Глава 24
Гробището „Капилано Вю“ се намираше на двайсет минути път с кола от дома на Аарон – през центъра на града, през Стенли Парк, по моста „Лъвската врата“ и в Западен Ванкувър.
Когато слязох от джипа, паркиран на малкия паркинг на гробището, се загледах към невидимото пристанище. Колко невероятно – и вбесяващо – че сърцето на Двореца може да е толкова близо, а ние да нямаме представа.
Беше паднал мрак и аз проверих за фенерчето, закачено на колана ми. Последно погледнах телефона си – нямаше никакви новини от Езра, който все още беше навън по някаква поръчка, която го беше примамила да се отдалечи от дома – превключих го на безшумен режим и го прибрах в чантата на колана, в която се намираше картата Дама пика. В друга чантичка беше демоничният амулет, а на примката срещу фенерчето висеше култовият скиптър.
Нямах никаква реална полза от него, но никога не се знаеше кога един откраднат артефакт може да се окаже полезен.
Аарон се присъедини към мен, като нагласяше меча на рамото си. Този път нямаше калъф с цип – Шарпи беше на показ. Черното бойно облекло го покриваше от главата до петите – от огнеупорната риза и защитната жилетка до стратегически подплатените кожени панталони и ботушите със стоманени бомбета.
С почти безшумни стъпки Кай заобиколи задната част на автомобила. Той също беше в пълно бойно снаряжение – тънката му жилетка в стил SWAT беше заредена с метателни оръжия, а на едното му бедро бяха прибрани две катани. Беше добавил черна плетена шапка за топлина, която само леко намаляваше нивото му на абсолютен зевзек.
Макико го последва, а деликатните ѝ черти бяха мрачни. Беше вързала косата си на висока конска опашка, която се люлееше при всяка стъпка, а прилепналият черен гащеризон я покриваше като втора кожа. Единствените ѝ оръжия бяха двете метални ветрила, закачени на колана ѝ.
– Добре – прошепнах аз, като огледах иначе празния паркинг. – Трябва да намерим … ъъъ… скривалището на Съда? Злото леговище? Храм за поклонение на демони? Не знам, но трябва да намерим нещо тук.
– Можем да прескочим по-голямата част от гробището – промърмори Аарон. – Твърде публично и с твърде много посетители. Нека се насочим към северната част.
Посредством сателитна снимка знаехме, че северните части на гробището са гъсто залесени – недокосната гора, която в крайна сметка ще бъде изсечена, за да се освободи място за още гробове. Малко загуба, помислих си аз, докато тичахме по асфалтираната пътека, а от двете ни страни имаше полета с плоски надгробни камъни. Не исках красивите стари дървета да умрат, за да може трупът ми да лежи под окосената трева.
– Хей, момчета – прошепнах аз. – Когато умра, запишете ме за кремация, ясно?
– Няма да умреш – отвърна Аарон намръщено.
– Просто имах предвид като цяло.
– О. В такъв случай, добре, но аз няма да кремирам.
– Защо не? Не би ли направил това един добър приятел пиромаг?
Той измърмори нещо под носа си.
Гробището стана по-тъмно, докато се отдалечавахме от застроените части. На пътя ни се издигна стена от дървета и ние спряхме. Свалих фенерчето от колана си и светнах към гората. Няколко вида иглолистни дървета бяха притиснати толкова плътно едно до друго, че светлината ми не проникваше на повече от няколко сантиметра в листата.
– Това е… изключително гъсто – промълвих аз. – Някой носи ли мачете?
Кай поклати глава.
– Дори и да можем да си проправим път през това място, не би трябвало да ни се налага. Култистите също се нуждаят от достъп до него.
– Щеше да ни помогне, ако знаехме какво търсим. – Аарон прокара ръка през косата си. – Това може да отнеме цяла нощ.
Хвърлих страничен поглед към Макико.
– Можеш ли просто да се издигнеш във въздуха и да огледаш наоколо?
– Левитацията е по-изтощителна от боя.
– О. – Издишах разочаровано, после се изправих, когато осъзнах, че не се нуждаем от Макико, за да направим оглед от въздуха. – Хоши!
Тя се разви от задната ми чанта. Вълнувайки се във въздуха, сякаш беше гъста като вода, тя наведе глава, за да подуши сплетената ми коса.
– Здравей, момиче – промърморих аз. – Можеш ли да ни помогнеш? Ще полетиш ли около това място, после да се върнеш и ще ми покажеш какво си видяла?
С щракване на дългата си опашка тя се издигна нагоре, като се изгуби от погледа.
Аарон и аз се насочихме в една посока, за да търсим пътеки към гората, а Кай и Макико се придвижиха в противоположната посока. Минутите минаваха, а кожата ми настръхваше от нарастващите нерви. Колкото по-дълго се лутахме, толкова по-големи бяха шансовете някой да забележи подозрителната ни дейност. Да ни извикат полицаи би било досадно, но шпионин, който да предупреди сектата, можеше да бъде катастрофално.
Когато приклекнах на петите си и осветих с фенерчето си под съчките на едно иглолистно дърво, за да проверя за скрита пътека, Хоши се появи във вихъра на безкрайна опашка и поклащащи се кристални антени. Тя блъсна носа си в моя и главозамайващ водовъртеж от образи изпълни главата ми.
– Уау, уау – изпъшках аз. – Забави, Хоши.
С извинително трептене на розоволилаво тя възпроизведе наблюдателния си полет с по-разумна скорост. Беше се издигнала над дърветата, откривайки няколко черни пътища и една чакълена пътека. Дървета, дървета, още дървета, поляна с малка постройка, после…
– Чакай, какво беше последното нещо?
Тя отново ми показа изображението: неясна беседка, изградена от сив камък, с куполообразен покрив, поддържан от колони. Тя се намираше сама на малка поляна, обрасла с треви и плевели.
– Е, страхотно – въздъхнах аз. – Момчета!
Аарон вече се беше отдръпнал, за да се присъедини към мен, а Кай и Макико изскочиха от мрака.
– Там отзад има нещо като мавзолей – казах аз, като се изправих на крака, а Хоши висеше на рамото ми. – Съвсем сам на една малка поляна. Изглежда добро място за проверка.
Кай и Аарон кимнаха.
Потупах Хоши по носа.
– Можеш ли да ни заведеш там?
Тя подуши дланта ми, след което се запъти право към дърветата. Предполагам, че все пак ще се наложи да ходим по храсталаци.
Слава богу, че всичките ми кожени дрехи бяха готови, иначе прекосяването на стотина метра гора щеше да ме остави в по-лошо състояние от последните ни битки. Фенерчето ми трептеше бясно, докато се провирах покрай храсти и съчки с полепнали по тях мъртви листа.
Точно когато ми се струваше, че няма да свърши, излязох на поляната. Момчетата и Макико се изтърколиха след мен и известно време събирахме листа и клонки от косите и дрехите си, преди да се съсредоточим върху постройката в центъра на безлесната поляна.
Далеч по-малка от останките на храма в Енрайт, тя приличаше на доста общ каменен паметник с издълбани колони, покрив с връх и осмоъгълна основа.
Аарон и Кай ме последваха, докато аз предпазливо се приближавах и осветявах с фенерчето си между колоните. Няколко стъпала водеха до издигнат под, където стоеше статуя на ангел в естествена големина, изветряла и рушаща се.
Крилата ѝ се бяха откъснали, оставяйки груби пънчета, които се спускаха по гънките на простата ѝ рокля, а деликатните черти на обърнатото ѝ лице бяха толкова износени, че почти не се различаваха, придавайки ѝ вид на маска. В едната си ръка държеше бронзова чаша, чийто метал бе почернял от възрастта, а другата ѝ ръка бе свита, сякаш някога е държала втори предмет.
Придържайки се към тревата, заобиколих постройката, докато не се озовах с лице към ангела.
– Виж – промълвих аз. – На главата ѝ.
На върха на развятата ѝ коса имаше деликатна каменна корона с три точки – точно като символа върху гоблена на претора.
Преглъщайки нервите си, поставих крака си на първото стъпало на мавзолея. Хоши стисна яката на сакото ми, сякаш готова да ме издърпа. Подготвих се за експлозия, изригване на огън или някакъв друг ужасяващ капан, но след двайсет секунди се отпуснах и изкачих трите стъпала. Останалите ме последваха.
– Това не е скорошна постройка – промърмори Кай, като прокара длан по един стълб. – Сериозно се съмнявам, че култът е построил това.
Изучавах обветреното лице на ангела, на метър над моето с късия пиедестал под босите му каменни крака, после вдигнах поглед към короната му. С присвити очи потупах с нокът по една точка, след това потупах страната на лицето ѝ, после отново потупах короната.
– Статуята е оригинална – реших, – но не мисля, че короната е такава. – По-скоро прилича на глина – мога да я счупя много лесно, ако се опитам.
– Мисля, че култът може да е счупил и крилата. – Макико, която стоеше зад ангела, докосна един от пънчетата на крилата. – Повредите не изглеждат толкова стари, колкото останалите.
– В това има някакъв изкривен смисъл – казах аз. – Счупването на крилата я прави паднал ангел – с други думи, демон. Поне в християнската версия.
Аарон се приближи до мен.
– Тогава това вероятно е мавзолей, издигнат в култ. Как…
– Кенотаф – прекъсна го Кай.
– А?
– В мавзолея е погребано тяло. Това е кенотаф – паметник.
Аарон поклати глава.
– Добре, как този кенотаф ще ни отведе до леговището на сектата? Възможно ли е отново да има подземно помещение?
Всички погледнахме към много солидния каменен под.
– Може би има таен вход – предположи Макико. – Виждате ли скрит бутон или лост?
Аарон се огледа наоколо.
– Ако това беше видеоигра, щеше да има подсказка за решаване на загадката.
Хвърлих му изпепеляващ поглед, след което върнах вниманието си към ангела. Това беше частта от структурата, която сектантът беше отбелязал. Погледът ми се насочи към чашата, която държеше – и ме връхлетя ярък спомен за претора, който вдигаше сребърна чаша. В скритата стая в Енрайт също е имало чаши.
Хващайки се за каменните рамене на ангела, за да пазя равновесие, стъпих на пиедестала и надникнах в бронзовата чаша. Вътрешността ѝ беше много по-гладка от външната част – с изключение на дъното, където беше издълбана геометрична форма, а в центъра ѝ – бодлива руна.
Паднах обратно на земята, а лицето ми бе набраздено от недоволство. Разбира се, че това не можеше да бъде хубав, обикновен „отворен ребус“. О, не, сектантът трябваше да направи всичко странно и страховито.
– Теоретично погледнато – започнах недоволно, – може ли кръвта да се използва за задействане на заклинание?
Аарон сви рамене, а Кай и Макико си размениха несигурни погледи.
– Възможно е – каза Кай. – Алхимията и магьосничеството могат да се смесват по много начини. Никой от нас обаче не е специалист, за да каже със сигурност.
– Тогава предполагам, че ще опитам. Мога ли да взема назаем един нож?
– За какво?
– Ще пусна кръв в тази чаша и ще видя дали ще се случи нещо.
Всички се взираха в мен.
– Ти си видял техния ритуал за пиене на кръв. – Протегнах нетърпеливо ръка. – Струва си да опитам.
– Тогава аз ще го направя… – започна Кай.
– По-вероятно е да имаш нужда от цялата си кръв, така че нека го направя аз.
Той поклати глава, челюстта му се беше заковала – после прокле, когато Макико протегна малък нож. Примигнах, докато го приемах. Къде, по дяволите, криеше ножовете под тази оскъдна кожа?
Закачих фенерчето на колана си, дръпнах левия си ръкав нагоре и поставих острието върху кожата си. Със стиснати зъби срязах с острието надолу, отваряйки плитък разрез. Докато кръвта се стичаше, задържах китката си над чашата.
Никой не проговори, докато кръвта ми се стичаше в бронзовата чаша. Наистина се надявах, че не е необходима и магическа дума, иначе кървях напразно.
В чашата пламна пурпурно сияние, светлината хвърляше зловещи алени сенки върху лицето на ангела.
Сърцето ми подскочи от тревожно вълнение. Отстъпих бързо назад, задържайки дъха си, и зачаках да се случи още нещо. Не ми стигна въздух, вдишах и отново зачаках.
Чашата продължаваше да излъчва това зловещо сияние, но иначе… нищо.
– Боже мой, сериозно? – Изръмжах. – Защо нищо не се случва?
– Трябва да има заклинание – промърмори Макико. – Или някакъв друг спусък.
Ругаейки под носа си, бръкнах в чантичката за първа помощ на колана си и използвах отвара, за да спра кървенето. Отваряне на вена без причина. Уф.
Когато посегнах назад, за да сменя флакона с отварата, ръката ми се сблъска със скиптъра, който висеше на колана ми. Погледнах към него, после се върнах към ангела – към празната му ръка, чиито пръсти бяха свити.
Може ли да е…?
Вкарах отварата в торбичката и откопчах скиптъра. Сърцето ми се сви в гърлото, посегнах нагоре и плъзнах дръжката в чакащата хватка на ангела. Тя се плъзна на мястото си с тихо притискане – и единственият червен кристал, поставен в подобната на корона точка на върха, светна със същото пурпурно сияние като чашата.
Зад статуята се запали трето петно алена светлина и Макико отскочи настрани, когато нещо издаде съскащ, стържещ звук.
Сиянието угасна и всички надникнахме около статуята. Една каменна плоча на пода се беше повдигнала на няколко сантиметра.
Кай и Аарон се приближиха предпазливо, хванаха панела и го повдигнаха. Той се издигна на дебели панти, подпомогнат от лъскави метални бутала, които определено не си подхождаха с овехтелия камък на кенотафа.
Вътре в дупката дървени стълби се спускаха в земята.
Бяхме открили леговището на Съда.
Назад към част 24 Напред към част 26
