РАЙДЪР
Изпуках врата си, докато чаках всички да си тръгнат, прокарвайки език по зъбите си. Бях пуснал в действие едва доловимо заклинание за откриване в момента, в който пуснах балона за заглушаване. Не исках да рискувам да бъда шпиониран. Знаех също така кой точно ме е шпионирал, защото разпознах магическия подпис, който заклинанието ми изпрати.
Преместих се, за да блокирам изхода, след което обърнах глава към мястото, където знаех, че Елис се крие зад котела.
На устата ми се появи тъмна усмивка.
– Излез, излез, където и да си.
Тя се изстреля напред в движение, а аз се хвърлих встрани, хванах ръката ѝ и я хвърлих към стената. Притиснах я до стената, навел глава и загледан в жертвата си. И ебаси, че вече се бях разгорещил за нея. Кокалчетата на пръстите ми се свиха и думата „болка“ пулсираше толкова силно, колкото и похотта. Но знаех точно кое от тях най-много исках да и дам точно тогава.
Устните ѝ се разтвориха, а зениците ѝ се разшириха. Не знаех дали това беше, защото я бях хванал, или защото се беше възбудила от това колко близо съм до нея. Вероятно и двете.
– Шпионираш ме за „Оскура“ ли, агънце? – Изръмжах. – Дадох ти безплатен пропуск в онзи скапан клуб онази вечер и така ли ми се отплащаш? Би трябвало да си на колене и да молиш да ми смучеш пениса в замяна на живота си. – Това е секси образ. Не че щях да я накарам да коленичи пред мен с особена лекота. Но погледът в очите ѝ си заслужаваше коментара.
Тя се изправи, събирайки се, сякаш не ѝ въздействах, но беше твърде късно за това. Бях видял страха, похотта, изкушението.
– Ще предположа, че точно на това си се надявал с тази малка изява – каза тя лежерно.
– Моята малка изява ли? – Подиграх се. – Ти си тази, която се промъкна тук, за да подслушва частна лунна среща, бейби. Може би трябва да си спомниш с кого говориш.
– И все пак не ме извика пред приятелите си, о, могъщ лунен кралю. – Тя усука около пръста си кичур люлякова коса и на мен ми се прииска сам да го хвана и да го дръпна. – Ако си знаел, че съм тук през цялото време, тогава защо не ме наказа пред тях и не ми попречи да чуя дяволските ти планове?
– Може би искам да те накажа сам – изръмжах, като я притиснах така, че гърдите ѝ да бъдат притиснати от моите. Тя облиза пълните си устни и едва не ми се изплъзна стон, когато си представих как езикът ѝ се търкаля около члена ми.
– А може би просто си се надявал да запазиш преструвката, че ми нямаш доверие – продължи тя. – Защото, нека бъдем честни, знаеш, че не съм доносник на Оскура, Райдър.
– Тогава защо ме шпионираш? – Поисках, като притиснах ръцете си към стената от двете ѝ страни.
– Видях те да се промъкваш тук и ми стана любопитно. – Тя сви рамене, сякаш всичко беше толкова просто. Но беше всичко друго, но не и това.
– Мислиш ли, че хубавото ти лице е в безопасност от юмруците ми, Елис? – Изръмжах близо до устата ѝ, защото, по дяволите, исках да видя как трепери. Исках да усети силата ми чак до костите си. – Ще те пребия, както бих пребил всяка друга фея, която ме предаде.
– Кой е казал нещо за предателство? – Попита тя сладко, прехапвайки долната си устна.
Майната му, кълна се, че го правеше нарочно. Тя изви гръб, така че циците ѝ се притиснаха към мен, и от мен се изтръгна възторжен стон.
Устата ѝ се размърда победоносно. По дяволите, току-що и показах картите си ли?
– Искаш ли да знаеш истината? – Прошепна тя, като се изправи на пръсти, за да говори на ухото ми. Дъхът ѝ върху шията ми можеше да бъде и ръкостискане, защото ме накара да се разкрещя. Скоро щеше да ми се наложи хирургическо отстраняване на сините ми топки, ако тя не направи нещо по въпроса. Но, чакай, тя не може да направи нищо с тях, нали? Тази сделка с Инферно бързо се превръщаше в проклятието на живота ми.
– Кажи ми – заповядах аз, само че не го направих. Звучеше по-меко, като мъркане вместо рев. Изобщо не приличаше на мен.
– Не се появи в час и може би един процент се притеснявах, че снощи си се заровил някъде в канавката – каза тя, като се облегна назад и ми позволи да видя истината на тези думи в очите ѝ.
Преборих се с гнусливата усмивка, която искаше да вземе устните ми за заложник.
– Аз съм този, който погребва.
Елис се притесняваше за мен. Това ме накара да се почувствам топло. Твърде пикаещо топло. Какво, по дяволите, не е наред с мен?
Дръпнах яката си, отстъпвайки назад.
– Значи имаш слабост към мен, нали? Имаш ли и мокро място за мен?
– Майната ти – засмя се тя, после ме погледна любопитно. – Тогава защо изобщо ти пука толкова много да преследваш Феликс? Не е ли той проблем на Оскурите?
Стиснах устни, уплашен, че ще чуе истинския отговор на този въпрос. Фактът, че Феликс ми беше предложил Мариела, ме караше да съм сигурен, че той знае къде е тя. И вместо да свърша мръсната му работа, за да платя за нея, планирах да го издиря и да изтръгна отговора от устните му.
Повдигнах рамене на Елис.
– Той е от Оскура. Искам всички те да са мъртви.
Отстъпих назад, но тя хвана ръката ми, за да ме спре, с познавателен поглед в очите.
– Наистина? Защото ти дължа благодарност заради един Оскура.
– Защо? – Измърморих.
– За Данте – издиша тя, а очите ѝ търсят моите. – Ти го пощади.
От устните ми се изтръгна съскане.
– Не бих използвал тези думи.
– Тогава какви думи би използвал? – Тя ме погледна строго и аз счупих челюстта си.
– Снощи преследвах Феликс, а не него – казах просто. Но защо бях пощадил шибания Ад? Твърдо бях решил да не мисля за него и да не се занимавам с него, откакто се беше случило. Може би заради отчаяния поглед в очите на Елис. Или може би знаех на някакво ниво, че единственият Оскура, който заслужаваше да командва в техния клан, беше Данте. Исках да имам равностоен противник, а не подмолно копеле като Феликс. Бях потрошил хора като него сред собствените си хора. Бяха безполезни плъхове, които живееха за кръв, без значение чия е пролята.
– Можеше да преследваш и двамата – отбеляза тя.
– Зарежи го, Елис – изръмжах аз и тя извъртя очи.
Обърнах ѝ гръб и започнах да излизам от стаята. Така или иначе нямах намерение да я наказвам. Тя беше права, щях да я оставя да слуша на срещата. Защото по някаква неизвестна причина имах доверие на това момиче.
– Идваш ли? – Обадих се.
– О, могъщият лунен крал ме кани някъде ли? – Стрелна се тя отстрани до мен с подигравателна усмивка.
Може би ме наричаше така саркастично, но майната му, ако исках да я накарам да спре.
– Имам нужда от теб за нещо – казах с вдигане на рамене.
– Ами ще ми трябва малко повече информация от това, Райдър.
– Тогава е твоя загуба. – Увеличих темпото си и тя с лекота се придържаше към мен, докато се изкачвах по стълбите. Отворих вратата, преминах през фоайето и накарах няколко първокурсници да се разпръснат като мравки около мен.
Тръгнах по коридора на приземния етаж към стаята си и се изненадах, когато Елис ме последва чак дотам.
Тя ми се изпречи на пътя, преди да успея да отворя вратата, и наклони глава на една страна, докато протягаше ръце през вратата.
– Кажи ми – поиска тя закачливо. – Или няма да влезеш.
– Просто ще вляза със сила – казах с тих тон, като се придвижих до личното ѝ пространство. – Или искаш това? – Погледнах пълните ѝ устни, а в мозъка ми се въртяха стотици мръсни мисли.
Тя хвана ръката ми, приближи я до устата си и прокара зъби по кокалчетата ми. Усещането се разпростря чак до члена ми. Беше избрала думата „похот“, за да се заиграе с нея, и аз се зачудих дали не го е направила нарочно. От мен се изтръгна стон на копнеж и аз се придвижих по-близо, част от мен беше на ръба да забрави за тази сделка с Инферно и просто да вземе това, което исках. Това, което и тя явно искаше.
Тя спусна ръката ми, обърна се и притисна дланта ми към вратата, така че ключалката да ме допусне. След това се стрелна вътре с вампирската си скорост и аз измърморих от раздразнение, преди да я последвам в стаята си.
– И така, за какво искаш да ти помогна? – Попита тя и аз погледнах нагоре, където тя лежеше по гръб на койката над моята, сгънала крака и пола, която се беше плъзнала нагоре по бедрата.
– В идеалния случай с болните ми топки, но това не е опция. – Отидох до бюрото си, отворих долното чекмедже и извадих комплекта, който държах там.
– Може би трябва да ги сложиш на лед? – Подигра се Елис, когато се обърнах към нея с кутията в ръце. Погледът ѝ падна върху нея и тя седна с любопитен поглед.
– Ела тук – наредих аз, като поставих кутията върху бюрото си и я отворих.
Тя се стрелна покрай мен, загледана в нея, докато аз свалях тениската си зад нея. Може и да не бях успял да прецакам Елис, но това щеше да е адски близо в моите книги.
Елис изтръпна, когато разбра какво има в кутията.
– Искаш да…
– Да добавя нова татуировка към колекцията си – казах с усмивка.
– Не съм татуист – засмя се тя и се обърна с лице към мен. Очите ѝ веднага паднаха върху голите ми гърди и аз преглътнах, когато погледът ѝ обходи безбройните белези, които покриваха кожата ми.
– Райдър… – Тя пристъпи напред, вдигна ръка и притисна пръст към един от тях близо до ключицата ми. Проследи формата на полумесец с поглед, изпълнен с болка в очите. – Как се сдоби с тях?
Повдигнах рамене, а сърцето ми се разкъса и заплака с кръв, когато истината ме прониза. Но тя не се нуждаеше от тази истина. Тя беше в миналото. Приключено. Забравено.
Устните ѝ се изкривиха, докато продължаваше да прокарва пръст по белезите ми, докосването беше меко като перо, но агонията ме пронизваше при спомена за всеки от тях. Попивах я, позволявайки на магическите си резерви да се хранят с нея, но това не беше болка, която ми харесваше. Особено когато идваше от мен.
Хванах китката ѝ, поведох я над сърцето си и използвах протегнатия ѝ пръст, за да нарисувам там кръст. Тя ме погледна под миглите си, спомняйки си момента на хълма с изглед към езерото, когато беше нарисувала кръст на сърцето ми в обещание, че иска истинската ми същност. А не само отровното създание, което всички останали имат.
– Точно това искам да бъде татуировката – казах аз.
Очите ѝ се разшириха, докато кимаше в знак на разбиране. Тази татуировка беше за нея. Нямаше нужда да го казвам. Беше шибано очевидно.
– Знам, че е само кръст, но аз не съм надарена с изкуство като брат ми… – тя се измъкна, дъвчейки устните си. – Не искам да го прецакам.
– Няма да го направиш – изръмжах твърдо.
Тя се приближи със замислен поглед, а ръката ѝ се премести върху гръдната ми кост, където назъбена линия бе изпъстрила плътта ми.
– Ще го направя при едно условие.
– Какво?
– Трябва да ми кажеш откъде имаш тези белези – прошепна тя.
Опитах се да прехапя езика си и когато това, по дяволите, не се получи, кимнах, предавайки се. Защото, майната му, ако наистина искаше да знае, можех да го направя. Само се надявах да не ме сметне за слаб, когато свърша.
Тя се отдръпна от мен и се премести към комплекта за татуировки, а аз пристъпих напред, за да ѝ помогна да го сглоби. След като беше готов, я научих как да държи пистолета с иглата и реших, че това е достатъчно. Доверих се на Елис. И честно казано, докато тя ми причиняваше болка, една гадна татуировка щеше да си струва.
– Легни тогава. – Тя посочи леглото ми и аз се борих с усмивката си толкова силно, че едва не спуках кръвоносен съд.
Паднах на леглото си, а Елис донесе пистолета за татуиране със себе си, а кутията се завихри с черно мастило и блясъка на магията. Изчаках я да реши как ще го направи и когато преметна крака си през мен, разпъвайки бедрата ми, едва не свърших.
– Майната му, Елис – издишах, а тя ме погледна палаво. Тя се наведе напред, използвайки почистващите кърпички, за да почисти областта от гърдите ми, която щеше да маркира.
От всички белези, които имах, исках този повече, отколкото исках да дишам в този момент.
Тя задържа иглата над сърцето ми и аз вдишах в очакване на целувката на болката.
– Започни да говориш, Райдър – мърмореше тя, включваше пистолета за татуировки и плъзгаше иглата по въздуха, без да я оставя да ме докосне. Тя се спусна по-надолу и сладостта на дъха ѝ ме накара да жадувам за устата ѝ. Уста, която никога нямаше да мога да поискам, докато сделката продължаваше.
– Ти си гаден дразнител – казах аз.
– При звездите, това шега ли беше!?
– Не – отвърнах веднага.
– Да, беше – изпя тя, усмихвайки се от ухо до ухо. Ебаси, беше ми приятно да я накарам да се усмихне така.
– Просто продължавай с това – поисках аз. Бръмченето на иглата разпали кожата ми от нужда. Исках да кървя за Елис.
– Не и докато не започнеш да ми разказваш за тези белези – настоя тя.
От мен се изтръгна съскане на разочарование.
– Добре – изръмжах аз. – Един Оскура ми ги даде.
– Ще трябва да бъдеш по-конкретен. – Тя държеше иглата в готовност и острото щипване в гърдите ми ме накара да се отчая.
– Имам нужда от болка, за да поговорим за това – казах сериозно и веждите ѝ се сключиха.
Тя спусна ръката си, притискайки иглата към кожата ми, и аз въздъхнах, когато тя се впи в плътта ми и ми донесе облекчението, от което се нуждаех.
– Баща ми беше убит от Оскурите – казах, като я наблюдавах за реакция, но тя запази неутралното си изражение и погледа си върху иглата. – Няколко месеца след като бащата на Инферно лежеше на парчета, Оскурасите заложиха капан, за да хванат баща ми. Те събраха всички жени и деца сред нашия народ, които можеха, и поискаха баща ми да дойде и да даде живота си в замяна на техния.
Веждите на Елис се сгърчиха, но тя не каза нито дума. Предполагам, че знаеше, че не искам нейното съчувствие. И аз се радвах.
– Той никога не ми каза истината – казах мрачно, а вътрешностите ми се свиха. – Разбрах всичко, което се беше случило, много след това. Повечето от Братството вървяха с него до смъртта му, за да го подкрепят. Той се пожертва, за да спаси народа ни.
– Оскурите пуснаха ли ги? – Попита Елис, а иглата отново се вряза в мен.
Кимнах, но челюстта ми беше стегната.
– Имаха друга цел – изръмжах аз. – Докато лунарите отсъстваха, а аз бях останал вкъщи, лелята на Инферно, Мариела Оскура, дойде за мен.
Елис остана мълчалива, очаквайки да продължа.
– Група задници на Оскура нахлуха в къщата ми и аз се борих за шибания си живот срещу тях. Но магията ми не беше пробудена, дори нямах своя орден. – Кожата ми настръхна от спомена. Това, което бях днес, се основаваше на този момент. Ако бях по-бърз, ако бях избягал… може би сега нямаше да съм толкова празен, толкова сломен. – Хвърлиха ме в един ван и ме закараха в къщата на Мариела в покрайнините на Алестрия. И там останах четиринадесет месеца.
– Райдър – издъхна ужасено Елис, а ръката ѝ спря.
– Продължавай – поисках аз и тя отново притисна иглата към кожата ми, карайки ме да се отпусна. Тези спомени можеха да бъдат съживени само чрез болка. Имах нужда от отдушник. Не бях говорил за това, откакто разказах на онази кучка училищната съветничка, мис Найтшейд. А тя никога не беше разбрала подробности, само това, което беше необходимо. Разказвах ѝ в продължение на месеци, като ѝ давах части от тях тук и там. Но Елис щеше да получи всичко наведнъж. Нямах никаква шибана представа защо, но да ѝ кажа това не ми се струваше като да бъда изяден жив от гладни мравки. Така се чувствах, когато разказвах на Найтшейд. Тя нямаше право да знае миналото ми, но почти се чувствах така, сякаш Елис вече го притежаваше.
– Поставиха ме в стая без прозорци… – Потръпнах, когато си спомних това. Това беше стая, която познавах като никоя друга. Всеки ъгъл, всяка следа по стената, всяка плочка на пода. – Тя сякаш я беше направила за мен. Имаше процеп във вратата за храна, метална тоалетна и едно одеяло.
Елис притисна свободната си ръка към гърдите ми и топлината на дланта ѝ се разпростря в ледената ми кръв.
– Нека да видя – въздъхна тя и остави пистолета за татуировки настрани.
Вдигнах очи към нейните и ѝ показах стаята чрез видение, като я пуснах в това студено, кошмарно място за няколко секунди. Усетих как тялото ѝ се скова и от гърлото ѝ се изтръгна ръмжене. Когато я освободих от него, зъбите ѝ се бяха удължили, а в погледа ѝ имаше дивашки поглед.
– Продължавай – изсъска тя, продължавайки татуировката.
Прочистих гърлото си, фокусирайки се върху едно място над рамото ѝ, докато продължавах.
– Тя започна да ме измъчва всеки ден. Отначало си помислих, че иска информация за Братството, но скоро стана ясно, че просто иска да ме пречупи. – Сърцето ми се пръсна като състарен камък и аз пренебрегнах усещането, бързайки да продължа. – Изгаряше ме с огнени кристали, замразяваше килията ми и ме оставяше в нея с часове без дрехи, режеше ме с острие от слънчева стомана, след което оставяше кожата ми да се бележи. – Това беше един от малкото метали в света, които можеха да оставят траен отпечатък върху фея. FIB бяха единствените шибаняци, на които беше позволено да имат остриета, направени от него; той беше създаден за убиване на нимфи. Но Оскурите винаги бяха успявали да се сдобият с всичко, което пожелаят. – Никога не е стигала достатъчно далеч, за да ме убие с някое от тях, и ме е лекувала всеки път, когато съм се приближавал.
Елис вдиша дълбоко и проследи с пръсти един от белезите на гърдите ми.
– Майната му, Райдър…
Прехапах езика си достатъчно силно, за да си навлека кръв, и оставих сладостта на вкуса да се разнесе из устата ми. Иглата не беше достатъчна. Нищо не беше достатъчно.
– В крайна сметка тя започна да ме пуска да излизам от тази стая. Но трябваше да се държа прилично. Дотогава бях толкова прецакан, че просто се радвах да се измъкна. Даваше ми по-добра храна, когато излизах оттам, и започна да… – Намръщих се, изведнъж се уплаших какво ще си помисли Елис за мен, когато научи всичко това.
Тя ме погали по бузата, като ме накара да я погледна.
– Няма да те съдя – закле се тя, рисувайки кръст над сърцето си, а жестът означаваше всичко за мен. Той беше наш. Означаваше доверие.
Дрънкалката в тялото ми бръмчеше в такт с иглата.
– Тя започна да се държи мило с мен. Галеше ме по косата, целуваше ме по бузата и ме прегръщаше, когато се държах добре. Но ако някога я разстроя, тя ме слагаше в тази дървена кутия в гаража. Напълваше я с вода, докато се удавях наполовина, пускаше двигателя на колата си, докато почти се задушавах. Един път ми сложи бръмбари.
Елис изсмука въздух между зъбите си.
– Как успя да избягаш от нея? – Молеше тя, а очите ѝ блестяха. Една сълза се плъзна по бузата ѝ и аз се намръщих, като посегнах да я избърша.
– Не плачи за мен, Елис. Не заслужавам сълзите ти.
– Струваш си всяка една от тях – настоя тя, натисна по-силно с иглата и предизвика стон от мен, когато болката се разпръсна по тялото ми. Косата ѝ падна напред, за да погали лицето ѝ и да засенчи агонията в очите ѝ. – Продължавай.
Поех си тежко дъх, защото следващата част вероятно беше най-прецаканата от всички.
– Може би ще ме осъдиш за това, но след известно време Мариела се превърна в център на живота ми. Тя ме беше обучила като шибано куче и аз започнах да я моля за парченца. Жадувах за нейните нежни докосвания и нежни целувки. А след известно време… докосванията ѝ станаха сексуални. – Стиснах устни, а гневът се надигна в мен като вълна. Отвращение. Бях само на петнайсет години, за бога. – За известно време бях толкова съкрушен, че бях забравил кой съм. Забравих, че тя ме държеше в плен.
– Не те съдя – издиша тя. – Не мога да разбера през какво си минал.
– В деня, в който избягах, лежах в кутията и чаках тя да започне мъченията си. Тя започна да си напява тази мелодия… – спрях, преглъщайки гнева, който хапеше вътрешността на плътта ми като гладен огън. Гняв, който не ме беше напускал от онзи ден насам. – Това беше приспивна песен, която майка ми ми пееше. „Горското момче“.
Очите на Елис се разшириха.
– Майка ми също ми я пееше. На върха на Фейбъл той живее сам, само планината нарича свой дом. – Изрече думите тя.
– Но когато вятърът вие, той ги чува да го викат. Семейството му чака в шквала – довърших вместо нея, а мракът ме обля. – Скъсах се, когато чух това. Сякаш превключвател се завъртя в главата ми. Гневът ме погълна, вкопчи се във всеки нерв в тялото ми, докато не почувствах, че душата ми си проправя път през плътта ми. Но не беше това. Моят орден се появи. Десеттонна змия разкъса тази кутия, смачка колата на Мариела и я намота в люспите си. Аз я имах. Но бях дезориентиран като дявол. Не можех да се справя с този нов звяр, над който имах контрол. Изсъсках към нея и изплюх отрова, чиста шибана отрова на василиск. Тя се впи в кожата и, в лицето и. Щеше да я беляже за цял живот, но аз исках повече от това. Исках всяка кост в тялото ѝ да бъде счупена, исках да крещи, докато не изпия всяка капка болка, която можеше да предложи. Моят орден се нуждаеше от това. Усещах го в себе си, това ново тъмно желание. Но тя беше обучена фея. Тя хвърли леден щит и избяга през вратата. Знаех, че ако не си тръгна тогава, тя ще ме залови отново. Затова си пробих път през вратата на гаража и стигнах до улицата, преди да успея да се превърна обратно във формата си на фея. След това тичах, докато краката ми не кървяха и не можех да дишам, по дяволите. Бягах, докато не намерих пътя към дома и не открих, че всички там са ме смятали за мъртъв. – Поех си дълбоко дъх, връщайки се към настоящето. – Феликс дойде при мен наскоро и обеща, че ще ми даде Мариела, ако убия Данте.
Елис вдиша.
– Свята работа, и ти какво каза?
– Казах „да“ – изръмжах, след което продължих нататък, преди тя да се е изсрала заради тази част от информацията. – Но аз не обичам да ми казват какво да правя. Затова промених решението си. Вместо това ще преследвам Феликс и когато го хвана, ще изтръгна от него местоположението ѝ.
Устните на Елис се разтвориха и тя изключи пистолета за татуировки. Погледнах черния кръст на гърдите си с прилив на гордост; щях да нося този знак заради нея.
– Определено си се подценила, това изглежда шибано перфектно.
Устата ѝ се сви в ъгъла и тя наклони глава, за да му се полюбува.
– Всъщност изглежда доста добре.
Понечих да стана, но тя поклати глава, а очите ѝ ми заповядаха да остана на мястото си.
– Не мърдай – прошепна тя и се наведе толкова близо, че можех да преброя всяка луничка по бузите ѝ, да видя всяко тропическо зелено петънце в очите ѝ.
Не можех да дишам.
Тя допря устни до моите и ми трябваше всичко, за да не отвърна на целувката. Целувка, която щеше да наруши договора ми. Но тя никога не беше давала обещание да не ме целува. Леката като перце мекота на устата ѝ изпрати топлина в най-дълбоките части на тялото ми.
Чувствах го като изцеление.
– Един ден ще я убиеш – каза тя, докато се отдалечаваше. – И аз ще стоя до теб, докато го правиш.
Назад към част 4 Напред към част 6