Глава 52
Задушавам се, кожата ми пламва още по-ярко.
Толкова много болка!
Иззад нас Мара се задъхва, а лианите ѝ се разхлабват.
– Какво правиш? – Пита тя с ужас.
Вместо да отговори, Крадецът се дръпва с дръжката. Тялото ми се разтреперва, докато той прерязва лиани, плът и органи. Надавам вик, а блясъкът ми го прави лиричен.
В далечината реве Дез, звукът затъмнява всички останали. За миг той е там, в гората, с нас, окървавен, разбит и ядосан.
Той издърпва Крадеца на души от мен, хвърляйки го на земята с разярен вик.
Усещам как лианите на Мара ме освобождават и падам на колене.
Околността ми потъмнява и не мога да разбера дали това е дело на Търговеца, или просто съм толкова близо до припадък.
Не мога да загубя съзнание.
Смътно осъзнавам, че Мара наблюдава развитието на сцената и че Галехар, където и да е, не се е присъединил към групата ни. Но повече от всичко осъзнавам, че имам предвид моята половинка и Крадеца на души.
Търговецът тупва по прасеца на Крадеца, счупвайки костта.
– Мога да те скалпирам жив или да извадя вътрешностите ти и да те накарам да ги изядеш – казва Дез, докато чупи другия прасец на Крадеца. – Или може би трябва да започна със зъбите и ноктите ти?
Мара изкрещява.
– Моля те, Дез, недей повече!
– Той нарани сродницата ми – изръмжава Дез. – По закон имам право на възмездие – и ще го получа! – Изпочупените му криле се разперват.
Търговецът прилича на някакъв тъмен бог; никога не е изглеждал толкова неземен. А аз едва го виждам през затъмненото си зрение.
Стискам раната на корема си, от която тече кръв. Усещам как отслабвам с всеки дъх, който поемам.
Смъртоносно ранена. Може би ми остават минути.
А мъката! Стискам очи и преглъщам жлъчката си.
Дез заобикаля феята, взирайки се в крадеца. Той вдига ръка, а земята потъмнява.
Знам какво се случва сега. Същото, което се случи, когато Карнон се изправи срещу моя приятел.
Пълно унищожение.
– Спри! – Вика Мара.
Тя също го знае. Далеч е от надменната кралица, която срещнах преди седмица – дрехите ѝ са съсипани, лицето ѝ е объркано, гордостта ѝ е на парчета.
Повдигам се, държейки се за стомаха. Всяка стъпка е чиста агония, но се насилвам да продължа напред. Обгръщам с ръка дръжката на кинжала, заровен в мен.
Не мисли за него.
Очите на Дез се разширяват, когато вижда какво се каня да направя.
– Калипсо, не…
Издърпвам острието, като се задъхвам от болката, гаденето и писъците, които би трябвало да се надигат от мен. От раната бликва поток от кръв, който ме кара да се клатя на краката си.
Някои от сенките – сенките на Дез – се отдръпват, но друг вид мрак притиска краищата на зрението ми.
Смърт.
Приятелят ми е до мен в един миг, отказвайки се от отмъщението си заради любовта. Той притиска ръка към стомаха ми. За секунди пръстите му са покрити с кръвта ми.
– Херувимче, какво правиш? – Пита той, гласът му е разкъсан.
Срещам съкрушения му поглед. Той е човек, който наблюдава как всичко, за което е живял, се изплъзва от ръцете му.
Дори той се страхува, че ще умра.
Виждам как отчаяно се хваща за гнева си, защото ако го изпусне… падането е дълго, а бездната, която ще го погълне – ще бъде унищожителна за целия свят.
– Пусни ме, Дез. – В думите ми има стомана.
Без думи, с неохота, той ме пуска.
Запътих се напред, точно до мястото, където Крадецът лежи проснат на земята. Успял е да се преобърне по гръб. Очите му се насочват към раната ми.
Клекнах до него.
– Ти лиши хиляди войници от живота им. Ти ограби тях, семействата им и приятелите им. – Всички тези войници, които станаха жертви като мен, телата им бяха погребани в сърцата на дърветата или положени да почиват в стъклени ковчези.
Той преглъща, а от ъгълчето на устните му изтича малко кръв.
– Ти няма да…
С едно бързо движение изтеглям ръката си назад и забивам кинжала си дълбоко в сърцето на Крадеца на души.
Мара изкрещява някъде зад мен, сякаш с този единствен удар съм пробола и нея.
Крадецът на души се смее, макар че от раната му се стича кръв.
– Не можеш да ме убиеш, – казва той.
Лицето му се променя от това на Зеления човек, с което си спечелва още един писък от Мара. Кралицата дори не знаеше, че мъжът, до когото спи, не е неин съпруг.
Гарвановотъмна коса и мастиленочерни очи заменят вечнозелената коса и кехлибарените ириси на Зеления човек.
– Искаш ли да знаеш една тайна? – Прошепва той. – Янус е имал близнак, близнак, който е умрял. Когато го срещна за пръв път, всъщност се срещнахте с мен.
Отдръпвам се. Дали от болката, или от загубата на кръв, но сякаш не мога да събера думите му.
– Запитай се следното: – казва той, – дали мъртвите някога наистина умират?
Гледам надолу към чудовището, което вече е съсипало толкова много животи, и усещам как собствената ми жизнена сила изтича от мен.
Той посяга към кичур от косата ми.
– Абсолютно уникално… – издиша той.
Усмихва ми се.
– Това е нашата малка игра – и повярвай ми, чародейко, тя далеч не е приключила.
Порив на вятъра преминава през гората, а около него се надига прашен дявол.
– Все още идвам за теб, – обещава ми той. – Животът ти е мой.
Назад към част 51 Напред към част 53
