Глава 55
Очите ми се отвориха и мигнах на заобикалящата ме среда. Лежа в същия апартамент, в който с Дез бяхме отседнали през цялото време на Слънцестоенето.
Аз съм… жива.
Странно. Мислех – мислех, че съм умряла.
Но не се чувствам мъртва. Дори не се чувствам като затоплена смърт, какъвто обикновено е случаят, след като са ми набили задника отново и отново.
Ръката ми се премества към стомаха. Крадецът на души, кинжалът в корема – дали просто съм сънувала всичко това?
Набързо отмятам дрехите, които ме покриват. Там, ниско на корема ми, има тънък бял белег.
Все пак не е сън.
Сядам в леглото.
Как бих могла да се възстановя от такава рана?
Като се има предвид всичко, не се чувствам много по-различно. Тоест, освен …
Ръката ми отива към сърцето. Задъхвам се, когато усещам дръпване, което няма нищо общо с ритъма му.
Сродните души винаги се описват така, сякаш са въжета, които свързват двама души. Сега разбирам. Чувствам връзката под гръдния си кош, която достига до другия край на света и ме свързва с Дез.
Едва тогава осъзнавам третата странност на деня…
Спала съм по гръб.
Протягам ръка, за да докосна крилата си, но те са изчезнали.
Какво става?
Къде са отишли?
Поглеждам към предмишниците и ноктите си. И двете са изцяло и напълно човешки.
Вбесена, искам да се появят люспите ми. За моя изненада усещам дърпане на връзката си. Миг по-късно кожата на предмишницата ми почервенява в златист оттенък и се оформят стотици блестящи люспи.
Това не би трябвало да се случи.
Искам да ги отстраня и с още едно издърпване на връзката, която споделям с Дез, те изчезват, а кожата ми се връща към нормалното си състояние.
Това е магията на Дез. Чувствам как тя преминава през мен.
По някакъв начин той ме спаси и в този процес магията ни се обедини – връзката ни се обедини. Поне това е най-добрата теория, която имам в момента.
За да я проверя, вдигам ръка и се опитвам да използвам заимстваната от мен магия, за да левитирам вазата с цветя до леглото. Освен че леко вибрира, тя не прави нищо.
Добре, може би греша.
– Дори не си станала от леглото, а моята хитра херувимка вече използва своята страна на връзката.
Самият мъж се появява на прага на стаята ни, облегнат на вратата. Облечен е с тениска на Def Leppard, кожени панталони и срамните си ботуши, а бялата му руса коса е вързана на момичешка опашка.
Любимото ми облекло.
При вида му тялото ми разцъфтява от вълнение.
– Дез, ние сме свързани.
Цялото му лице се разкъсва от усмивка.
– Така е.
Докосвам корема си.
– И ти ме излекува. – Всичко в мен трепти от живот. Чувствам се нова и силна по най-изтънчения начин. – Как го направи?
Каляване? Дали то ме беше излекувало и по този начин беше поправило връзката ни? Не подозирах, че може да направи такова нещо.
– Имам си начини.
Дез се отблъсква от стената и се приближава до мен. Докосвам лицето му и той опира бузата си в ръката ми, затваряйки очи, за да се наслади на това.
– Какво се случи?
– Докато аз се борех с баща ми, ти се бореше със Зеления човек.
– Крадецът на души… – Промърморвам. Дори сега мисълта за него предизвиква тръпки в мен.
Той все още е там.
И бащата на Дез…
– Но аз мислех, че баща ти…
– … беше мъртъв? – Довършва той вместо мен. Изражението му потъмнява. – И аз. – Очите на Дез се отдалечават.
– Къде е той? – Питам.
– Предполагам, че ближе раните си – казва Търговецът.
Каквото и да се е случило между баща и син, достатъчно ясно се вижда, че Дез спечели този рунд. Също така е ясно, че победата му не му носи никаква радост.
Работи с челюстта си.
– Където и да се намира, едно е ясно: той е в съюз с Крадеца на души.
Самото чуване на името на Крадеца насочва вниманието ми обратно към непосредствената ми ситуация.
Раната от ножа в корема. Цялата тази плът, която Крадецът разкъса, когато прокара острието си в стомаха ми. Студът, който настъпи, когато кръвта ми излезе от тялото ми…
Спомням си как Дез поиска да живея. Все още усещам призрачните пръсти на магията му, които се опитват да ме предпазят от смъртта.
Но не се получи. Помня това. Усетих го, когато магията му ме освободи.
И все пак съм тук, жива.
Погледът ми се насочва към гривната ми. Единственото, което ме гледа в отговор, е голата ми ръка.
В продължение на осем години я носех, а сега я няма.
Прокарвам ръка по китката си.
– Къде е?
– Снощи изпълни останалата част от дълговете си. – Под изпълнение той има предвид…
– Но не се получи.
– Намерих друга… алтернатива. – Той казва това почти предизвикателно.
Потривам ръката си, трепетът пропълзява по гърба ми.
– Каква алтернатива?
Сребристият му поглед търси моя.
Чувал ли си, че люляковото вино, най-редкият от вълшебните еликсири, може не само да дарява дълголетие на смъртните, но и да лекува ранените – думите на Крадеца на души отекват в съзнанието ми.
– Имаше само един начин, – казва Дез.
Вече поклащам глава, вълна от ужас ме залива.
– Не – прошепвам.
Това е своеобразно лекарство и ако го изпиеш… душата ти може да стане моя за вземане.
– Дадох ти люляково вино. – Обикновено безпощадният Търговец ме моли с очите си да разбера. – Не можех да те оставя да умреш.
Наистина ли мъртвите умират някога?
Това беше капан. Капан, който Крадецът на души заложи, а Дез, майсторът на измамите, влезе право в него.
Изпих виното и избягах от смъртта – на определена цена.
Това е нашата малка игра – и повярвай ми, чародейко, тя далеч не е приключила.
Цялата тази тъмна магия, която владее Крадецът, сега може да бъде използвана срещу мен. Като безсмъртна съм по-уязвим, отколкото някога съм била като обикновен човек.
И Крадецът на души знае това.
Аз все още идвам за теб. Животът ти е мой.
Назад към част 54 Напред към част 56
