Глава 21
– Е, Ръсел? – Каза Пьотър с грозния си дрезгав глас.
Вторият офицер, старши член, който бил в гилдията повече от двадесет години и на когото Блейк беше казал, че вярва с живота си, ни изучаваше с очи, които светеха с демонична сила.
– Преди да се обадя на Магнус Дукс, ще потвърдим, че не са разпространили информацията за Съда до някой друг.
Бързото ми дишане напълни ушите ми и аз се опитах да принудя дробовете си да забавят темпото, преди да съм се замаяла още повече. В същото време си заповядах да не поглеждам към вратите, където Джъстин и Макико лежаха неподвижни.
По-трудно беше да игнорирам Блейк и змиевидната струйка от кръвта му, която се стичаше по черния под.
Ръсел посочи към мен.
– Ще започнем с нея. Жените се чупят по-лесно.
Аарон се дръпна, от стиснатите му юмруци изскочиха червени искри.
– Не мърдай – изръмжа му Чей. – Освен ако не искаш да разбереш какво се случва, когато един хелиомаг запали пиромаг.
– Ще ти кажа каквото искаш. – Хъркането в гласа на Аарон не можеше да скрие ръба на страха. – Остави Тори на мира.
Ръсел направи жест. Даниел ме хвана за ръката, издърпа ме до масата и ме повали по гръб. Папките се изхлузиха, а документите се разпръснаха. Ръката на Даниел се сключи около гърлото ми, мощните му пръсти ме стиснаха, докато ме държеше, ограничавайки въздуха ми.
– Престани! – Изкрещя Аарон. – Казах ти…
– Мислиш ли, че съм достатъчно наивен, за да вярвам, че ще ми кажеш всичко? – Ръсел посегна под масата и вдигна черен калъф. Постави го до рамото ми. – Страхувам се, че това, което трябва да знам, е твърде важно, за да се доверя на думите ти.
– Ти си ловец на демони – изсъска Кай. – Защо би предал тялото си на демон?
Докато Ръсел обръщаше малиновочервения си поглед към Кай, аз втренчих поглед в Даниел. Той се усмихна нетърпеливо, повече от готов да участва в разпита ми – особено ако успее да изтръгне отговорите от мен.
– Какъв по-добър триумф над един демон – каза Ръсел на Кай – от това да го подчиниш по всякакъв начин – да вземеш тялото му, да победиш волята му и да управляваш магията му?
Обвих ръцете си около китката на Даниел, борейки се за въздух.
– Спаси ни – изпъшках, едва успявайки да издам звук.
С щракване на ключалка Ръсел отвори куфара си, без да забележи внезапния гняв на Даниел.
– Маговете-демони, създадени с помощта на глупаци със слаба воля, се превръщат в слаби магове-демони, които едва успяват да контролират демоните си.
– И аз ще те спася…
Ръсел разгледа редиците лъскави, ужасяващи инструменти за мъчения в куфарчето си, сякаш решаваше с какво да започне.
– Нито веднъж, през четирите години, откакто се подложих на ритуала…
– …с амулета – изпъшках.
– …моят демон не ме е контролирал дори за миг.
В очите на Даниел пламна пурпур, който ги превърна в нажежена лава.
Даниел се отдръпна назад, ръцете му скочиха към лицето, докато крещеше от шок. Вдъхвайки отчаяно въздух, пъхнах ръка в чантата на колана си.
Даниел се запъна, пръстите му се впиха в гладките му бузи.
– Не! Аз съм командир, гад! Спри…
Очите му пламнаха по-ярко, а яростното му, отчаяно изражение се превърна в решителност, стиснала челюстта, със зъби, оголени в ръмжене. Погледът му се насочи към мен. Издърпах амулета от торбичката и се хвърлих нагоре, като протегнах ръка към демоничния магьосник.
Една ръка се сключи около предмишницата ми и мощните пръсти се свиха с такава сила, че ослепителна болка се стрелна по ръката ми. Изкрещях.
Другата ръка на Ръсел проблесна. Багрите пламнаха по кожата му. Даниел – или неговият демон – изпъна и двете си ръце, но силата едва бе започнала да пламти по пръстите му, когато заклинанието на Ръсел се отприщи.
Бум на сила. Ослепителна червена светлина.
Даниел прелетя двайсетина метра и се блъсна в стената. Той се плъзна по нея до пода, оставяйки петно от кръв върху полиестерната тапицерия.
Ръсел впи пръсти в ръката ми. Демоничният амулет се люлееше като махало, верижката му все още се държеше в ръката ми.
Очите му се свиха, докато го изучаваше.
– И какво може да е това?
Челюстта ми се сви. Отблъсквайки сълзите на болката, хвърлих поглед към Аарон и Кай, като ги предупредих да стоят спокойно. Те не реагираха, лицата им бяха побелели, а крайниците – сковани.
– Арканен артефакт, Пьотр? – Попита Ръсел. – Или инфернус?
– Не съм сигурен.
– Хм. – Ръсел протегна ръка с длан, обърната нагоре, сякаш искаше да изкара медальона от въздуха.
Пуснах верижката.
Това е непреодолим рефлекс: когато си на път да хванеш нещо и то падне, ти го хващаш. Просто. Инстинктивно.
Ръсел улови падащия медальон с подобрените си рефлекси, пръстите му се сключиха плътно около него. Той се изправи, верижката висеше от юмрука му и се намръщи към мен.
Взирах се в него, ужасена до смърт, но и отчаяно надяваща се.
Ръсел отвори уста – и очите му светнаха в червено.
Той се отдръпна назад, амулетът се смачка в юмрука му. Демоничната сила избухна в крайниците му и се разля по пълзящите му вени. Устата му зейна, лицето му се изкриви. Алени линии се втурнаха нагоре по лицето му към слепоочията, образувайки призрачни рога.
Отдръпнах се от масата и паднах неловко на пода, докато поставях крехката преграда между мен и демоничния магьосник. Ръсел се сви, после падна на колене. Трепереше. Надигаше се. Магията пулсираше от него, като се сгъстяваше и се превръщаше в крила, които се издигаха на гърба му, и в дебела опашка с козина, която се спускаше по дължината ѝ.
Той се изви назад, гърдите му се изпънаха, главата му увисна назад и през гърлото му премина ужасяващ писък.
Втори глас се присъедини към неговия в дълбок рев на първична ярост.
Светещата сила, покриваща цялото тяло на Ръсел, затрептя като топлинна вълна, след което изпъкна навън. От човешкото лице се откъсна друго – ужасно лице с оголени кътници, образувано от същата полупрозрачна сила като рогата и крилата.
Появиха се рамене, удвоени над тези на Ръсел. Демонът се изви като кошмарна версия на пеперуда, която се извива от пашкула си, докато Ръсел крещеше, сякаш го разкъсваха.
Кръвта опръска пода.
Там, където вените на силата бележеха кожата му, плътта на Ръсел се разкъсваше. Кръвта потече и той се разтрепери силно. Фантомното лице на демона премина от триумфираща ярост към страх и във внезапна паника се откъсна от носителя си.
Ръсел се преобърна назад, крайниците му се разтрепераха. Фантомният демон се сви заедно с него, а крилата му се удариха в пода с ехо от удари. Той се бореше още по-яростно, за да се откъсне от стопанина си, но колкото по-силно се опитваше, толкова повече кръв се разплискваше по пода.
С бълбукащ вик Ръсел изви цялото си тяло. Демонът изрева – звук на ярост и отчаяние – и Ръсел се свлече безсилно. Яростният блясък на призрачните очи на демона угасна, а лъчистата му сила омекна, губейки формата си. Алената светлина избледня, оставяйки само човека.
Човекът, лежащ в локва кръв. Без да се движи. Не диша. Отпуснатите му пръсти се бяха разтворили и амулетът Вх’алир блестеше на дланта му.
Приклекнала до масата, можех само да гледам. Аарон и Кай стояха замръзнали от ужас и дори Чай, Пьотр и Ананд бяха шокирани от невярващото мълчание.
В стаята пламна червено сияние.
Всички като един се завъртяхме. Даниел беше отново на крака – или неговият демон беше. Въпреки кръвта, която заливаше торса му, по него пълзеше сила, от раменете му стърчаха призрачни шипове, а от главата му се издигаха рога.
Ръцете му бяха изпънати, петите на ръцете му бяха притиснати, а пръстите – свити. Силата се натрупваше в сферичната празнина между дланите му, пръстени от линии и руни се извиваха спираловидно навън. Демонът оголи човешките си зъби и сключи ръце върху кълбото от сила.
Той въздъхна – и магията избухна от пода под Чай, Пьотр и Ананд. Призрачни остриета с форма на чудовищни кътници се изстреляха нагоре и пронизаха тримата мъже.
По черния под се разля още кръв. Пурпурните копия се разтвориха и жертвите им се сгромолясаха.
Поклащайки се нестабилно, демонът на Даниел спусна ръце, а магията се разтвори от крайниците му. Той се свлече назад към стената и се плъзна по нея, като дишането му се блъскаше в повредените му дробове.
Отблъснах се от масата и се затичах към него. На три дълги крачки от него забавих ход предпазливо. Слабо светещи очи ме гледаха как се приближавам, а от ъгълчето на устата му се стичаше кръв.
– Демон? – Прошепнах.
– Havh’tan et Vh’ihrēr.
– Какво?
– Моето име – изръмжа той влажно, акцентът му беше по-силен от етеранския. – То е Хавх’тан.
– Хав-ух-тан – опитах се аз, потъвайки в приклякване, но запазвайки няколко метра буферно пространство между нас. – Можеш ли да излекуваш тези рани?
– Не.
Уврежданията, които Ръсел беше нанесъл… Ако тялото на Даниел беше чисто човешко, той вече щеше да е мъртъв. Гърлото ми се стегна болезнено.
– Мислех, че амулетът Вх’алир може да те спаси. – Опитах се да преглътна. – Мислех… но той го уби.
Погледът на Хав’тан се насочи към тялото на Ръсел.
– Той можеше да спре.
– Кой какво можеше да спре?
– Демонът Аш’амаде. Той не спря, когато тялото на хх’айнан започна да се разпада. Той искаше да бъде свободен. Той пое битката. Поражението е смърт. – Очите му се измъкнаха от фокуса, после отново се върнаха, като се върнаха към лицето ми. – Вие сте враг на този, който е направил това?
– Да.
– Ще го убиеш?
Колебаех се. Демоните не лъжат, беше ми казал Етеран, а аз не исках да лъжа този демон, когато не бях сигурна в отговора.
– Да. – Кай приседна до мен. – Ще го убием.
Клепачите на Хавх’тан трепнаха.
– Хнн. Добре. – Още едно трептене. – Този, който управлява Двора. Някои го наричат Магнус Дукс. Други го наричат Ксевер.
Приближих се. Пренебрегвайки рязкото вдишване на Кай, седнах до умиращия демон.
– Как да го намерим?
– Съдът… се движи. Той го премества там, където иска.
– Къде е сега?
– Място … на север … на запад … Капилано … сред таитавите, край реката … Те се събират, за да се покланят и призовават … и унищожават. – Устата му се разцепи в кървава усмивка. – Те поробват крале и наричат Паяше своя кралица. Gh’idrūlis. Esha hh’ainun zh’ūltispela.
Червеният блясък в очите му помръкна, погледът му загуби фокус. Фантомните шипове и рога, които се издигаха от тялото му, бяха избледнели, а гърдите му се издигаха и спускаха със слаби, бързи вдишвания.
– Благодаря ти, Хав’тан – прошепнах аз. – Съжалявам, че не можах да те спася.
Клепачите му се отпуснаха.
– Ако беше… щях да те убия.
– Предполагам, че това е справедливо.
Демонът се усмихна, а после дъхът от дробовете му изхвръкна. Лицето му се отпусна и цялата светлина в очите му угасна. Даниел и Хав’тан бяха изчезнали.
Изтласках се от пода, а по кожените ми панталони блестеше кръв. Кръв по пода. Кръвта беше навсякъде. Тела навсякъде.
Погледът ми се стрелна към вратите, ужасена, че Джъстин и Макико също са мъртви, но Джъстин седеше, беше навлякъл якето си и го беше прибрал под главата на Макико. Аарон беше коленичил до смачканата форма на Блейк и когато направих несигурна крачка към тях, ботушът ми затъна в кръвта.
Стомахът ми подскочи. Отдръпнах се от тялото на Даниел, наведох се и се изчервих.
Гаденето намаля бързо и аз се изплюх няколко пъти. Кай ми подаде една кърпичка и аз почти се засмях, докато я вземах. Кърпичка? Девствена бяла кърпичка, скрита някъде сред ножовете му за хвърляне и остриетата на звездите? Защо му е кърпичка?
В главата ми се завъртя истерично забавление, но не можех да се смея. Не знаех дали някога ще мога да се смея отново след това.
– Кай! – Извика Аарон рязко. – Ела тук!
Електромагьосникът спринтира към Аарон, който все още беше коленичил до Блейк. Аз се втурнах след него.
– Той е жив. – Аарон дръпна ципа на якето на Блейк, разкривайки кървава каша. – Трябва да…
Клепачите на Блейк трепнаха. Той ги разтвори.
– Блейк! – Възкликнах, като гласът ми се пречупи. – Задръж. Ще извикаме лечител за теб…
– Излизай оттук.
Устата ми се отвори.
– А?
– Ако те хванат тук долу… с четирима мъртви членове… ще те убият. Излизай.
– Но какво да кажем за теб…
– Има… авариен бутон… точно пред стаята. Натиснете го… Някой ще дойде. – Задъхан, той се усмихна слабо. – Няма да умра.
– Но…
Кай ме хвана за ръката и ме издърпа нагоре.
– Хайде да вървим. Колкото по-бързо натиснем този бутон, толкова по-скоро тук ще се появи лечител.
Погледнах Блейк с още един трескав поглед, след което позволих на Кай да ме повлече с бягане. Докато се втурвахме към изхода, погледът ми попадна на разкъсаното тяло на Ръсел и аз се поколебах.
Остави амулета – изкрещя мозъкът ми. Безполезно. По-лошо от безполезно. Остави го!
Потискайки отвращението си, се отклоних от Кай и се втурнах към мъртвия офицер, тъпчейки разпръснатите документи от папките му – всички празни. Верижката на амулета лежеше в кръвта, която се бе събрала около мъртвия магьосник демон, затова вместо нея взех медальона от дланта му.
Спомних си, че претичах през стаята, за да се присъединя към останалите, но след това споменът ми за напускането на сградата се разми. Спомних си, че натиснах червения бутон „критично нараняване“ до вратата и се втурнах нагоре по стълбите след Кай, който носеше Макико. След това смътно си спомнях, че Аарон внимателно ме буташе на пътническата седалка и мърмореше тихи думи, които се бяха превърнали в каша в ушите ми.
Когато отново примигнах, бяхме на магистралата, а докъдето стигаше погледът ми, нямаше нищо друго освен равна земеделска земя. Слънцето грееше на хоризонта на запад, като обливаше пейзажа в оранжева светлина и дълбоки сенки. Къде бяха минали последните няколко часа?
– Събуди се – промърмори Аарон и ме погледна, преди да върне вниманието си към магистралата.
– Нима съм заспала? – Погледнах към задната седалка, където Джъстин и Макико се бяха сгушили, а Кай се беше сгушил в единия ъгъл до годеницата си. Голямата аптечка за първа помощ, която Аарон държеше в багажника, седеше в скута му. – Те не са…
– Спят – каза Кай. – Дадох им лечебни отвари. Не са тежко ранени.
– О… това е добре.
Настаних се на мястото си и тъпа болка се разрази в ръката ми. Намръщих се на мястото, където тя лежеше върху бедрата ми. Една верижка висеше от юмрука ми и аз разтворих пръстите си, за да намеря амулета на Вх’алир. Жлъчта се надигна в гърлото ми и аз хвърлих артефакта на пода между краката си. От движението в ръката ми проблясна болка и аз запретнах ръкава си нагоре. На китката ми бе потъмняла ярколилава синина във формата на ръката на Ръсел.
– Добре ли си, Тори? – Попита Аарон.
Не. Нито една малка частица от мен не беше добре.
– Само синина. Къде сме?
– В Айдахо. – Ръцете му се стегнаха върху волана. – Не мисля, че някой от Ключовете ни е проследил, но не искаме да се мотаем и да разберем.
– Няма как да знаем какви ще са последствията – добави Кай отзад. – Ако приемем, че Блейк оцелее, той може да им разкаже какво се е случило – но дали ще му повярват? Той няма доказателства, че Ръсел и останалите са предатели. Възможно е след няколко дни да бъдем обвинени в убийство.
Страхът прониза изтръпналото отчаяние, което се беше настанило в мен.
– Какво ще правим сега?
Аарон потърка тила си.
– Прибираме се у дома.
Гърлото ми се сви, докато не можех да дишам.
– С всичко, което научихме за култа и сектите му, и без да знаем как ще реагират „Ключовете“… това е повече, отколкото можем да се справим сами. Трябва да се върнем и да кажем на Дариус.
– А какво ще стане с Езра?
Погледът му се стрелна към краката ми, където лежеше амулетът. Той не го каза. Нямаше нужда.
Амулетът, на който с Етеран бяхме възложили всичките си надежди, не беше спасил един магьосник демон. Той го беше убил.
Магията му действаше при редовни договори. Бях видяла това. Знаех го. Но каквато и магия да се използваше в ритуала на демоните-магове, тя беше различна, а амулетът беше разрушил само част от връзката. Това не беше достатъчно. Беше по-лошо от нищо.
Дори ако по-доброто разбиране на ритуала, който свързваше Езра и Етеран, ни позволи да накараме амулета да работи, как щяхме да се сдобием с култовия гримоар? Хав’тан се беше опитал да ни каже какво знае, но съкрушителното му описание на местоположението беше безсмислено. А дори и да можехме да го разберем, трябваше ли да го правим? Всяка тайна, която бяхме разкрили след Енрайт, водеше до още по-мрачна помийна яма от измама и опасност. Убийци. Магове-демони. Корумпирани гилдии.
Нищо друго не можехме да направим.
Зарових лице в ръцете си, а риданията се бореха да се изтръгнат от гърдите ми. Преглъщах ги обратно, дишайки трудно, но не можех да спра тихите сълзи да се стичат по лицето ми. Докато мъката ме заливаше, пламъкът в сърцето ми, отчаяната надежда, за която се бях вкопчила, откакто научих за предстоящата съдба на Езра, помръкна и угасна под потопа.
Назад към част 21 Напред към част 23
