Глава 28
– Честито на новата булка.
Обръщам се с лице към Крадеца на души.
Той се обляга на стол, изработен от злато, а металът е обработен в странни и усукани шпилове, които се извисяват далеч над облегалката за глава. Поглеждам наоколо и осъзнавам, че отново съм в стаята, направена от блед камък. Същата кървавочервена, цъфтяща лоза расте по стената, а бръмчащият басейн се намира встрани от трона и дори сега вибрира със сила.
Навсякъде около мен колоните приличат на кости, а тук има слаба миризма, като на вкиснато вино …
– Къде сме? – Питам.
– Знаеш ли, никога не съм разбирал смисъла на малките сватби. Защо да си правиш труда да се жениш за някого, ако няма кой да го види?
Предполагам, че знам отговора на Крадеца на въпроса:
– Ако в гората падне дърво …
– Очевидно си видял – казвам аз.
Той вдига рамо.
– В известен смисъл.
Свивам очи към него.
Той се навежда напред, а кожата, която носи, леко скърца при движението.
– Разбра ли вече кой съм?
Не.
Взирам се в него.
– Ах. – Той изтръгва отговора от лицето ми – или може би вече го е знаел. – Може и да имаш своите хитрости, чародейко, но не си от тези, които се занимават с пъзели. Наистина е жалко – очите му стават лукави – след като твоята половинка очевидно е такъв.
– Какво трябва да означава това?
Крадецът изглежда толкова самодоволен, когато се излежава на мястото си.
– Той е разбрал доста повече от теб.
– Това е само още една лъжа, която да добавиш към останалите ли? – Питам.
Усмивката, която ми подарява, е направо страховита.
– Нима не знаеш, чародейко? Подготвях се за теб.
Допреди малко подобно признание щеше да ме съсипе. Но аз се променям по някакъв неуловим, но фундаментален начин.
– Това ни прави двама.
Очите му трептят от тъмно вълнение.
– Колко интригуващо. Очаквам истинската ни среща.
Той се навежда напред и свива пръсти.
– Кажи ми, знанието, че съм свързан с Галехар, намалява ли по някакъв начин моята загадка?
Почти отстъпвам крачка назад. Откъде знае това?
Очите на крадеца се изострят върху мен.
– Наистина съм разочарован от това колко великолепно си ме подценила. Разполагам с шпиони, по-задълбочени от пиксите на Нощния крал. Мислех, че вече ще си наясно с това.
– Знам какво си яла за закуска, колко пъти си разтворила красивите си бедра за своя приятел през последния ден. Знам, че глупакът Галехар те е нападнал на път да го заловиш. Знам, че той иска да го направи отново. Знам, че не си чак толкова достойна за унищожение, колкото изглежда смята падналият крал. Всъщност може би ще те запазя.
Това е… обезпокоително. Той ме е наблюдавал като ястреб, който следи плячка.
Поглеждам надолу към тънката премяна, която нося, и докосвам с пръсти тънката материя. Роклята е бяла и марлена и оставя съвсем малко на въображението.
– Изглежда несправедливо – казвам, като вдигам поглед към Крадеца.
Той подпира брадичката си на юмрука си.
– Какво изглежда така?
Приближавам се до него, което кара феята да свъси вежди. Не са много феите, които знаят за истинската му същност, които биха се приближили доброволно до него.
– Ако играем на игра, как изобщо мога да се ангажирам истински с теб, ако ти знаеш толкова много за мен, а аз – толкова малко за теб?
Пръстите му бездейно почукват по златния подлакътник.
– Нетърпелив човек. Мислех, че си направила кариера в областта на дедукцията? – Пръстите му са все така. – Но аз имам несправедливо предимство – и добре, сега не можем да имаме такова, нали? – Крадецът се настанява на мястото си и вдига ръка. – Във всеки случай, задавай въпросите си.
Това е просто още една игра в играта, но това не ми пречи да питам все пак.
Поглеждам наоколо.
– Това истинско място ли е?
– Достатъчно реално е.
Имам чувството, че странични отговори като този са най-доброто, което ще измъкна от него.
– Къде сме?
– Три предположения – казва той.
Пристъпвам по-близо до него. Всъщност не искам. Не съм идиот; това нещо, което ме преследва, е толкова зло, колкото и да е, но сирената ми е странно заинтригувана. Иска ми се да наточа ноктите си и да рисувам с пръсти с кръвта му.
– Ти седиш на трон…
– Да.
Вече съм посетила всички кралства и съм видяла всички дворци. Този не прилича на нито един от тях.
– Ти крал ли си? – Питам.
– Крал? – Подиграва се той. – Хайде сега, чародейко, да помислим за нещо повече от крале.
Този пич е такъв мегаломан.
– Какво е истинското ти име?
Крадецът на души поклаща глава.
– А ако ти кажа, какво ще стане? Ще дойдеш ли да щурмуваш замъка ми, за да разбиеш вратите ми, както моите войници разбиха твоите?
Да.
Той отвърна поглед от мен, а мускулите му се напрегнаха, докато гледаше в далечината. Ъгълчето на устата му се свива от забавление.
Крадецът се отпуска и отново се изправя пред мен.
– Един ден ще ти кажа името си – казва той. – Когато ще е твърде късно.
Вниманието на Крадеца отново се отвлича. Пръстите му подновяват почукването по подлакътника.
– Някой се опитва да влезе – казва бездейно Крадецът. – Защо не ги поканим вътре?
За миг го виждам като мираж на хоризонта.
– Малаки?
Формата на генерала се колебае, докато погледът му се движи в моята посока. Той се взира сляпо наоколо.
– Калипсо? Добре ли си? – Пита той.
– Досега беше.
В един миг Крадецът седи на трона си, а в следващия е пред мен и ме вдига за гърлото.
– Калипсо! – Чувам плъзгането на стоманата, когато Малаки разкопчава меча си.
Изправям се срещу Крадеца, ноктите ми се протягат. Не си правя труда да се опитвам да разкъсам ръката, която ме души; вместо това замахвам към очите на Крадеца, готова да ги изкълва. Ноктите ми се забиват в меката кожа и от тях започва да тече топла, черна кръв.
Проклинайки, Крадецът ме изхвърля настрани.
Смея се и не се срамувам да призная, че звучи ужасяващо с моя блясък, който го придружава.
– Крадецът го боли повече от мен – викам на Малаки, който сякаш е сляп за нас двамата.
– Ще си платиш за това – казва Крадецът и увереността в гласа му би трябвало да ме изплаши до смърт.
Какъвто и разум да съм имала, той отдавна е изчезнал.
Изправям се, кожата ми настръхва. Сирената ме държи здраво и, Боже, как сме искали този момент.
С размахан меч, Малаки се приближава към мен, очите му все още са невиждащи.
– Ще трябва да минеш през мен, за да стигнеш до Калипсо – казва той на стаята.
Изправям се, когато Крадецът започва да се приближава към Малаки.
– Съновник – казва Крадецът – това не е място за теб. Чувствата ти може и да са сладки, но ти не можеш да защитиш скъпоценната си кралица. Ти дори не знаеш къде е тя.
Крилете ми се разтварят и златните ми люспи оживяват по предмишниците ми. Аз съм толкова неземна, колкото никога не съм ставала.
С мощен удар на крилете си скачам в небето, а когато се приземявам, е пред генерала.
Размахвам широко крилата си, блокирайки го от Крадеца.
– Това е нашата игра – казвам, като изпитвам лека тръпка при вида на окървавеното лице на Крадеца. – Остави го настрана.
– Възнамерявам да го направя – казва Крадецът. В изражението му има злонамерен блясък и аз виждам, че каквото и страдание да е склонен да причини, то е изцяло за мен.
– Опитваш се да ме защитиш ли, Калипсо? – Пита ме Малаки. Усещам как една ръка се допира до крилата ми. – Отстъпи настрани. Позволи ми да изкормя това чудовище.
Крадецът се смее.
– И как можеш да го направиш? Ти си сляп за нас и само благодарение на моята милост си невредим.
Докато гледам, окото на Крадеца се възстановява.
Исусе. Как да го убия това нещо, ако може да се лекува толкова бързо?
– Да си помисля, че те наричат Господар на сънищата – продължава Крадецът, а погледът му е съсредоточен върху Малаки. – Кръвните ти линии са слаби тези дни.
Зад мен генералът казва:
– Ще…
Присъствието на Малаки изведнъж изчезва, подобно на угасваща свещ.
Тук е по-студено. Не бях разбрала, че дори в сънищата магията на Крадеца носи следи от неговата поквара.
– Страхувам се, че той ставаше досаден. – Крадецът попива лицето си, пръстите му излизат окървавени. – Заради теб съм в лошо настроение. Не си мисли, че ще забравя това, Калипсо.
– Надявам се да не го направиш.
Искам да си спомни как съм го наранила.
Той се обръща от мен, връщайки се към трона си. Когато сяда и отново се изправя пред мен, странната, черна кръв е изчезнала, всички доказателства за моята агресия са изтрити, сякаш никога не са били.
Сгъвам крилата си зад гърба си и отново се приближавам към него.
– Или си много глупава, или много смела, за да се приближиш толкова близо до мен.
Етериал ми беше казала нещо подобно веднъж… когато бяхме затворници на този човек.
– Какво искаш? – Питам, а кожата ми потъмнява. – Искам да кажа, какво наистина искаш?
Крадецът се обляга на стола си.
– Какво иска всяко същество? Да живее.
Простете ми, ако кажа нещо очевидно, но…
– Ти живееш.
Той поклаща глава.
– Не-не-не, чародейко, аз оцелявам.
Ако цялата тази касапница, която е извършил, е неговата версия на оцеляване, тогава не мога да си представя какво означава да живееш. Само че това просто не може да се случи.
Поглеждам Крадеца от главата до петите. Изглежда съвсем нормален, но е странен дори сред феите.
– Откъде си?
Той ми се усмихва загадъчно.
– Далеч, далече, чародейко. Много, много далеч.
Когато се събуждам, Дез го няма.
Сядам в леглото, а косата ми се стели около мен. За миг не мога да определя къде съм. Земя или друг свят? Моята къща или тази на Дез?
Едва когато съзирам сводестите прозорци, си спомням, че се върнахме в Сомния. Отвън нахлува балсамичен вечерен бриз, който носи със себе си аромата на цветя.
Ръката ми се плъзга по празното място до мен.
– Дез? – Извиквам.
Лампите са приглушени. Нямам часовник, по който да се ориентирам, но съм почти сигурна, че това е Часът на вещиците – време, в което всички добри малки свръхестествени същества спят.
Вероятно затова не спя.
Ставам и обличам една от най-малко сложните рокли, които мога да намеря. Преминавам от стая в стая и търся Търговеца в нашите покои, като си играя с брачната си халка. Той не е открит никъде.
Бих могла просто да го повикам. Знам думите.
Търговец, бих искала да сключим сделка.
Той ще бъде тук за миг.
Но не искам непременно да го откъсвам от това, с което се занимава.
Поне така си казвам. Пренебрегвам кълбото от тревога, което седи в дъното на стомаха ми.
Представям си нещата. Това правя винаги, когато животът ми стане прекалено сладък. Предполагам най-лошото – и с право, според начина, по който е протекъл животът ми досега.
Затварям очи и се съсредоточавам навътре. Точно там, където е сърцето ми, усещам сиянието на връзката си. Това е магическата връзка, която ме свързва с Дез, нещото, което физически ни прави сродни души. Извличала съм силата му чрез връзката ни, но никога не съм се опитвала просто да го намеря чрез нея. Знам достатъчно за свръхестествените хора, за да знам, че това може да се направи.
Мога да опитам.
Дишането ми се забавя. Миризмите, звуците и усещанията, всичко това избледнява, докато търся тази магическа връзка.
И… нищо.
Отварям очи, чувствайки се нелепо.
Къде е Дез?
Почукване на вратата прекъсва мислите ми. Пристъпвам към нея и като хващам дръжката, я отварям.
Малаки се взира в мен, изглеждайки по-свиреп от всякога.
– Мисля, че е време да поговорим.
– Къде е Дез? – Питам.
Двамата седим в някаква странична стая, в която никога преди не съм била. На стената има сложна мозайка, изобразяваща някаква велика битка, която се води сред небесата.
– Зает е като крал. – Доброто настроение на Малаки вече го няма. А аз си мислех, че снощи сме се сближили заради шампанското.
Облягам се назад на стола си.
– А Темпер? – Питам.
– Аз не съм неин пазач.
Можеше да ме заблуди…
Точно тогава влиза една фея, която носи поднос с асортимент от кафе и сладкиши върху него. Двамата с Малаки мълчим, докато той го поднася. Едва след като феята си тръгва и двамата отново оставаме сами, заговаряме отново.
– Защо почука на вратата на Дез посред нощ? – Не по-малко в сватбената ни нощ.
Оглеждам се наоколо, опитвайки се да разбера защо съм тук, да разговарям с Малаки, вместо в леглото с Дез.
Сериозно, къде, по дяволите, е Търговецът?
– Откога сънуваш Крадеца на души?
Съсредоточавам се отново върху Малаки.
– От Слънцестоенето насам. Защо?
– Не си говорила за това – казва той и се обляга назад на стола си.
Сега, когато имам подходящ момент да изуча приятеля на Дез, осъзнавам колко не на място изглежда тук, в двореца. Той е грамаден, масивен мъж, а с тази превръзка на очите прилича повече на пират, отколкото на някоя нежна фея.
– Трябваше ли? – Казвам. – Те са сънища.
Но аз знам по-добре от това. Сънищата никога не са просто сънища, особено не тези, които имам.
Малаки проклина под носа си.
– Откога Дез знае за тях?
– От времето на Слънцестоенето.
Генералът се надига от мястото си, изглеждайки напълно ужасяващо.
– Този глупак – казва той мрачно.
Не помръдвам, но ноктите ми се разтягат и люспите ми се появяват, а кожата ми просветва съвсем леко.
– Внимавай какво говориш за моята половинка. – Гласът ми е мек и опасен.
Пренебрежението към моя сродник е пренебрежение към мен.
Малаки се взира в мен, а погледът му става все по-разсеян, докато ме възприема.
– Знаеш ли защо ме наричат Господар на сънищата? – Пита той.
Крадецът на сънища го беше нарекъл Съновник.
– Защото съм най-добрият в това, което правя. – Той не казва това, сякаш се хвали. Той го заявява, сякаш е прост факт.
Кожата ми изтънява обратно надолу.
– И какво правиш?
– Мога да въртя сънища.
Тъмният му поглед пронизва моя.
– Проектирам обстановката, привличам хората, организирам дейностите. По този начин мога да разгадая ума на врага – да науча слабостите му, да открия плановете му.
– Миналата нощ за първи път срещнах сила, по-могъща от моята собствена. И то не просто малко по-мощна. Магията ми беше почти безполезна срещу тази на Крадеца.
Крадецът на души ми каза, че малката смърт е неговото царство.
Малаки разтрива с ръка лицето си.
– Крадецът е нездравословно обсебен от теб, Калипсо. Не разбрах дълбочината до тази вечер.
Като чуя тези думи да излизат от чужда уста, плътта ми настръхва.
– Вчера Дезмънд ми призна, че Галехар и Крадецът на души имат обща власт – казва Малаки. – Че са свързани.
Той прави пауза.
Изчаквам го да продължи. Напрежението ме кара да се напрягам.
– Галехар е бил изключително могъщ крал, но от това, което разбирам, никога не е могъл да контролира сънищата, още по-малко да се промъкне в тях. Магията му се е криела в други, по-тактически области.
Поглеждам лицето на Малаки.
– Защо ми казваш това?
– Галехар не е можел да контролира сънищата, не е можел да приспива феи, не е можел да носи кожите на мъртвите. Каквито и сили да е завещал бившият Крал на нощта на Крадеца, те не са достатъчни за тези, които Крадецът вече притежава.
Сърцето ми бие силно. Чувам го като барабанен тътен.
– Вече знаехме, че Крадецът на души е могъщ – казвам аз.
Малаки поклаща глава.
– Не си следила. Силата на Крадеца на души затъмнява моята – и затъмнява тази на един крал, при това могъщ. И се страхувам…
Раздвижване извън стаята ни прекъсва. Миг по-късно вратата се отваря и вътре влиза кралски страж.
– Ваше величество, милорд – казва задъханият страж и кимва към всеки от нас. – Не можем да намерим краля и…
Чакай, Дез изобщо не е на територията на двореца?
– Какво става? – Пита генералът, като се изправя.
Аз също се изправям. Имам лошо предчувствие в стомаха си. На гърба ми ме сърбят крилата, които искат да излязат навън.
– Спящи войници – казва стражът. – Още от тях са проникнали през нашия портал и сега се насочват към портите.
Назад към част 28 Напред към част 30
