Глава 22
На следващата сутрин, когато се събуждам, отварям очи и виждам шок от бяла руса коса. Главата на Дез лежи точно над гърдите ми, а чертите му са омекотени от съня. Ръцете му са обвити около кръста ми, единият му крак е тежко прехвърлен върху моя.
Не мога да спра усмивката, която се разстила по лицето ми. Дез е тук с мен, съблазнява ме в дома ми. Лявата ми ръка е заровена в косата му, а сега я свалям, за да погледна пръстена си за петхиляден път.
Милиони хора минават през това – влюбват се, женят се, и така нататък, и така нататък – и все пак не мога да си представя някой друг да е толкова щастлив, колкото съм аз в този момент, толкова влюбен, колкото съм в момента.
Ръката ми се връща към бялата коса на Дез и за миг се преструвам, че двамата имаме обикновен живот. Че аз съм просто човек, а той е просто годеникът ми. Че той няма царство, което да управлява, и че аз нямам крила и люспи и фея преследвач, която иска главата ми. Че не сме въвлечени в битка в другия свят, която може да унищожи всичко, което е скъпо на феите.
За няколко минути се преструвам, че сме просто двама отдавна изгубени влюбени, които най-сетне са се събрали. Че по-късно днес ще се хванем за ръце и ще се разходим до кафенето в края на улицата.
Чувам дълбокото ръмжене на Дез. Лицето му се трие в мен, а ръцете му се стягат около кръста ми. Той накланя главата си нагоре, а светлите му очи намират моите.
По лицето му се разстила бавна, лесна усмивка. В изражението му няма нищо друго освен любов, макар че дори този поглед на Дез е малко лукав.
Той допира целувка до гръдната ми кост.
– Знаеш ли, Кали, никога не съм бил привърженик на дневната светлина, но определено мисля, че бих могъл да свикна с това. – Ръката му се плъзга надолу и започва да гали бедрото ми. – Кажи ми какво мислиш за… спането?
Блясъкът в очите му е достатъчен намек. Ще спим без частта със спането.
– Мисля, че звучи невероятно.
И двамата се измъкнахме от леглото чак след няколко часа, вглъбени един в друг. Сигурна съм, че раят се състои от безкрайни дни като този.
Само с неохота се измъквам от леглото и то само защото Дез обеща да ни направи закуска.
Сега го гледам как моят Дез без риза се движи из кухнята, сякаш това е неговата къща, а не моята. (Почти съм сигурна, че той чувства, че мястото вече е негово.) Опитвам се да не се усмихвам, докато вади съставки от въздуха.
Яйцата танцуват във въздуха, а чушките се режат сами. През цялото време Дез си подсвирква, а косата му е вързана назад.
Очите ми се спускат по-ниско, забелязвайки мускулестото му тяло и ръкава му с татуировки. „Търговецът“ е нещо красиво. Смъртоносен, коварен, но все пак красив.
Докато се наслаждавам на гледката му, забелязвам следите от нокти по гърба му.
Задъхвам се. Явно, незнайно защо, ноктите ми са излезли навън, за да си поиграят по-рано.
Дез се обръща, моментално разтревожен.
– Какво е това?
Кимвам към гърба му.
– Нараних те.
Той хвърля поглед през рамо. Знам, че не може да види белезите, но сигурно си ги спомня, защото се усмихва.
– Ако се чувстваш наистина ужасно заради това, Кали, сигурен съм, че можем да измислим начин да ти се отплатя…
– Дез! – Ето какво получавам за това, че съм внимателна.
Той се смее, после се обръща към печката, където приготвя омлет. Тогава разбирам, че е можел просто да се излекува. Но подобно на Малаки с белезите от Темпер, той не го е направил.
Никога няма да разбера феите.
Търговецът маха с ръка, в която държи шпатула, и чашата с кафе се приготвя. След като свърши, тя се понесе през кухнята към мястото, където седях аз.
– За теб, любов моя – казва той, без да си прави труда да се обърне.
Улавям чашата от въздуха.
– Ти си най-добрият – казвам и отпивам благодарна глътка.
– Имало ли е някога съмнение? – Той поглежда през рамо и ми намига.
Само след малко Дез довършва омлетите, моето блюдо се понася към мен, а неговото се влачи след него. Те се сгромолясват на масата, а вилиците и салфетките се носят във въздуха след тях.
Дез сяда срещу мен, издърпвайки стола си назад, и, Господи, Дез без риза седи на моята маса. Женските ми части не се справят добре със ситуацията.
Той вдига вежди към мен и поглежда остро към храната.
Търговецът се обляга назад на стола си.
– Престани.
– Какво да спра?
– Да ме гледаш с очите си, сякаш ме чукаш. Опитвам се да бъда джентълмен и да не те чукам точно тук, на кухненската ти маса.
Оставям кафето си настрана.
– Масата може да понесе удар…
Това може законно да бъде обявено за раят.
– Можем ли да правим това винаги? – Питам.
Седя с кръстосани крака на масата, дрехите ми са изкривени. По пода са разпръснати остатъците от закуската, омлетите са пръснати по земята, чиниите са разбити на парчета.
Защо аз и Дез не се бяхме върнали на Земята по-рано? Очевидно е, че това е мястото, където си изкарваме хляба. Меден месец: моята къща… после къщата на Дез… после някъде в облаците между двете.
Дез пристъпва към мен, панталоните му са отново на мястото си. Целува устните ми, после протяга ръка. Парчетата от счупената ми чаша вибрират на пода, след което се сглобяват отново. Разпиляното кафе се вдига във въздуха, а после се връща в чашата.
Търговецът ми я подава.
– Трябва ли изобщо да задаваш такъв въпрос? Ще настоявам да го направим.
Взимам чашата с кафе от него.
– Благодаря.
Той сяда до мен на кухненската маса, а в ръката му плува собствена чаша. Закуската започва да се оправя сама, омлетите се реформират, чиниите се сглобяват. Те тупват на масата.
– Какво ще правим днес? – Дез звучи направо хитро.
– Мислех, че вече сме го измислили.
– Взискателна малка сирена. Аз не съм нищо друго освен твоята малка секс кукла, нали?
Поклащам глава и издухвам кафето си. (По някакъв начин Дез успя да го направи горещо.)
– Ти си ме разбрал.
Той ми се усмихва палаво.
– Мислех си, че можем да направим нещо малко между шамарите. – Той щракна с пръсти. – А, знам.
Поглеждам към него. Изглежда твърде коварен за моя вкус.
Минута по-късно от стаята ми за гости изплува кутия. Първоначално си мисля, че правим „Преустройство на дома на Кали, част II“. Но после разпознавам кутията, която се насочва към нас.
Почти изпускам чашата си.
– Какво правиш, Дез?
Това не е част от миналото ми, която искам да изследвам с него точно сега – или някога.
Кутията пада на земята пред нас.
– Какво изглежда, че правя – изкопавам всичките ти малки мръсни тайни. О, виж – тази кутия не е прашна, както беше нашата. Някой често преглежда тези неща.
Вече стискам чашата си.
Картонените капаци на кутията се отварят.
Навеждам се напред и удрям с ръка върху тях, като затварям кутията обратно.
– Нека не го правим.
– Хайде сега, любов. Искам да видя палавата кутия на Кали.
Почти се карам с него за това. Въпреки че е виждал най-лошото от мен, това не е колекция, с която се гордея.
Но от друга страна, именно на това се гради връзката ни: споделяме малките си мръсни тайни един с друг, неща, за които никой друг не би могъл да ни приеме.
Така че накрая вдигам ръка.
– Добре.
Капаците се отварят още веднъж. Сърцето ми бие малко по-бързо, а пръстите ми са леко разтреперани. Никой друг не е видял какво има в тази кутия.
Първото нещо, което левитира навън, е златна огърлица. Златна мъжка огърлица. Тя се събира в чакащата ръка на Дез.
– Каква е историята на това? – Пита той.
Ако затворя очи, все още мога да видя ясно мъжа. Силна, слаба фигура; злобни, хлътнали очи. Не всички мои мишени изглеждат като лоши хора, но този беше такъв.
– Кийт Сампсън. Бившата му жена искаше да получи еднолично попечителство над децата им, затова ме накара да изкопая мръсотия за него. Сред дългия списък с много гадни неща, които е вършил в живота си, е и това, че е пребивал жена си, продавал е наркотици на непълнолетни и е накарал дъщеря си да се дрогира с хероин, за да може „кравата да отслабне“.
Само като си спомня за Кийт, сирената ми се размърдва от възбуда.
– Какво направи с него? – Пита любопитно Дез.
Оплакване. Плач. Принизи се.
– Накарах го да се предаде.
– Хм – казва Дез и се вглежда в огърлицата.
Имам ясното впечатление, че в момента се вслушва в сенките. Тази теория само се затвърждава, когато той се усмихва, след което поставя бижуто настрани.
Следващото нещо, което излиза, е ръчно нарисувана карта.
– Арнолд Матис – казвам аз.
Приятелката му, Кристина Руис, ме беше наела да… се занимавам с Арнолд.
– Преди няколко години Арнолд е пребил, изнасилил, а след това многократно е намушкал с нож приятелката си, след като тя се е опитала да го напусне. – Снимките от местопрестъплението все още ме преследват. – Той се отърва с обвинения в изнасилване и нападение, беше осъден на десет до тридесет години, но беше освободен предсрочно.
Когато намерих Арнолд, върху него имаше онази карта, на която беше изписан адресът на Кристина. Заедно с картата в багажника на колата му бяха прибрани белина, въже, тиксо и чук.
– Какво се е случило с него?
– Аз се случих.
Арнолд и аз играхме на игра, наречена „Око за око“. Той не я харесваше много. На мен ми хареса.
Следващото, което излиза от кутията, е бродирана с ютия лепенка с пламтящ череп. Тя се приземи в дланта на Дез, като по нея все още се държеше малко черна кожа.
– Расистки моторист.
Търговецът изчаква повече обяснения.
Вдигам рамене.
– Не знам. Беше лош ден и той ме вбеси.
Този човек беше такъв задник. А аз имах абсолютна власт над него, въпреки огромните му размери и буйния му темперамент.
Дез изважда един зъб. Вдигна зъба нагоре.
– Херувимче, това прилича повече на моя работа, отколкото на твоя.
Сега, когато го спомена, наистина прилича.
Взимам зъба от него и го търкалям между пръстите си. Затварям очи за миг, чувайки ехото от писъците на този човек.
– Трафикант на хора. – Все още виждам бялата му риза и дима, който се вие от цигарата му. Той ме погледна така, сякаш съм добитък. От този спомен все още ме побиват тръпки.
Но също така се гордея най-много с този конкретен случай. В крайна сметка спасих над сто мъже, жени и деца.
– Оставих го сам в една стая с жертвите му и техните семейства.
– Той умря ли?
Поклащам глава.
– Молеше за това… но не.
Никога не съм казвала, че съм добър човек, но с това се доближих доста до дявола. Зъбът е достатъчно доказателство за това.
– Доведох всички тези мъже близо до смъртта – казвам, като поглеждам към зъба.
В продължение на няколко секунди Търговецът не казва нищо. Накрая:
– Колко близо?
Достатъчно близо, за да усетя как древната сила преминава през мен, същата сила, която е карала предците ми да убиват.
Прочиствам гърлото си.
– Достатъчно близо, за да знам, че трябва да се срамувам.
… Достатъчно близо, за да му се насладя.
Дез се разсмива.
– Но ти не си. – Това не е въпрос.
– Не.
Съвсем не. Кутията е пълна със сувенири на най-жестоките и зловещи хора в света. Хора, които са наранявали деца, които са малтретирали близки, които са се опитвали да се измъкнат от правосъдието с убийство.
Дори затворът или смъртта не могат да изкупят зверствата, които са извършили. Може би аз съм най-близкият човек, който някога ще ги доведе до истинска разплата на земята.
Дез поклаща глава.
– Боже, но ние си приличаме. Аз ли те направих такава?
– Нищо не си направил – освен може би да ми дадеш шаблон как да работя с престъпници – Аз бях такава, преди да ме срещнеш.
При това напомняне краищата на стаята потъмняват. Всъщност е доста окуражаващо, да виждаш как Дез се разстройва заради мен дори след толкова време.
Той забива пръсти в кутията.
– Мислиш ли, че трябва да ги посетя?
Съмнявам се, че ще го преживеят. Търговецът няма същия проблем със смъртта като мен.
И все пак се усмихвам при мисълта как Кралят на нощта в кожените си панталони и винтидж тениски се нахвърля върху тези мъже, за да може да навлече малко хаос – и всичко това, защото в един момент са вбесили половинката му.
Прокарвам пръстите си през неговите.
– Бракът с теб ще бъде забавен.
Назад към част 22 Напред към част 24
