Глава 20
Почти, почти ми се наложи да летя до Солт Лейк Сити с луксозния частен самолет на синдиката „Ямада“. Но някакъв задник, който беше по-висш от Макико, реши, че желанието му да играе голф на Бермудите е по-важно, и поръча самолета точно през нея.
Така че вместо да пътува в луксозен, престъпно финансиран стил, Аарон нае ремарке за моторите на Кай и Макико, закачи го за джипа си и тръгнахме на четиринайсетчасово пътуване през Орегон, през южния край на Айдахо и надолу към Юта.
Дори със закъснението, причинено от намирането и вземането на ремаркето, бяхме тръгнали на път половин час по-рано от Блейк. Той не се зарадва, когато откри, че джипът му е с ново спукана гума – но както го уверих с искрено съчувствие, нямах представа какво се е случило с гумата му. Не и аз.
Той може да е повярвал, а може и да не е повярвал на играта ми.
Спах през по-голямата част от нощта, като използвах раменете на Джъстин, Кай и Аарон като възглавници, когато някой от тях имаше късмета да седне до мен на тясната задна седалка.
Десет часа по-късно, на спирката ни в Туин Фолс, Айдахо, седнах зад волана. Шофирането беше лесно, макар и досадно. Пътят беше прав, а пейзажът – плосък и безизразен като канадските прерии. Блейк ни беше настигнал и тъй като джипът му се движеше пред мен, единственото, което трябваше да правя, беше да следвам водача.
След час вече ми липсваха предизвикващите гадене завои от пътуването ми през крайбрежната верига на Орегон.
От високоговорителите на колата се носеше смътно позната поп песен, заглушена от тихото хъркане на Аарон. Кай беше на задната седалка, а Джъстин на свой ред шофираше джипа на Блейк, за да може терамага да поспи.
Макико седеше на пътническата седалка до мен, късите ѝ крака бяха изпънати на максимум, а очите ѝ бяха полупритворени от умора.
Искаше ми се да се възмутя от присъствието ѝ. Добре, да, възмущавах се от нея, но не толкова, колкото обикновено. Тя не се беше оплакала нито веднъж през дългите часове в джипа. Нямаше властни заповеди или язвителни подмятания и дори беше предложила да поеме смяната да шофьора.
Когато не съсипваше живота на Кай, тя беше почти поносима.
– И така – казах аз с тих глас. – Планът ти тук е да ни помогнеш да разкараме Езра от демоничния маг и така Кай няма да може да бъде замесен в прикриването на демоничен маг?
– Да. Както вече обясних.
– Вместо това можеше просто да убиеш Езра – отбелязах хладнокръвно. – Това е начинът на действие на престъпното семейство, нали?
Тя се изправи на седалката си, като ме стрелна със смразяващ поглед.
– Маговете-демони рядко умират без бой. Едно убийство все пак би могло да разкрие Езра като демоничен магьосник и полицията ще проведе разследване.
Измърморих.
– А аз си мислех, че в черната ти душа може да има частица състрадание.
Изражението ѝ се втвърди.
– А ти си съвършен ангел, нали, Тори? Никога не ти се е налагало да взимаш трудни решения или да нараняваш близките си, за да ги защитиш.
Не успях да сдържа потръпването си.
– Не принуждавам никого да напуска семейството си и да живее в пълна лъжа.
– Но би го направила, ако това е единственият начин да спасиш живота им – отвърна тя чистосърдечно. – Не си прави труда да отричаш. По нищо не се различаваш от мен.
– Аз не съм като теб.
– Ти се промъкна в Лос Анджелис и нахлу в участъка на полицията, застрашавайки своя живот, живота на Кай и гилдията си. Това не беше ли, за да спасиш приятел? Би направила и по-лошо от това, за да спасиш човека, когото обичаш – като това. – Тя направи жест към магистралата, която се простираше далеч към хоризонта.
– Ти не спасяваш Кай. Ти просто го искаш за себе си.
– Докато ти разрушаваше онзи участък на полицията, аз бях в Лос Анджелис, за да пледирам за живота на Кай.
Погледът ми се спря на нея.
– Семейството тъкмо беше разбрало, че той се среща с друга жена. Оябунът ми се обади и ми каза, че ще издаде заповедта.
– Каква заповед?
– Екзекуцията на Кай. – Издиша рязко тя. – Каза ми го от учтивост, тъй като Кай е мой годеник. Побързах да отида в Лос Анджелис, за да го убедя да даде на Кай още един шанс.
Избликна спомен – Кай ми разказа за анонимното текстово съобщение, което беше получил и което го предупреждаваше, че „тази игра“ е приключила.
– Ти… го убеди?
– Заклех се, че Кай струва много повече от екзекуция и че може да бъде изкупен. Оябунът имаше сериозни съмнения. – Тя се загледа в предното стъкло. – После Кай се появи в Лос Анджелис и оябунът реши да ми даде шанс да докажа, че съм права за Кай. Ако не успея, вместо това ще докажа, че оябунът е прав, и той ще даде заповедта.
Докато равните земеделски земи, граничещи с пътя, се променяха от кафяво, покрито със снежна прах, в жълто, после отново в кафяво, хвърлих още един поглед към Макико, изненадана от недоволната извивка на малката ѝ уста.
– Знам какво си мислиш – каза тя тихо. – Виждаш, че е нещастен, и си мислиш: „Какъв е смисълът да спасяваме живота му, ако той просто ще бъде нещастен“? Но щом заслужи мястото си и властта, която идва с позицията му, той отново ще намери смисъл.
– Ами ако не го направи? Ами ако никога не е щастлив там?
– Ще бъде.
– Откъде знаеш това?
Тя стисна устни.
– Защото някога беше щастлив с мен.
Принудих се да върна вниманието си към пътя, а челюстта ми се сви. Грохотът на гумите по напукания асфалт се съревноваваше с нечетливото радио в досадно фоново жужене. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали двамата ми пътници от мъжки пол спят спокойно.
– Хората порастват – прошепнах аз. – Те се променят. Не го познавам толкова дълго, колкото теб, но Кай, когото познавам, е твърде независим, за да бъде щастлив да следва чужди правила.
– И тази година, от която го познаваш, те прави експерт? – Отвърна тя, макар че тонът ѝ беше по-скоро уморен, отколкото кисел. – Щастието е мимолетно, Тори. Животът му може да не е такъв, какъвто иска, но може да намери щастие в него. Няма да има този шанс, ако е мъртъв.
Стиснала плътно устни, отново погледнах в огледалото за обратно виждане – и се стреснах, когато открих, че ме гледат тъмни очи.
Погледите ни се срещнаха в огледалото, след което Кай отново затвори очи.
Съсредоточих се върху пътя и ми се искаше магията да е от приказките, където всемогъщата фея-кръстница може да размаха пръчката си и да накара всичките ти проблеми да изчезнат – макар и само за една нощ.
Но реалният свят, въпреки изобилието от истинска магия, не функционираше по този начин.
Ако централата на „Ключовете на Соломон“ отговаряше на моето ниско мнение за тях, щяхме да гледаме разнебитена постройка в задната част на сметище, заобиколена от ръждясали коли, ограда с бодлива тел и усмихнати черепи на враговете на гилдията, набучени на стълбове.
Вместо това Макико – нашият настоящ шофьор – паркира джипа до джипа на Блейк на малък паркинг зад луксозна офис сграда, висока четири етажа със стъклено-стоманен екстериор, който отразяваше матово синьото небе и мъгливата светлина на следобедното слънце.
Излязохме от джипа с много стенания и протягане и аз се озърнах наоколо. Центърът на Солт Лейк Сити беше откъм странната страна в сравнение с Ванкувър, а лъскавата сграда на „КС“ беше една от малкото, които виждах, с такъв модерен вид.
Блейк затвори вратата на джипа си, държейки в ръка четвъртития си жезъл.
– Ръсел ми се обади преди около час. Той ни чака вътре.
– Това разумно ли е? – Попита Кай, докато вдигаше ризата си, за да закопчае комплект ножове за хвърляне около кръста си. Когато пусна подгъва на ризата си, оръжията щяха да бъдат напълно скрити. – Нямаше ли да е по-добре да се срещнем на по-неутрално място?
– Хората постоянно идват и си отиват, така че присъствието ти не би трябвало да привлича внимание. – Блейк написа бързо съобщение на телефона си. – Но ще го помоля да ни посрещне тук.
Присъединих се към останалите при вратата и Аарон ми подаде бойния ми колан с двете останали алхимични бомби и Хоши, прибрана в задния калъф, спяща в кълбовидната си форма.
Минута по-късно обикновената стоманена врата на сградата се отвори и от нея излезе висок, добре сложен мъж на около петдесет години. С посивяла коса и стоманено изражение, той въплъщаваше всеки стереотип за „армейски сержант“.
– Блейк – промърмори той и протегна ръка. – Направил си добро време.
Терамага стисна ръката му.
– Няма време за губене.
Офицерът от гилдията кимна, след което се обърна към нашата група.
– Благодаря и на вас, че дойдохте.
– Ще направим каквото можем, за да помогнем – плавно каза Аарон и пристъпи напред, за да стисне ръката на мъжа. – Аарон Синклер, гилдия „Врана и чук“.
Веждите на Ръсел се вдигнаха нагоре.
– Синклер?
Аарон се усмихна в знак на признателност.
– Това са моите съчленове от гилдията – Кай, Макико, Тори и Джъстин.
Джъстин примигна, че е включен като член в гилдията.
Всички последователно стиснахме ръката на Ръсел. Хватката му беше силна, пръстите му бяха загрубели от цял живот тренировки с оръжие.
След като приключихме с представянето, Ръсел погледна към сградата.
– Ананд – петият офицер и нашият главен заподозрян – е на работа, но не бива да се задържаме навън. Етажът на КТ е най-уединеното място в сградата.
– Етажът на КТ? – Попитах.
– Бойно обучение – обясни Блейк. – Това е помещение в сутерена, подсилено със защитни заклинания и абджъринг. Ще работи достатъчно добре за една среща.
Ръсел ни поведе към стоманената врата, която изглеждаше комично слаба в сравнение с двукрилата горна врата. Той набра код в защитния панел и ключалката изщрака. Когато влязохме в дълга, неописана зала с плочки на пода и обикновени сиви стени, погледнах през рамо. Джъстин и Макико останаха с автомобилите, както беше планирано. Те бяха нашият резервен вариант.
Ръсел отбеляза, че групата ни се е свила, с извиване на вежди, но не коментира, докато се движеше по коридора. На няколко десетки крачки от нас пътя ни пресече трио силно мускулести мъже, като никой от тях не погледна в нашата посока. Беше тихо в стил „наоколо има много хора, но всички са заети“.
Следвайки Ръсел, слязохме два етажа и влязохме в нещо, което мога да опиша само като преддверие. Дългото пространство съдържаше стена от шкафчета, обозначени с различни видове тренировъчна екипировка, както и входове към баня и стая за първа помощ, като вратата на последната беше отворена и разкриваше подредено пространство, пренесено направо от болница.
Пред тях имаше двойна врата от дебела стомана и Ръсел я отвори.
Зоната за бойно обучение на „Врана и чук“ нямаше нищо общо с версията на „КС“. Помещението беше с размерите на гимнастически салон, с под от твърда черна гума. Стените бяха покрити с дебела тапицерия, а купчините екипировка и тренировъчно оборудване запълваха далечния край на помещението – от тренировъчни манекени до мишени и комплекти преносими стени, които можеха да се подредят в импровизирани стаи.
Тренировките по пейнтбол тук щяха да бъдат много забавни.
В центъра на стаята се намираше дървена маса, която, ако се съди по надрасканата ѝ повърхност, обикновено се използва като реквизит, а върху нея бяха подредени няколко кафяви папки. Наблизо стояха двама мъже на около трийсет години и чакаха.
– Елате – каза Ръсел и ни поведе към тях. – Чай и Пьотър вече са на крак. Имат пълното ми доверие и ще помогнат за задържането на Ананд.
Блейк тръгна пред мен, Кай и Аарон, а другите двама митици от „КС“ заобиколиха масата, за да го посрещнат. Терамага стисна ръката на пълничкия блондин, чиито бицепси бяха достатъчно дебели, за да генерират собствена гравитационна сила.
– Пьотър – каза той на втория мъж, докато се хващаха за ръце. – Трети офицер, нали? Запознахме се на годишното събрание на акционерите миналата година.
Пьотр – слаб бобено зърно с лъскава плешивина, очила и проницателен блясък в очите, който караше Кай да изглежда хитър като дете от детска градина – кимна.
– Спомням си. Добре ли се чувстваш?
– Достатъчно добре.
Аарон, Кай и аз също се ръкувахме, след което всички се събрахме около масата.
– Да започнем – каза Ръсел. – Днес следобед накарах друг доверен член на гилдията да вземе Ананд на работа. Те няма да се върнат, докато не дам сигнал, така че имаме време да планираме следващите си ходове.
Кимнахме в знак на съгласие.
– Залавянето на Ананд би трябвало да е лесно. Той е талантлив офанзивен магьосник, както можете да си представите, като се има предвид, че е офицер, но няма да очаква засада. Доколкото му е известно, Блейк е в Портланд и никой тук не знае, че култът е бил открит.
– Ами убиецът? – Попита Аарон. – Мислиш ли, че Ананд или сектата са я наели?
Ръсел потърка замислено брадичката си.
– Ананд знае как бързо да наеме убиец от работата си в гилдията – промърмори Пьотър с дрезгавия си глас на заклет пушач. – Когато наблюдавахте сектанта, изглеждаше ли, че те са цивилни или мошеници?
– Цивилни – казах твърдо. – Може би с изключение на претора. Той беше изпълнител.
– Вероятно можем да предположим, че Ананд е отговорен за убиеца – каза Блейк, отмятайки косата си от челото. – Той знаеше къде съм отседнал и подозирам, че е инструктирал убиеца да ме последва до първото място за наемане. Отиде за Тори минути след като пристигнах.
Потръпнах при спомена.
– Можем да потвърдим, след като задържим Ананд – реши Ръсел. – Преди това ме притеснява вероятността, колкото и малка да е тя, в гилдията да има повече от една къртица.
– Една вече е много – изръмжа Чай. – Как биха могли да стигнат до повече гилдии?
– По същия начин, по който са стигнали до Ананд, офицер – отвърна Пьотр. – Не можем да го изключим.
Кай сгъна ръце.
– Не можеш да изключиш и възможността Ананд да е корумпирал други членове. Може и да не ги е привлякъл към сектата, но може да е спечелил лоялност, която да измести лоялността им към гилдията.
Ръсел, Пьотър и Чай си размениха недоволни погледи.
– Това със сигурност е възможно. – Гънките около устата на Ръсел се задълбочиха. – На този етап не можем да предполагаме нищо.
– Точно така – каза Блейк. – Дори не знаем какъв е истинският обхват на сектата. Съмнявам се, че групата в Портланд е нейният обхват. Магът демон не изглежда да е местен. Той е дошъл някъде извън групата в Портланд.
– Колко хора още може да са замесени? – Попита Чай. – Култът беше унищожен преди осем години.
– Така ли беше? – Кай потърка челюстта си. – Енрайт ли беше ядрото на сектата? Ами ако е бил по-скоро… екстремистко разклонение?
– Как може седемдесет членове и дузина демонични магове да са разклонение? – Поисках.
Ръсел впери строгия си поглед в мен.
– Ако целта ви е да създадете група като Енрайт – сплотена, яростно лоялна и толкова отдадена на мисията ви, че с готовност би се жертвала за демонични ритуали – как бихте намерили подходящи кандидати?
– Като създадете религия, която не е толкова радикална – отвърна Кай стегнато. – Привлечете митиците с демонична секта като тази в Портланд, а след това изберете най-фанатичните за вашата екстремистка комуна.
– Този подход би създал голям набор от вероятни кандидати – съгласи се Ръсел, обръщайки се към електромага – и би позволил на лидерите да наблюдават или тестват най-добрите си избори, преди да ги въведат в сърцето на организацията.
– Изчакайте. – Погледнах от Кай към Ръсел. – Няма ли това да означава, че има секти като тази в Портланд, които набират култисти за комуната на Енрайт? И тези секти… те просто са продължили да съществуват, след като Енрайт е бил унищожен? И никой не е забелязал?
Аарон измърмори проклятие и аз преглътнах трудно. Ако бяхме прави, значи сектата никога не се е доближавала до това да бъде изкоренена.
Блейк удари тоягата си в пода.
– А какво ще кажете за проникването им в Ключовете, ако приемем, че то надхвърля границите на Ананд? Какъв е смисълът от това?
Ръсел се изправи.
– Какъв по-добър начин да гарантираш, че организацията ти ще остане незабелязана, от това да проникнеш и евентуално да контролираш най-добрите ловци на демони на континента?
– Контролиране? – Поклати глава Блейк. – Невъзможно.
– Спечели лоялността на ключови фигури и можете да контролираш всяка група.
В залата за обучение отекна почукване по металната врата. Пьотър и Чай се напрегнаха.
– Влез! – Извика силно Ръсел.
Вратата се отвори и вътре влезе добре сложен мъж с черна коса и топла кестенява кожа. През рамото му висеше тяло, а краката на човека висяха безсилно пред гърдите му.
Кръвта ми се смрази.
Втори мъж влезе след първия, влачейки някого след себе си за една ръка. Устните му се изпънаха в усмивка, бузите му бяха зачервени.
Страхът ми се превърна в пълна паника.
Даниел, магът демон от Портланд, остави жертвата си да падне на твърдия под. Главата на Джъстин се поклащаше безсилно, а кръвта изпъстряше отпуснатото му лице.
– Не мърдай – нареди спокойно Ръсел.
Отне ми дълъг миг да откъсна ужасения си поглед от Джъстин. Безумният ми поглед премина през другия новодошъл, който също бе захвърлил жертвата си на пода – Макико, със заплетена коса и неподвижно тяло, след което се насочи към мъжете на масата.
Задуших се от въздишка.
Пьотър държеше два пистолета, чиито цеви бяха гравирани с руни. Единият му пистолет беше насочен към Блейк, а другият – към Кай. Чай беше пред мен и Ръсел, въпреки че не бях забелязала да се движи. Беше извлякъл отнякъде два дълги кинжала и едното им острие беше насочено към гърлото на Аарон. Другият беше на сантиметри от югуларната ми артерия.
Даниел и приятелят му прекосиха стаята, а Пьотър и Чай безпроблемно се преместиха, така че по един митичен да покрива всеки член на групата ни. Взирах се в лицето на Даниел, когато се позиционираше пред мен, а подигравателната му усмивка ме дразнеше да опитам нещо.
Вибрирах от напрежението, което сковаваше мускулите ми, а във вените ми нахлуваше ужас.
– Очаквах те по-рано, Ананд – обърна се Ръсел към кестенявия мъж.
– Малката госпожица беше сръчна – отвърна Ананд, докато изучаваше заложника си Кай. – Даниел и аз трябваше да я притиснем в ъгъла.
Усмивката на Даниел се разшири.
– Дължах ѝ го.
Слабо съскане на електричество премина по ръцете на Кай.
Ръсел заобиколи масата и спря зад четиримата си мъже.
– Може би имате илюзорни идеи за бягство. Вече сте наясно, че Даниел е демоничен магьосник, но в случай че вярвате, че тримата можете да го надвиете, както и един хелиомаг и трима офицери от гилдията…
Ръсел вдигна ръка към Блейк, пръстите му бяха разперени. Очите на терамага се разшириха.
– Ръсел – започна той хрипливо. – Ти…
Върху ръката на Ръсел заискри магия – пурпурна магия. Пламтящата сила се промъкна нагоре по ръката му, като около протегнатите му пръсти се образува светещ кръг. В него разцъфнаха руни и температурата рязко спадна.
С пулсиращ импулс от дланта на Ръсел се изстреля сноп рубинена енергия.
Не исках да го правя, но мозъкът ми надделя над съзнателната ми заповед и очите ми се стиснаха. Не видях как копието на магията се удари в широките гърди на Блейк.
Но го чух. Ужасяващото хрущене. Удара на тялото в пода. Свирепото изтръпване на дъха. Последвалата ужасна тишина, прекъсвана от моите ужасени издихания.
– Както виждате, нямам никакви угризения да убия когото и да било от вас – каза Ръсел в тишината. – При първия момент на съпротива ще умрете.
Принудих се да отворя очи. Погледът на Ръсел се обърна към мен, а в ирисите му се появи слаб пурпурен блясък. Треперене разтърси крайниците ми и се страхувах да погледна към Кай и Аарон до мен.
Джъстин и Макико бяха в безсъзнание. Може би… може би мъртви. А Блейк беше…
Двама демонични магове и трима могъщи митици ни бяха пленили. И никой, нито една душа извън тази стая, не знаеше къде сме. Нямаше да има спасение.
Бяхме попаднали право в лапите на сектата.
Назад към част 20 Напред към част 22
