ГЛАВА 6
Прочетох внимателно написаните си бележки за осемнадесети път. След като стигнах до края на страницата, започнах отново отгоре. Двадесет беше хубаво кръгло число. Трябваше да го прочета двадесет пъти.
Не, не трябва. Седенето в стаята ми и четенето на бележките ми нямаше да ме приближи до целите ми – а именно да получа гримоара на майка ми и наследството си, след което да напусна завинаги тази ужасна къща. Освен това бях запомнила цялата страница още при третото четене.
Сгънах хартията и я прибрах в джоба си, готова за справка, в случай че си изпусна нервите по време на разговора. Претърсването на къщата не даде никакъв резултат, така че се върнах към най-нелюбимото си нещо в целия свят: конфронтацията.
Честно казано, предпочитах да говоря с червеноокия демон, отколкото да се конфронтирам с чичо си.
Защо бях толкова слаба? Защо не можех да приличам повече на известните митици от прочетеното по история? Ако бях хитра като прочутата друидеса Бранвен, която е спасила един град през четиринайсети век от могъща вилда, можех лесно да надхитря чичо Джак. Или ако бях безумно могъщ буревестник като Клементина Абрам, която собственоръчно е наводнила британски град през 1952 г. – бедствие, за което се обвиняват военни експерименти – можех да сплаша чичо си и да го накарам да ми сътрудничи. Или ако бях гениален изобретател като магьосницата Аурелия Метел, истинската създателка на прословутия лъч на смъртта на Архимед, можех да… хм… всъщност лъчът на смъртта щеше да е прекалено силен в тази ситуация.
Въпросът беше, че не можех дори да събера смелост да кажа на продавача в магазина, ако сканира дадена стока два пъти. Как щях да принудя чичо си да ми съдейства? Не знаех, но все пак трябваше да опитам.
Влязох в банята „Джак енд Джил“ към спалнята ми и се огледах в огледалото. Тъмнокафявата ми коса падаше почти до раменете на небрежни вълни, но изглеждаше достатъчно прилично. Поправих очилата си, оправих бебешкия си син пуловер и нахлузих прилепналите си дънки върху чорапите. Дали бебешкото синьо беше твърде мек цвят? Може би трябва да се преоблека в нещо червено. В настоящата ми книга за самопомощ се твърдеше, че червеното е „силен цвят“. Дали изобщо притежавах червен топ или пуловер?
Тъй като така или иначе имах само шест блузи, от които да избирам, отхвърлих идеята за промяна на гардероба. Излязох от банята и забързах покрай дрънчащата врата на Травис – изключвал ли е някога музиката си? – и се спуснах по стълбите. Късното следобедно слънце напичаше през прозорците, докато прекосявах официалната всекидневна към кабинета на чичо ми.
– … да ти донеса нещо за пиене?
Спрях, когато гласът на чичо Джак стигна до мен.
– Кафе? Вино? Имам едно изключително хубаво бренди…
– Не сме тук, за да общуваме, господин Харпър – намеси се мъжки глас.
Усмихнах се. Да чуеш как някой друг прекъсва чичо ми беше толкова приятно. Измъкнах глава зад ъгъла.
Чичо Джак превеждаше трима мъже през големия параден вход в коридора, който водеше към кабинета му. Клод, неговият бизнес партньор, вървеше до него, но другите двама бяха непознати. Единият мъж беше висок и едър като борец от Световната федерация по борба, а другият беше по-нисък от чичо Джак и се движеше с отривисти, птичи движения.
– Търпението ни към забавянията намалява – продължи ниският мъж с подчертана враждебност. – Преосмисляме разумността на щедрото ни авансово плащане.
Чичо Джак промълви отговор, докато те изчезваха в коридора. Вратата се затръшна и гласовете им заглъхнаха. Сърцето, което галопираше по ребрата ми, се промъкна до вратата на офиса и притисна ухо към нея.
– … демонът се оказа изключително своенравен – казваше чичо Джак с мазен, успокояващ тон – но сме уверени, че ще успеем да го овладеем навреме за договора. И както споменах, другият демон е готов. Можем да завършим ритуала веднага щом изберете изпълнител.
– Най-добрият ни изпълнител изчаква да види новия демон, преди да вземе решение – отвърна Бърдмен, думите му бяха бързи и отсечени. – Не сте ни казали нищо за него.
– Новият демон е непознато същество. – Това беше гласът на Клод. Вместо хрисима убедителност, той звучеше меко и уверено. – Може да е най-могъщият демон, призоваван някога, а може да е най-слабият. Ние сме също толкова нетърпеливи да разкрием тайните му, но не можем да избързваме с деликатния процес на преговорите.
Никой не проговори в продължение на дълъг момент.
– Договорите с демони са скъпи – каза Бърдмен. – Имената на демоните са още по-ценни. Ако сте открили непознато име – е, аз вече съм направил предложението си. Всичко, което трябва да направите, е да докажете, че името си струва.
– Ще го направим – увери го чичо Джак. – Ще имаме готовност за сключване на договор с демона до две седмици или по-малко.
– Надявам се, иначе ще започнете отново – без нашето финансиране.
– Разбира се – заекна чичо Джак. – Но бихте ли искали да продължите с другия демон?
– Ще определим това след две седмици, господин Харпър. – Зловеща пауза, след което Бърдмен продължи с по-нормален тон. – Какво да кажем за документите? Искам този изпълнител да бъде напълно регистриран.
– Разполагаме със сигурна система. – Чу се тракане, като при отваряне на чекмедже, последвано от шумолене на хартия. – Когато сте готови, можете да добавите информацията за регистрацията на вашия изпълнител към този формуляр и аз ще го препратя на моя контакт в МПД, който ще вкара документите в тяхната база данни, без да…
Високите токчета затропаха по твърдата дървесина и аз се отдръпнах от вратата. Отдалечих се на три бързи крачки, преди Кати да завие зад ъгъла, а полата на раираната ѝ рокля с А-образна линия се развяваше около прасците ѝ.
– Какво правиш? – Попита тя рязко, като прибра зад ухото си един кичур от перфектно накъдрена, изкуствено червена коса.
Свивайки се от притеснение, преброих възлите в твърдата дървесина между пръстите на краката си.
– Искам да говоря с чичо Джак, но в офиса му има хора.
– Той приема клиенти тази вечер. Не го безпокой.
– Добре.
– И не му досаждай за завещанието на родителите ти. Той и без това си има достатъчно работа.
– Да, лельо Кати.
– Тогава се движи.
Върнах се набързо в официалната всекидневна, след което потънах в най-близкото кресло от тънък плат. Това се смяташе за оставяне на самия него, нали? Прекарах десетина минути в стерилната стая, препрочитайки записките си – вече 46 пъти – докато вратата не се отвори със скърцане и в коридора не се разнесоха гласове.
– Благодаря ви за търпението – промълви чичо Джак, като се втурна зад Бърдмен и неговия грамаден колега. – Ще ви държим в течение…
– Не се свързвайте с мен, докато новият демон не е готов – изпъшка Бърдмен. – Времето ти почти изтече. Не го губи. Аз – и моите началници – не обичаме разочарованията.
Те забързаха покрай официалната дневна и Клод дойде последен, с ръце в джобовете и подплатено спокойно лице. Погледна в дневната, докато минаваше, изражението му не се промени, макар че сигурно ме беше видял, после изчезна след другите трима. Мъжките гласове се сбогуваха с тях, после входната врата се отвори и затвори.
– Не трябваше да лъжем Карлсон – разтревожи се чичо Джак, а гласът му отекна от дванайсетметровите прозорци на входното антре. – Ако разберат, че не сме по-близо до преговорите с този демон, отколкото бяхме през първия ден…
– Преговорите понякога се провалят – отвърна равномерно Клод. – Това е факт при призоваването. Някои демони не са склонни да се подчинят.
– Може би не си се притеснявал от цифрите, Клод, но имаме демон, който никога преди не е бил призоваван. Карлсон вече е предложил десет милиона за името му – но ако не успеем да докажем, че демонът има стойност, това е безполезно.
– Ако този не се подчини, ще призовем друг.
Чичо Джак изръмжа гневно. Стъпките заглъхнаха, след което двамата с Клод минаха покрай дневната на връщане към офиса. Миг по-късно вратата се затвори с трясък.
Заслушах се, за да видя дали ще се върнат, след което побързах да се отдалеча. Кати беше в кухнята, а Амалия и Травис бяха в спалните си, което означаваше, че не трябва да се притеснявам за свидетели. Спуснах се по стълбите и като отворих вратата на библиотеката без никаква предпазливост, влязох в зоната за отдих. Извадих пътеводителя „Демоника“ от скривалището му, включих лампата „Тифани“ и проверих съдържанието, след което прелистих на страница 212: раздела за имената на демоните.
Преди да започне призоваването, е необходимо да се посочи името на демона. Тези редки наименования приличат на родословия и съответстват на демоничните архетипи; демоните с едно и също име имат различни размери, форма и сила.
Имената на демоните обикновено се предават от призоваващ на чирак, но могат и да бъдат закупени, макар че дори най-известните имена се продават за твърде големи суми. Най-редките имена се пазят грижливо от непрекъснати редици от призоваващи и не могат да бъдат закупени. При такъв малък брой имена – смята се, че те са между девет и единадесет – спечелването на едно от тях е сред най-големите предизвикателства, пред които ще се изправи новият призоваващ.
Уау. Ето защо чичо Джак беше толкова бесен заради този демон. Карлсон – предполагах, че клиентът му, приличащ на птица – предлагаше десет милиона долара за ново име на демона, но ако чичо Джак и Клод не можеха да докажат, че е ценен, нямаше да видят и стотинка.
Сенки, диви и живи, се носеха около абаносовия купол в центъра на библиотеката. Съществото, скрито в този кръг, струваше сума пари, за която хората биха убили, но то отказваше да преговаря или да се покаже. Чичо Джак нямаше представа какъв звяр са призовали на този свят и колко ценна може да е тази нова „линия“.
Пренесох книгата до кръга и приклекнах на две крачки от него. Балансирайки отворената корица върху коленете си, се вгледах в тъмнината, за да зърна тези малинови очи.
– От колко време си тук? – Попитах. – В този кръг?
Както обикновено, съществото ме накара да изчакам, преди да отговори.
– Попитай другите hh’ainun.
– Аз питам теб.
– Какво си донесла?
Нищо. Не бях пекла днес, нито пък ми беше хрумнало да донеса лакомство, което да разменя за отговори.
– Ще ти донеса нещо утре вечер – предложих аз.
Дълга пауза.
– Тц. Не виждам нищо друго освен тази стая.
Изказването му ме обърка, преди да осъзная, че това е отговор. Библиотеката беше без прозорци, което означаваше, че демонът нямаше как да прецени как минава времето. Той не знаеше колко време е в кръга.
Имаше ли изобщо значение? Бизнес делата на чичо Джак – незаконни бизнес дела – бяха неприятности, в които не исках да участвам, но едно натрапчиво бодване в задната част на главата ми ме накара да препускам през различните забележки на мъжете, търсейки… нещо.
– Стаята се затопля и изстива – рязко каза демонът. – Другите хх’айнуни идват на топло. Ти идваш в студено. Шестдесет и един цикъла от първия.
– Затопля и охлажда – поправих автоматично. През деня мазето беше по-топло и демонът беше преброил температурните колебания. Шестдесет и един дни, което беше…
– Осем седмици и пет дни. Ти си тук от осем седмици и пет дни.
Осем седмици в купол с диаметър десет фута в празна стая. Неприятно свиване в стомаха ми ме накара да преглътна, но се улових. Наистина ли жестокостта към един демон ме притесняваше? Съществото в този кръг беше брутален, зъл убиец. При най-малката възможност то щеше да ме разкъса на парчета. От друга страна, ако някой ме беше затворил в малък кръг в продължение на седмици и седмици, сигурно и аз щях да се чувствам убийствено.
Според чичо Джак той разполагаше с две седмици, за да накара този демон да се съгласи на договор. Защо е този срок? Защо две седмици? Погледнах надолу към Наръчника на заклинателя. Имената на демоните. Родове. Тайни, предавани от призоваващ на призоваващ.
Погледът ми се издигна към тъмния кръг.
– Имаш ли име? Собствено име, а не име на род.
– Да.
– Какво е то?
Невидимият демон се засмя, а следващите му думи бяха копринен крясък.
– Какво ще ми дадеш за името ми, Пайлас?
О, нов прякор. Неговият huh-aye-none изглежда означаваше „човек“, но не можех да отгатна значението на този.
Седнах на петите си.
– В замяна на името ти ще изпека нещо за теб – специално за теб.
– Защо да искам това?
Смущението дръпна устата ми, което само ме подразни. Нямаше да се чувствам неудобно, че един демон не иска моето печене.
– Това е моето предложение, така че приемай го или го оставяй.
Избутах се на крака, върнах наръчника на скришното му място и се запътих към вратата. Когато сложих ръка на дръжката, ме спря тих зов.
– Пайлас.
Погледнах през рамо.
– Донеси нещо си при мен – каза демонът – и ще ти кажа името си.
Погледнах черния купол, после се промъкнах през вратата и я затворих, без да отговоря. Любопитна и импулсивна, беше ме нарекла майка ми. Изменчива комбинация.
Явно все още не бях научила урока си.
Назад към част 6 Напред към част 8
