Глава 25
Аарон тръгна пръв, като държеше в ръка огън, за да осветява пътя си. Аз го последвах с фенерчето в едната ръка, а другата се опираше на кобура на пистолета на бедрото ми. Макико се спусна по петите ми, а Кай вървеше отзад, а ръцете му бяха пълни с готови за хвърляне ножове.
Хоши стоеше на стража – или на плаваща стража? – на входа. Тя не обичаше подземните пространства, но можеше да ме предупреди, ако някой се приближи до кенотафа. Последното нещо, от което имахме нужда, беше да попаднем в капан тук долу. Това би било обратното на забавление.
Сърцето ми туптеше в ушите, докато се спускахме по-надълбоко, грубите дървени стълби скърцаха под краката, а корените на дърветата висяха от глинения таван като паяжини. Стълбите завиваха, после продължаваха да вървят. Бяхме поне три етажа под нивото на земята, преди топлата светлина на Аарон да затанцува по влажния каменен под.
Излязохме от грубото стълбище и влязохме в много по-голямо пространство с каменни стени, чийто сводест таван се поддържаше от гладки, кръгли колони, изпъстрени с петна от вода. Правоъгълната форма на помещението, широко около петдесет фута, но толкова дълго, че не можех да видя нито един от краищата му в тъмнината, ме обърка, докато не забелязах тъмните отвори високо в стените.
Това беше стар резервоар за дъждовна вода.
А сега принадлежеше на сектата. Бяха продължили да преустройват влажното си, отекчително леговище в нов „храм“.
Кръгът за призоваване в центъра се простираше на двадесет и пет метра, като всяка точна линия беше запълнена със сребърна инкрустация. В горната част на кръга каменна катедра с издълбан в основата ѝ демон, приличащ на бесило, гледаше към кръга, а зад нея дълъг дървен олтар държеше свещници, декоративни кутии и други ритуални принадлежности. На всяка от шестте колони висеше ален гоблен, на който беше изобразен знакът на култа – корона в кръг.
Направих жест към останалите.
– Елате.
Тихият ми шепот отекна от стените и аз се стреснах от звука на краката ни, които удариха по влажния под. Мускулите ми трепереха от напрежение, докато прекосявахме пространството към олтара. Това беше моментът. Това беше последният ни шанс да спасим Езра. Ако нямаше гримоар – или нямаше допълнителни улики къде да го намерим – тогава с нас беше свършено.
Темпото ми се ускори, тревожната надежда ме движеше напред. Изпреварих момчетата, хвърлих се към катедрата и се завъртях към наклонения ѝ връх, обърнат към кръга за призоваване така, както правеше преторът – или в този случай Магнус Дукс, когато водеше промитото си стадо през ритуал.
Катедрата не беше празна.
Върху него седеше богато украсена дървена кутия, идеално оразмерена да побере голяма книга, издълбана и изрисувана с емблемата на култа. Сложна закопчалка я държеше затворена, а лъскавата ѝ повърхност не бе нарушена от прашинка или влага.
Сърцето ми се разтуптя. Моля те, не бъди празна. Моля, моля, моля, моля. Пристегнах фенерчето на колана си, като разчитах на огъня на Аарон за светлина. Използвайки ръкава си, за да предпазя кожата си, побутнах закопчалката на кутията и закачих пръсти под ръба на капака, за да го повдигна.
Може би гласчето в главата ми ми нашепваше, че това е твърде лесно, но вместо да открехна капака, погледнах нагоре – през призователния кръг, покрай украсените с гоблени колони, покрай грубия отвор в стената, през който бяхме влезли.
Погледнах право към трите фигури, застанали на ръба на мрака.
Моето изтръпване привлече вниманието на Аарон, Кай и Макико. Те се извърнаха и всички се вгледахме в натрапниците през ехото на резервоара.
Само че ние бяхме натрапниците.
Триото се придвижи напред, а алените им наметала се развяваха по напоения с вода под. Дълбоките качулки скриваха лицата им, но ако се съди по ръста им, двама от тях бяха широкоплещести мъже. Третият беше или строен мъж, или висока жена.
Те спряха между първата от украсените с гоблени колони. Най-централният мъж направи още една крачка и вдигна ръце, а наметалото му се развя драматично.
С този жест алена светлина разцъфна в пространството. Големи кристали, закрепени високо върху колоните, излъчваха зловещо сияние.
– Добре дошли – заговори мъжът с дълбок гласю – в двора на Червената кралица.
Хватката ми върху кутията на катедрата се затегна.
– Тук сте, за да закълнете душите си в служба на кралицата ли? Дойдохте, за да се присъедините към нас в радостното поклонение на майката на магията, красивото и всемогъщо същество, известно като Богинята?
Когато не отговорихме, ниският му кикот отекна в резервоара.
– Не ми се струваше така. – Той спусна ръцете си. – Вие бихте били тези, които оскверниха руините на храма в Енрайт, мястото, където толкова много от любимите деца на Богинята загубиха живота си. И вие щяхте да сте воайорите, които шпионираха свещеното събрание на Кръга в Портланд. А вие сте глупаците, които избиха моите верни поданици в Солт Лейк Сити.
Преглътнах, за да вкарам малко влага в устата си.
– А ти ще си Магнус Дукс – обявих аз. – Това е глупаво име, между другото.
Макико се премести по-близо до лакътя ми.
– Поне един от тях вероятно е изпълнител – прошепна тя, а устните ѝ едва помръдваха. – Трябва да бягаме към изхода.
Хвърлих поглед към другата си страна, но Кай и Аарон бяха на няколко крачки – твърде далеч, за да се консултирам с тях.
– Ти си стигнала по-далеч от всички останали – замисли се Магнус Дукс. – И бих искал да знам как си успяла да го направиш. Тази информация в замяна на живота ви изглежда справедлива, не си ли съгласна?
Да, точно така. Сякаш щеше да ни остави да си тръгнем, ако можеше да ни помогне.
– Е, ние сме повече от вас, в случай че не можете да смятате толкова добре – избъбрих аз. – Така че може би ще пощадим живота ви в замяна на информация за вашата страховита секта.
– Хм. Справедлива гледна точка, мис Доусън.
Макико изсмука рязко дъх до мен и кръвта ми се смрази. Той знаеше името ми. Знаеше ли кои сме всички ние?
– Да изравним ли броя?
Той вдигна ръка и аз потръпнах, очаквайки светкавица от червена светлина и появата на рогат демон. Когато нищо не се случи, се намръщих, а паниката ми се засили още повече.
– Кай?
При изненаданото изпъшкане на Аарон се извърнах – и видях Кай да поставя ръце на гърдите на Аарон.
Видях как очите на Аарон се разширяват от шок.
Видях страшно празното изражение на Кай, докато по ръцете му преминаваха трептящи пукнатини, а въздухът изсвистяваше от сила.
Убиецът беше тук. Осъзнаването удари едновременно мен и Аарон и той се отдръпна назад – но никой човек или митик не беше по-бърз от електричеството.
Бяла светлина проблясна, когато Кай отприщи изблик на сила право в гърдите на Аарон. Аарон стана твърд като камък, а по тялото му се спускаха дъги от енергия, които прескачаха от пръстите му към земята на синкаво-бели линии. Въздухът се оцвети в озон.
– Не! – Макико извади ветрилото си.
Вятърната струя удари двамата магове, като ги изхвърли от краката им. Те се сгромолясаха един до друг и Кай се хвърли обратно нагоре.
Аарон не го направи. Той не помръдна.
Бях замръзнала. Парализирана. Докато Аарон не помръдваше, не можех да помръдна и аз. Цялото ми внимание беше приковано към него, всяка йота от същността ми чакаше той да се дръпне, да се задъха, да изстене от болка, защото ударът с ток болеше като кучка и не биваше да мълчи точно сега.
Но той мълчеше.
Макико ме избута настрани и една метателна звезда профуча покрай лицето ми. Кай, погледът му лишен от емоции, извади още две остриета и ги хвърли към годеницата си. Тя ги отблъсна от въздуха с ветрилото си и скочи към него.
Крещеше нещо, но единственото, което чувах, беше мълчанието на Аарон.
Запътих се една крачка напред – след това се затичах. Коленете ми се удариха в пода до него и аз хванах главата му, обръщайки лицето му към мен. Полуотворените му очи бяха празни, зениците разширени.
Дишаше ли?
Притиснах ръка към носа и устата му, но и най-слабият намек за движещ се въздух не стопли ръката ми.
О, Боже. Той не дишаше. Той не дишаше!
В главата ми се завъртяха размити уроци по първа помощ в гимназията и аз се запътих към гърлото му, натиснах кожата под челюстта му, търсейки пулса му. Защо не можех да го намеря? Потърсих собствения си врат, като лесно открих пулса в гърлото си, а след това натиснах същото място на врата му.
Нищо. Не можех да усетя нищо.
– Аарон! – Задъхах се и гласът ми се пречупи. – Аарон, моля те!
Сълзите се разляха по бузите ми, докато се опитвах да стигна до катарамите на защитната му жилетка. Отгърнах я, сложих едната си ръка върху другата на гръдната му кост и се засилих надолу. Болката избухна в натъртената ми ръка.
Стиснах челюстта си и отново натиснах надолу.
– Две – изпъшках. Отново натиснах. – Три. Четири. Пет. Шест!
Някъде наблизо отекнаха виковете на Макико и потропващите стъпки, но аз продължих да броя. Продължих да броя, докато главата ми не се завъртя, мускулите не изгоряха, а посинялата ми ръка не пламна. На кой номер бях? Петнайсет? Двайсет? Трябваше да направя тридесет, нали?
Задушавайки се от ридания, хванах лицето му. Вдишах най-дълбоко, колкото можах, притиснах устата си към неговата и издишах силно. Напълних дробовете си отново, затворих устата ни и издишах за втори път.
Притиснах и двете си ръце към гръдната му кост. Статистическите данни за успеваемостта на изкуственото дишане се блъскаха във вътрешността на черепа ми. Ако Аарон е бил в пълен сърдечен арест, е имал нужда от дефибрилатор. Компресиите на гръдния кош нямаше да го върнат към живота!
Сълзите се стичаха от брадичката ми, докато отново натисках гръдната му кост. Нямаше да го загубя. Нямаше да позволя това да се случи. Нуждаехме се от нашия супергерой пиромаг, този, който ни беше събрал всички заедно и ни беше направил семейство. Имахме нужда от него!
Крайниците ми трепереха от нарастващата умора. Чу се пукот, когато едно от ребрата му се счупи. Паниката ме прониза. Това нормално ли беше? Това се случваше при изкуствено дишане, нали? Защо не бях обърнала повече внимание на урока в гимназията!
Петнайсет. Шестнайсет. Макико продължаваше да крещи името на Кай. Седемнайсет. Осемнайсет. Опитваше се да го изкара от транса, в който контролираше съзнанието си. Деветнайсет. Двадесет. Той беше в хватката на психическата сила на убиеца и…
Убиецът.
Тя беше наблизо. Беше една от онези маскирани фигури.
Отдръпнах ръцете си от гърдите на Аарон, знаейки, че всяка секунда без компресии е твърде много. Извадих пистолета на Джъстин от кобура си, завъртях се на колене и открих огън по трите облечени фигури, които наблюдаваха битката на Кай и Макико.
Изстрелите разкъсват тъпанчетата ми, а какофонията им отеква от бетонните стени. Две от трите облечени фигури се отдръпнаха встрани, а третата протегна ръка към мен.
– Ори… – започна да крещи той.
Натиснах спусъка още два пъти.
Този път крайниците ми не трепереха от скорошен електрически удар. От гърдите на мъжа бликна кръв и той се преви по гръб.
– Кай! – Изкрещя Макико.
Тръгнах. Кай спринтираше към мен, мръсотията беше размазана по черната му екипировка, но знаех, че отново е на себе си – мъката и ужасът в лицето му бяха толкова ужасни, че разкъсаха сърцето ми на две.
Той падна на колене, сложи ръка от двете страни на гърдите на Аарон и пусна ток. Торсът на Аарон подскочи.
– Аарон! – Изкрещя Кай, гласът му се пречупи. – Хайде!
Натискайки гърдите на Аарон, той изпрати още един ток в приятеля си – и цялото тяло на Аарон се сви. Той си пое рязко дъх, после се разтърси от хриптяща кашлица.
– О, Боже мой – прошепнах аз. – Той…
Въздухът в резервоара се разтресе странно.
Порив на вятъра удари мен и Кай. Тя ме отхвърли назад и аз се блъснах в дългия дървен олтар. Един свещник се приземи върху главата ми, когато се строполих върху него, с блокирана диафрагма.
Кай, който беше паднал в олтара до мен, издърпа две остриета на звезди, по едно във всяка ръка. Той ги хвърли.
Те профучаха във въздуха от двете страни на Макико, докато тя се втурваше към нас, с изтрито от мисъл или емоция лице и стоманени ветрила, протегнати към нас. Тя ги размаха, издухвайки остриетата на Кай далеч от себе си.
Той измъкна ръката си. Електричество запали летящите звезди и се стрелна между тях, улавяйки Макико по средата. Тя изпищя, докато падаше на колене.
Кай се хвърли нагоре. Пет дълги крачки го понесоха към нея и когато тя запрати ветрило надолу, той я пресрещна около средата. Едно от ветрилата ѝ се изплъзна, докато двамата се свличаха на пода.
Стиснала пистолет в едната си ръка, аз посегнах към бедрото си с другата, а адреналинът притъпи болката в ръката ми. Пръстите ми намериха хладна сфера и докато Кай се бореше с Макико, опитвайки се да притисне жестоко борещия се аеромаг, аз хвърлих предпоследната си алхимична бомба в празния център на призователния кръг.
Тя се разби, отприщвайки ослепителна светкавица и взрив, по-силен дори от този на пистолета. Когато двете маскирани фигури се размърдаха, аз разбих последната стъклена сфера на няколко метра от тях.
От натрошеното стъкло се издигна дим, който ни обгърна в сива мъгла.
Борейки се с кашлицата от пиперливия му аромат, пропълзях през мъглата, като се молех способността на менталистката да изисква пряка видимост; в противен случай тя беше ненужно близо до нас в хотела на Блейк. Ако не ни виждаше, може би не можеше да ни контролира.
Появиха се сенките на Кай и Макико и те не се бореха. И двамата бяха наведени над прегърбената форма на Аарон. Когато се запътих към тях, Кай вдигна поглед. Онази ужасна мъка изкриви лицето му.
– Той диша – прошепна той. – Но има нужда от лечител веднага.
Припълзях до страната на Кай и докоснах бузата на Аарон. Клепачите му трепнаха, но не се отвориха.
– Трябва да се измъкнем оттук – прошепнах в отговор, докато димът се носеше около нас, закривайки всичко. – Как да минем покрай менталиста?
– Не знам – промълви Кай. – Ако тя ме хване отново – не мога да се боря с нея. Дори не осъзнавам какво правя, докато контролът ѝ не се прекъсне.
Макико кимна, а устните ѝ бяха стиснати толкова силно, че бяха побелели.
Някъде отвъд димната ни завеса се чуваше слабо шумолене и стъпки. Думите „пробит бял дроб“ достигнаха до ушите ми и разбрах, че враговете ни използват почивката, за да проверят митичния, който бях простреляла.
Вдишах въздух.
– Колко време ѝ е необходимо, за да превключи контрола си от един човек на друг?
– Двадесет секунди – отговори Кай. – Плюс-минус пет. Толкова време ѝ отне да накара Макико да ни нападне, след като беше загубила контрол над мен.
Ръцете ми се свиха в юмруци. – Носейки Аарон, можеш ли да стигнеш до изхода за двайсет секунди? След като се измъкнеш от погледа ѝ, би трябвало да си в безопасност.
– Може би, но ще трябва да тичаме точно покрай тях. Ако тя получи контрол над мен…
– Ако получи контрол над някой от вас – прошепнах аз, докато натисках бутона за освобождаване на ръкохватката на пистолета, – това ще бъде катастрофа. Но ако си загуби усилията да ме контролира…
Магазинът изпадна от пистолета и се озова в чакащата ме длан. Подадох пълнителя на Кай, след което обърнах пистолета с главата надолу и дръпнах затвора назад. Последният патрон изпадна от патронника.
– … тогава тя няма да има достатъчно време да поеме контрола над вас двамата.
Стиснал пълнителя, Кай поклати глава.
– Но тогава ти ще…
– Ще тичам след теб веднага щом ме пусне – прекъснах го аз. – И тя няма да има време да ме хване отново. Това е единственият начин. – Избутах се на крака, с незаредения пистолет в ръка. – Хвани Аарон и да го направим!
Лицето му побеля, Кай прибра пълнителя в джоба си, след което вдигна Аарон и го прехвърли през рамо. Кимнах му, без да си позволявам да покажа ужас, след което се завъртях, за да се изправя пред избледняващата мъгла – и двамата култисти отвъд нея.
Стиснала пистолет в двете си ръце, аз излязох от дима. Алените светлини високо върху колоните обливаха сребърните гравюри на призователния кръг, който се намираше между мен и убийцата, а Магнус Дукс беше до нея.
Крещейки като банши, аз се втурнах право към тях. Погледът ми се спря върху сенчестата качулка на жената и когато тя се обърна към мен, слабата светлина попадна върху долната част на лицето ѝ, осветявайки същата усмивка, която бях видяла, когато тя принуди Кай да ме целуне, преди да ме убие с ток.
Контролирането на хората не беше достатъчно за нея. Тя искаше да изтръгне и сърцата им.
Насочих пистолета си към гърдите ѝ.
Стъпките ми се забавиха, после спряха. Адреналинът гореше в кръвта ми, но страхът беше далечно трептене в задната част на мозъка ми. Обърнах се и погледът ми намери Кай, който се втурна покрай мен, с Аарон през рамо и Макико точно зад него. Вдигнах пистолета, проследявайки движението на Кай, след което натиснах спусъка.
Щрак, щрак, щрак.
При глухото тракане на празното оръжие менталистът изсвири гневно – и ужасът отново заля мозъка ми. Докато хриптях от внезапната атака, менталистът обърна лицето си с качулка към Кай и Макико.
Въртейки се, аз се втурнах след останалите, а краката ми се подкосяваха. Ако успеем да се измъкнем оттук и да стигнем до дърветата, може би ще имаме шанс. Нагоре по стълбите, през гробището, към колата…
Малинова светлина пламна.
Покрай нас се изстреля червена ивица сила и се удари в земята пред грубата врата на резервоара. Светлината се изсипа нагоре и се превърна във форма, висока над седем фута. Прояви се демон – с дълги крака и кожа като броня.
Докато Кай се плъзгаше в неистов опит да спре, Макико скочи напред и насочи ръката си към демона. Светещите му магмени очи пламнаха, докато той размахваше дългата си ръка.
Въздухът избухна и лекият аеромаг се отдръпна назад. Тя се сгромоляса на земята и се сви на агонизираща топка, обгърнала с ръце ребрата си.
Демонът замахна с другата си ръка и Кай успя само да се извърти така, че ударът да засегне страната му, а не пиромага в безсъзнание, който носеше. Той се сгромоляса, като едва удържа главата на Аарон да не се разбие в бетона.
По средата на пътя между тях и култистите не можех да направя нищо. Нямах никаква магия в колана си и никакви патрони в пистолета си. Единственото, което ми беше останало, беше амулетът Вх’алир, а бях твърде далеч, за да го използвам върху демона.
Убийцата притисна нокът към усмихнатата си долна устна.
– Трябва ни само един, когото да разпитаме – промърмори тя с гърлен контраалт. – Кого предпочитате?
– Мисля, че мис Доусън ще бъде достатъчна – отвърна Магнус Дукс.
Усмивката ѝ се разшири.
Демонът вдигна ръката си, двусантиметровите му нокти се протегнаха, като се насочиха към Кай. Задъхана, аз се затичах към тях, въпреки че бях твърде далеч. Въпреки че нямах магия. Въпреки че не можех да направя нищо.
С проблясък на пурпурна светлина около горната част на ръката на демона се появи кръг с руни. Той се разтресе, а ръката му остана неподвижна във висящия кръг.
Друг кръг проблесна около другата му ръка. Трети се появи около кръста на демона. Той се дръпна срещу заклинанията, хванат в капан.
– Какво… – започна Магнус Дукс.
От вратата зад демона пламна алена светлина – и гърдите му се разкъсаха в пръски тъмна кръв.
От туловището на съществото изникна пръстен от пурпурни шипове. С последна светкавица от центъра на гърдите му изригна още по-дебело копие, което разкъса гръдната му кост. Обездвижващите заклинания се разтвориха и демонът падна като марионетка с отрязани конци.
Във вратата зад падналия демон, с пурпурна магия, която се виеше по протегнатата му ръка, а лявото му око светеше със свирепа сила, стоеше Езра.
Назад към част 25 Напред към част 27
