я извива.
Изпускам вик, наполовина от болка, наполовина от ярост. Вдигам петата си нагоре и удрям крака си в гърдите му, като го отблъсквам.
Той се ухилва, звукът е като нокти върху тебеширена дъска. Вдига кинжала ми.
– Липсва ли ти нещо?
Къртица.
Набързо посягам към другият ми кинжал. Роклята ми вече е окървавена и накъсана. Приличам на привидение, на призрак, дошъл да обитава тези проклети гори.
Ръката ми се спуска към дръжка на оръжието и го изваждам.
Дез и баща му продължават да се дуелират над главите ни, а въздухът се сгъстява от магията им.
Премествам тежестта си, като прехвърлям кинжала от ръка на ръка. Някъде по пътя се почувствах удобно с оръжието.
Крадецът се усмихва, а след това се нахвърля.
За разлика от бащата на Дез, Крадецът на души не може да се появява и изчезва по свое желание. Той обаче може да използва силата на Зеления човек.
Дъбовете започват да съскат и да се тресат, а големите им тела се навеждат, за да ме ударят.
Отклонявам се и избягвам атаките, докато се изправям срещу противника си, а тялото ми пулсира от енергия.
Мога да правя това цял ден.
Когато стигам на една ръка разстояние, замахвам към Крадеца и кинжалът го пронизва в гърдите. След това с ноктите си разсичам бузата му.
Кръвта му изглежда поразително на фона на бледозелената му кожа.
Още. Искам още.
Жадувам да го видя окървавен. Да го видя как умира.
Гледката на цялата тази тъмна течност ме влудява. Движа се с плавна грация, парирам ударите на крадеца с острието си, режа и ритам с останалата част от тялото си.
Отнема ми няколко минути, докато покрия феята със собствената ѝ кръв.
Това е сила.
Глупаво от негова страна да се бори с мен.
– Ще трябва да се биеш малко по-усилено, ако наистина искаш да ме нараниш – подканям крадеца.
Той се усмихва.
– Това може да се уреди.
Миг по-късно Мара влиза на поляната ни, изглеждайки малко по-зле от преди. Цветята в косата ѝ са увехнали, по бузата ѝ е размазана мръсотия, а дрехите ѝ са почти толкова изцапани и скъсани, колкото и моите.
Нужни са ѝ само две секунди, за да се запознае с обстановката. Зеленият човек – нейната половинка – покрит с кръв, се дуелира с човешката жена, която е изсякла любимите ѝ дървета.
– Ти – почти изсъсква тя срещу мен.
Лианите ме връхлитат от всички страни и всичко, което мога да направя, е да се промуша през тях с ноктите и кинжала си. И все още се нахвърлят върху мен.
Вече не се боря толкова с Крадеца на души, колкото се защитавам от атаките на Мара. Точно в средата на мелето той пристъпва към мен.
Крадецът прокарва острието си по бузата ми, после по ръката ми.
– Толкова си кръвожадна. Не съм имал представа.
Замахвам към него, но той лесно избягва.
– Половинке – вика Мара на Крадецаю – какво правиш?
– Отмъщаваме си – казва той през рамо.
Това изглежда я успокоява. Растенията около мен продължават да ме притискат на място, като ме притискат бавно.
Крадецът на души прокарва острието си по другата ми буза, разрязвайки плътта. Усещам кратко убождане, а след това и топлото усещане на кръвта, която се плъзга по челюстта ми.
– Единственият проблем е, че в момента, в който наистина те нараня, твоята половинка ще бъде върху мен. – Той допира тъпата част на острието си до носа ми. – Но мисля, че съм измислил решение.
Мога да бъда и муха, попаднала в мрежата му. Лианите са ме овладели напълно. Ръцете ми са притиснати към страните ми. Все още държа останалото си острие, но не мога да се движа достатъчно, за да излезна от оковите си.
Той се навежда близо до мен.
– Защо не ти обясня какво точно планирам за теб?
– В момента магията ми е несъвместима с твоята и това проваля цялото ми забавление. Но не е задължително да е така – не и ако изпиеш едно определено нещо.
– Чувала ли си, че люляковото вино, най-редкият от вълшебните еликсири, може не само да дарява дълголетие на смъртните, но и да лекува ранените?
Изтънявам погледа си.
– То е своеобразно лекарство и ако го изпиеш, ами тогава ще можеш да станеш жертва на моята сила, а душата ти… душата ти може да бъде моя, за да я взема.
Този извратеняк.
– Бих могъл просто да ти дам виното тук и сега, но – той изглежда твърде замаян – имам още по-добра идея.
Той вдига острието ми към очите си и го разглежда. Погледът му се насочва към моя.
– Това може да боли.
С едно бързо движение той забива ножа в корема ми.
Назад към част 50 Напред към част 52
