Глава 54
ДЕЗМЪНД ФЛИН
Тя няма да умре.
Тя не може да умре.
Може.
Точно като майка ми.
Ето какво се случва със смелите жени. Силни жени. Ако сте достатъчно достойни, те ще кървят за теб.
Ще умрат за теб.
Чувствам как гърлото ми работи.
Моля те, не повече. Никога повече.
И не тя. Моята половинка.
Животът ми беше достатъчно мрачен без майка ми. Но с Кали, с Кали всичко се промени. Животът беше хиляди пъти по-сладък, отколкото можех да си представя.
Ако тя умре… няма да има как да преживея това.
Погалих я по хладната, лепкава буза, отчаяно се опитвам да върна живота в нея. Тя се взира в мен, а в изражението ѝ има такава брутална истина.
Тя знае какво се случва с нея.
Усещам как сърцето ми се свива. Почти не мога да дишам през болката. Толкова е по-лоша от моите наранявания.
Не така мислех, че ще свърши всичко. Но всичко, което е Кали, всичко, което съставлява същността ѝ, избледнява.
Прокарвам ръка по гривната ѝ.
Гривната ѝ! Докато е жива, тя все още е обвързана с обетите си.
Не съм над това да се възползвам от тях.
– Няма да умреш – заповядвам аз.
Магията ми изтича от мен и едно мънисто започва да избледнява… после още едно и още едно. Тя изтръпва от ужас.
– Дез, какво правиш? – Пита тя, задъхана.
– Спасявам те.
И, за бога, това работи.
Ред след ред мъниста изчезват.
Вземи ги всичките, само я върни при мен.
Мънистата започват да изчезват все по-бавно и по-бавно, докато накрая спират да изчезват напълно.
Остава само малко повече от един ред.
Дишането ѝ е все така повърхностно, а раната ѝ не е спряла да кърви.
Не съм лечител, но ако магията е подействала, значи нещо би трябвало да се подобри.
Но това не се случва.
И тогава, със свистене, всичко се обръща.
Магията се удря обратно в тялото ми, разтърсвайки ме назад, и мънистата започват да се реформират едно по едно.
Нееее!
Не мога да завърша заклинанието.
Извън моя контрол.
Очите на Кали се разширяват, сякаш и тя е усетила накланянето на везните.
Прибирам тялото ѝ по-близо до себе си, люлея я в прегръдките си, а главата ми е наведена над нейната.
Никога не съм се разпадал пред Кълъби. Дори когато тя беше във властта на Карнън. Но сега започвам да го правя.
Защото това е истинското нещо.
– Докато мракът умре, любов – казва тя, гласът ѝ е слаб.
– Не. – Поклащам глава. – Дори тогава, не. – Нощта можеше да свърши и тя пак щеше да е моя.
Винаги моя.
Очите ѝ се затварят.
– Не. – Казвам по-категорично.
Поглеждам нагоре, оглеждайки се сляпо наоколо. Това е моментът, от който се страхувам, откакто срещнах моята половинка. Моментът, в който ще я загубя.
Предпочитам да направя нещо непростимо, за да я запазя жива, отколкото да я оставя да се изплъзне тихо в смъртта.
Нещо непростимо…
– Мара, къде е виното? Люляковото вино.
Кралицата на флората вдига поглед от мъртвия си сродник, а очите ѝ са тъпи.
– Кралската изба – промълвява тя, сякаш е в транс. И тогава вниманието ѝ се връща към Зеления човек.
Кралската изба. Всъщност съм бил там няколко пъти през вековете.
Отнема ми миг, за да напусна страната на Кали и да се материализирам там, а след това няколко ценни секунди, за да открия сигналните лилави стъклени бутилки.
Грабвам една от тях, изчезвам и се връщам при любимата ми.
С бързо дръпване отварям тясното гърло на бутилката. Вече долавям слаб, предупредителен дъх на вино.
Обещах на половинката си, че ще я предпазя от тази своя страна, егоистичната, неморалната.
Излъгах.
Работата е там, че аз съм едновременно фея и син на крал тиранин; несъмнено съм произлязъл от демони. Злодеянието е в кръвта ми.
Поне веднъж ще се отдам на порочните мисли, които се въртят около моята половинка.
Лицето на Кали е изпепелено, кожата ѝ вече е студена. Пулсът ѝ е слаб, трептящ.
Ще отнема смъртността на моята половинка от нея, точно както винаги съм си представял.
Поднасям бутилката към устните ѝ и накланям люляковото вино в неотзивчивата ѝ уста. Използвайки малко от магията си, принуждавам гърлото ѝ да го преглътне.
Изсипвам всичко до последната капка, а ръката ми нито веднъж не помръдва.
И след това чакам.
Разресвам косата ѝ назад, после галя преливащите ѝ криле.
Никога не трябваше да я водя тук. Никога не трябваше да разпалвам това, което имахме. Никога не трябваше да влизам в живота ѝ.
Своеобразна мъка е да знаеш, че любовта на живота ти щеше да е жива, ако не беше ти. Да я обичаш достатъчно, за да искаш този живот за нея, дори ако това означава да заличиш всичко, което сте имали заедно. Защото тогава поне тя щеше да е жива.
Движение привлича вниманието ми към китката ѝ. Там, където преди минута черните ми мъниста се бяха появили отново, сега ред след ред от тях отново изчезват.
Само смъртта или отплатата могат да изпълнят сделката. Смърт или отплата.
Смърт.
Страхът – истинският, сърцераздирателен, предизвикващ пот страх – преминава през мен.
Тя наистина ме напуска.
Отваря се пропаст в мен и тя се запълва с цялата ми болка, с целия ми страх, с цялото страдание, което съм понесъл през тези дълги векове.
Изпускам задушен вик и прокарвам ръка по лицето на Кали, кожата ѝ е влажна от мястото, където се е разляло люляковото вино.
Кожата ми започва да изтръпва, сърби ме по гърдите. Магията ми се събира там, а натискът от нея се засилва до такава степен, че е почти болезнен.
От нищото тя изригва от мен. Въздъхвам, а гърбът ми се огъва от усещането.
И тогава… и тогава усещам как силата ми се стопява. Слива се с чуждата.
Навеждам се над тялото на Кали, като вдишвам накъсано няколко пъти.
Проучвам чертите ѝ. Достатъчно дълго съм бил в обкръжението на архаична магия, за да знам кога тя действа – както е сега.
Секунди по-късно гърдите на Кали се повдигат, после спадат, повдигат се, после спадат.
Получи се.
Ръцете на боговете, получи се.
КАЛИ Е ЖИВА.
Тялото ѝ се извива, дробовете ѝ се издигат дъх след дъх. Пред очите ми раната ѝ се зашива сама.
Поглеждам към небето над себе си и се смея веднъж – див, маниакален звук. Нощта, в целия си безкраен хаос, се движи около мен и през мен.
Тя е жива и е моя. Наистина, наистина, изцяло моя.
Разтривам гърдите си, точно там, където сърцето ми притиска нашата завършена връзка.
Счупените ми криле се разтварят широко от триумфа ми и дори не регистрирам болката през възторга си.
Тя не е смъртна, вече не е, а вечна.
Нейната и моята магия пеят заедно чрез връзката ни.
Нищо – нищо – никога не е било толкова хубаво.
Направих я една от нас. Вярно е, че тя никога няма да бъде фея в най-честния смисъл на думата – закръглените ѝ уши все още са доказателство за това, но тя е безсмъртна като нас, силна като нас и магията ѝ вече е съвместима с моята.
Поглеждам към голата китка на Кали, чиито мъниста вече са изчерпани.
Само смъртта или отплатата могат да изпълнят сделката. Смърт или отплата. Моето искане Кали да живее, люляковото вино, което собственоръчно изсипах в устата ѝ – това изпълни нейната част от сделката.
– Ти ѝ даде виното – промърмори Мара от мястото, където беше приседнала.
Кимвам, без да си правя труда да откъсна поглед от моята половинка.
– Съжаляваш ли? – Пита тя.
– Бих го направил отново хиляди пъти.
Грешките могат да се прощават. Смъртта е тази, от която човек не може да се върне.
Последните думи на Мара се задържат във въздуха между нас.
– Да се надяваме, че тя се чувства по същия начин.
Назад към част 53 Напред към част 55
