ГЛАВА 18
Прочистих гърлото си.
– Сигурна ли си, че това е мястото?
Застанала до мен в защитената врата, Амалия погледна телефона си за трети път.
– Това е адресът. И точно там пише: „Големия гримоар“.
От другата страна на улицата, до тясна алея, се намираше обикновена триетажна сграда с избледняла бяла външност. Пътят се спускаше надолу, а основното ниво на сградата беше вградено в склона на хълма, което ѝ придаваше странно изкривен вид. Непрекъснатият дъжд посипваше асфалта, а калните ручейчета следваха бордюра, докато се спускаха по склона.
Избледняла зелена тента изписваше името на гилдията, а подходящи зелени решетки покриваха прозорците на основното ниво. Екстериорът на сградата беше боядисан наскоро, но табелките с графити покриваха стъклата.
– Може да не са отворени – подхвърлих аз. – Днес е празник.
– Хелоуин не е истински празник. – Тя ме погледна строго. – Престани да се държиш като страхливка. Трябва да се държиш като истински изпълнител.
Тя тръгна в дъжда, а аз неохотно закрачих след нея. Независимо как се държах, никой нямаше да повярва, че една метър и петдесет и една откачалка с очила е изпълнител.
Входът беше отдръпнат от тротоара и зелени порти преграждаха нишата. Упорито се надявах, че ще бъдат заключени, но Амалия ги дръпна с лекота.
Притъмнелият интериор разкри няколко рафта и стелажи, наполовина заредени с настолни и картонени игри. От гилдиите се изискваше да се маскират като законни обществени или полуобществени предприятия – така че идването и отиването на членовете им да не предизвиква подозрения, но това беше слабо усилие. Прахът покриваше обилно всички повърхности.
Амалия отиде до касата и натисна малкия звънец до изоставения касов апарат – модел от осемдесетте години, както изглеждаше. Минаха цели две минути, преди ключалката да изскърца и вратата отзад да се отвори. Един едър мъж с гъста брада и бръсната глава ни изгледа, а тъмните му очи блеснаха.
– Днес сме затворени, момичета – изръмжа той. – Пазарувайте някъде другаде.
– Не сме тук за вашите игри на глупости – отвърна Амалия. – Вашият Гилд Майстор тук ли е? Изпратихме имейл за провеждане на интервю тази сутрин.
– От коя дупка току-що излязохте вие двете? Няма да правим интервюта днес. В сила е черна кодова тревога. Полицията на града затвори по-голямата част от Ийстсайд и всяка бойна гилдия има екипи за търсене на ротационен принцип.
В Ийстсайд? Но демонът беше взривил къщата на чичо Джак в Уест Ванкувър, когато с Амалия бяхме избягали… в Ийстсайд. Дали крилатият демон е проследил нашето заминаване? Изтръпнах при мисълта, че това нещо ни преследва.
– И така… – Изрева Амалия. – Значи твоят ГМ не е вътре?
– По дяволите – изръмжа мъжът. – Заети сме, принцесо. Половината гилдия не е спала цяла нощ. Върнете се, когато тревогата бъде изключена.
Тя сгъна ръце.
– Сега сме тук. Ако гилдията ви иска да има шанс да наеме новооткрит, единствен по рода си демон, ще намерите време за интервю.
Очите ми се изцъклиха. Тази хвалба беше обратното на сливане с околните!
Мъжът прецени Амалия, като се вгледа в тесните ѝ черни дънки и коженото яке – купени тази сутрин, за да заменят съсипаната ѝ рокля. Мръсно русата ѝ коса се спускаше по гърба ѝ на небрежни вълни, а гримът – взет назаем от мен – затъмняваше очите ѝ. Изглеждаше като абсолютна злобарка.
После прехвърли оценката си към мен. Когато погледът му премина от дългата ми до раменете кафява коса към праховосиния ми дъждобран и вталените ми джинси, веждите му се сключиха. Направи последна неодобрителна гримаса на белите ми маратонки.
– Трябваше да оставиш малката си сестра вкъщи – каза той на Амалия. – Нашата гилдия не е подходяща за деца. Този път.
Амалия го последва през вратата, а аз се втурнах след тях, изпаднала в дим. Това, че бях ниска, не означаваше, че съм дете. Нагласих очилата си, като ми се искаше да ги сваля.
Отвъд прашния магазин имаше лабиринт от също толкова занемарени офиси. Нашият водач ни поведе по слабо осветено стълбище към втория етаж, където влязохме в голяма стая, разпръсната с удобни дивани и столове. Едната стена беше заета от екран с проектор, а отзад се редяха няколко маси, разхвърляни с компютри и лаптопи. Големите прозорци пропускаха изобилие от светлина, която озаряваше пространството въпреки тъмните стени.
Десетина души се бяха сгушили в столовете или се бяха излегнали на диваните. Ако трябваше да ги опиша стереотипно, щях да кажа „банда мотористи“. Кожа, татуировки, бради. Големи момчета с големи мускули. Нямаше жени.
– Таемин – обади се нашият едър водач. – Имаме посетители.
Една глава се появи над облегалката на дивана. Черната коса се подаваше изпод яркооранжевата шапка на мъжа, докато ни разглеждаше внимателно. Той се отдръпна от дивана, а сиво-бялата карирана риза висеше разкопчана върху обикновената му тениска. На гърдите му подскачаше медальон, но не беше инфернус.
Бърли му махна с ръка.
– Таемин, нашият първи офицер.
Йерархията на гилдията беше ясна. Майсторът на гилдията, или ГМ, беше върховният авторитет и отговаряше за всички в гилдията. Подпомагаха го един или повече офицери на гилдията, които бяха нещо като началници на смени – или лагерни съветници, или може би лейтенанти от армията. Това зависеше от гилдията.
Примигнах недоумяващо, когато Таемин се присъедини към нас. Той не беше такъв, какъвто очаквах – нито брадат, нито татуиран, нито мускулест. Може би на трийсет години, той беше млад за офицер.
– Какво става? – Попита той.
При по-внимателно вглеждане изглеждаше изтощен. Както и Бърли; сигурно не е преувеличавал, че е бил буден цяла нощ. Всяка гилдия в града беше на лов за крилатия демон.
– Тази мацка иска да я интервюирам за членство. Твърди, че има договор за новооткрита демонична линия.
Кафявите очи на Таемин светнаха от интерес.
– Нова линия? Не е имало нов такъв от колко век? Кой е призоваващия?
– Поверително – отвърна Амалия бързо. – Вашият ГМ тук ли е?
– Не. Не е много подходящо време, нали знаеш, с предупреждението. – Той махна с ръка, сякаш не беше голяма работа, че необвързаният демон е на свобода в центъра на Ийстсайд и вероятно избива невинни хора. – Но мога да му се обадя – ако ти и твоят демон сте законни.
Другите членове на гилдията, които се вслушваха в разговора, се приближиха. Аз се приближих зад Амалия, а сърцето ми заби. Нещата, които мразех: конфронтация, всякаква форма на прожектор и това, че не знаех какво правя на непознато място и пред непознати хора. Това беше моят кошмар, свързан със социалната несигурност.
Амалия сгъна ръце и смело погледна Таемин.
– Ние не сме тук, за да ви забавляваме.
– Вижте, с удоволствие бихме добавили нов изпълнител в редиците си, но Роко е зает с управлението на екипите ни за лов на демони. Няма да го повикам само въз основа на вашето твърдение. Като се има предвид всичко това, изобщо не би трябвало да му се обаждам.
– Да – измърмори някой – но за нова демонична линия… това със сигурност ще ни постави на радара.
Нервният ми поглед обиколи насъбралата се тълпа. Не беше голяма група, но мъжете бяха толкова високи и мускулести, че се усещаше много по-голяма. Всеки човек тук ли беше изпълнител? Дали всички те бяха продали душите си, за да контролират грубата сила на един демон?
– Покажи ни твоя демон – подкани Таемин, – а аз ще се обадя на Роко. Ако е истински, той ще те въведе в живота по телефона.
Да им покажа? Потиснах тревогата си. О, не. Със сигурност не. Зилас беше безопасно затворен в инфернуса и аз планирах да го запазя така.
Амалия кимна.
– Да, разбира се.
Какво? Не!
Таемин се усмихна, а другите митици се приближиха, нетърпение и алчност оживиха лицата им – докато Амалия не ме издърпа иззад гърба си.
– Извикай своя демон, Робин – нареди тя.
През наблюдателите ни премина вълна.
– Чакай – изръмжа Бърли. – Ти си изпълнителят, нали?
– По дяволите, не.
Десетина чифта невярващи очи се втренчиха в мен. Свих се в себе си.
– Тя? – Каза някой.
– Тя е малка.
– А законна ли е изобщо?
– Няма как да е изпълнител.
– Робин – вмъкна се категорично Амалия. – Направи го. Не разполагаме с цял ден тук.
Сивите ѝ очи ме пронизаха с предупреждение. Трябваше да изиграя ролята си. Не бях непрактикуваща магьосница, която чете много книги и знае само основни заклинания. Сега бях изпълнител.
Преглъщайки трудно, измъкнах инфернуса си изпод якето. Сребърните руни заблестяха, когато го поставих на гърдите си. Всички погледи проследиха движението ми.
Дишай. Мога да го направя. Амалия беше прекарала повече от час в обучение на мен и Зилас за това как трябва да се държат един демон и неговият изпълнител. Щеше да е просто. Лесно-лесно. Хванах висулката, както Амалия ме беше инструктирала, и изчаках Зилас да се появи във вихъра на червена магия.
Нищо не се случи.
Таемин погледна към Амалия, после към мен.
– Ти го викаш или какво?
Стиснах здраво инфернуса, адреналинът заля вените ми. Защо Зилас не се появяваше? Той можеше да открие част от това, което се случваше извън инфернуса, нали? Беше изскочил в точния момент, за да спаси мен и Амалия миналата нощ.
Трябва ли да извикам името му на глас? Не, Амалия беше обяснила, че нормалният изпълнител контролира демона си чрез телепатична връзка, като мълчаливо кукловодства тялото на демона.
Сред наблюдаващите митици се надигна гневно ръмжене. Инфернусът се вряза в дланта ми, когато го стиснах по-силно.
„Зилас, излез тук!“ – Изкрещях тихо. Докато думите звучаха в главата ми, над инфернуса разцъфна червена светлина. Тя се стрелна към пода, после се вля нагоре във формата на Зилас. Сиянието угасна, разкривайки твърдото му тяло.
Той стоеше напълно неподвижен, ръцете му висяха отстрани, изражението му беше безизразно, а очите гледаха право напред. Дори опашката му не трепна, точно както му беше казала Амалия. Имитацията му на поробена марионетка беше съвършена и през мен премина смесица от гордост и облекчение. Можехме да го направим!
Погледнах нетърпеливо нагоре, но митиците от Големия гримоар се бяха втренчили в Зилас с недоверие. Дали беше направил нещо нередно? Защо…
Бърли избухна в смях.
Останалите избухнаха в рев и си размениха радостни подигравателни погледи, като се плеснаха по бедрата от радост. Само Таемин запази самообладание.
– Това е твоят демон? – Обади се един мъж между смеховете. – Това малко нещо?
– Дали изобщо е пораснал? – Попита подигравателно някой друг. – Дали призоваващия не е хванал по погрешка юноша?
– Никога не съм виждал толкова жалък демон!
– Моят би го разкъсал за половин секунда.
– Ако демонът не е по-голям от човек, какъв е смисълът?
Бърли изхърка.
– Нова линия, а? Сега вече знаем защо. Кой би си направил труда да сключи договор с толкова слаб демон?
Ръцете ми се свиха в юмруци.
– Той не е слаб!
Гръмкият ми протест заглуши целия смях и аз се сковах под тежестта на преценката на групата.
– Мислиш ли, че твоето бебе демон може да се състезава в нашата гилдия, момиченце? – Подигра се Бърли. – Това е истински демон.
Той измъкна един инфернус изпод коженото си яке и от него изскочи пурпурна сила. Светлината се събра на пода, после запълзя нагоре – и нагоре, и нагоре. Когато достигна седем и половина метра, светлината се разпръсна и разкри демона.
Дебелите ръце на горилата бяха сковани от тежки мускули. От лактите и раменете му стърчаха шипове, а опашката му беше дебела и мощна и завършваше с още шипове. От главата му се извиваха два чифта шестсантиметрови рога, скалпът му беше покрит с четинеста черна коса, а очите му светеха като лава в рошавото, червеникавокафяво лице с тежка челюст и стърчащи кътници.
В сравнение с него Зилас приличаше на играчка за демон. Звярът на Бърли беше толкова огромен, че Зилас можеше да мине под протегнатата му ръка, без да се прикрие.
– О, виж, изплаши я – каза един човек с притворно съчувствие. – Вземи си домашния демон и си върви вкъщи, момиче.
– Демон като този няма да ни вкара в радара – каза Бърли на Таемин. – Той ще ни направи за посмешище. Съжалявам, че ги доведох тук.
Юмруците ми се свиха.
– Моят демон не е слаб!
Бърли отново се засмя.
– Трябва ли да ти демонстрирам?
Вниманието му се насочи към бодливия му демон. Съществото, което досега стоеше неподвижно като Зилас, вдигна огромната си ръка. Чудовищната му ръка се приближи към лицето на по-малкия му братовчед.
„Зилас!“ Изкрещях тихо.
Огромната ръка с нокти посегна към главата на Зилас – и той се поколеба. Ръката на демона се затвори само над въздуха. Вече с навити крака, Зилас скочи и сграбчи демона за рогата му. Той скочи над главата на демона и се приземи леко пред Бърли.
Преди мъжът да успее да направи нещо повече от това да разшири очи от шок, Зилас го хвана за гърлото. Той вдигна по-високия и по-тежък мъж от пода с леко движение на ръката си.
– Не! – Изкрещя Таемин, изваждайки малка, белязана с руни пръчка. – Ори импед…
Все още държейки Бърли във въздуха, Зилас се завъртя и заби крака си в гърдите на Таемин. Офицерът отлетя назад и се блъсна в други две момчета.
Митиците от Големия гримоар изкрещяха яростно. Те се втурнаха в движение, а навсякъде се появиха висулки от инфернус. Някой започна заклинание и електрическа магия пропука ръцете на друг.
Зилас хвърли Бърли в тълпата – после скочи точно след падащата форма на мъжа.
Възцари се хаос. Викове, мехове, изблици на пурпурна светлина, докато изпълнителите се опитваха да призоват демоните си. Зилас се превърна във въртяща се светкавица от червеникаво-кафеникава кожа, блестяща броня и тъмна материя. Не можех да следя движенията му.
Единственото, което знаех, беше, че мъжете падат.
Това продължи може би трийсет секунди и към края Зилас беше единственият, който все още стоеше на краката си. Е, той и демонът на Бърли, който не можеше да се движи, освен ако Бърли не му заповяда.
Зилас изскочи от плетеницата от стенещи мъже и се приземи чинно до мен. Той продължи да имитира статуя, като гледаше с празен поглед в нищото. Аз се вгледах в него, после в купчината митици. Никой не беше мъртъв. Не видях и никаква кръв. Зилас просто ги беше изравнил със земята.
Амалия ме блъсна с лакът и изсъска:
– Престани да изглеждаш толкова шокирана. Ти контролираше атаките му, помниш ли?
Изчистих изражението си, когато Таемин се надигна от пода, оправи ризата си и ме зяпна. Мърморейки и ругаейки, останалите митици се изправиха на крака и образуваха гневен, мускулест пръстен около нас. Дали ще изглежда зле, ако се скрия зад Зилас? Той беше моят демон. Можех да го използвам като щит, нали?
– Единствен по рода си – отбеляза Амалия в тишината, полирайки ноктите на дънките си, и изглеждаше отегчена. Толкова ѝ завиждах за актьорските умения.
Таемин застана пред Зилас. Двамата с демона бяха с еднакъв ръст и офицерът от гилдията се вгледа в малиновите очи на Зилас.
– Имаш законен договор? Никога не съм виждал демон, сключил договор, да се движи толкова бързо.
– Да – излъгах аз, като ми се искаше да звуча толкова хладно и отегчено като Амалия. – Това е законно.
Той кимна, докато посягаше под задната част на ризата си. Когато ръката му се появи отново, държеше къс нож с гравирана дръжка. Дали всички митици носеха скрити ножове наоколо?
– Какво правиш… – Започнах пронизително.
Тъмните му очи се плъзнаха по лицето ми, после ръката му изскочи – острото, смъртоносно острие, което се вряза в гърлото на Зилас. Тръгнах напред.
Кръвта опръска пода.
Ножът се притисна към бузата на Зилас, а по острието му се стичаше тъмна кръв. Ръката ми беше притисната към тази на Таемин, за да не позволи на оръжието да се врязва по-дълбоко.
Почти не си спомнях как се движех – спомнях си само пронизващата спешност, която ме бе тласнала напред, за да грабна ножа. Остра болка се впи във вътрешната част на палеца ми и през мен премина треперене, но не отпуснах хватката си.
– Какво правиш? – Твърдото ми, хладнокръвно искане ме изненада.
Таемин дръпна оръжието си назад, като лесно разчупи хватката ми, и аз свих пръсти в здрав юмрук. Прибрал острието под ризата си, офицерът от гилдията оцени демона ми. По време на всичко – внезапната атака, моето настъпление, порезната рана – Зилас не беше помръднал. Сигурно има стоманени нерви.
– Трябваше да съм сигурен, че е напълно под твой контрол – небрежно обясни Таемин. – Твоето управление на демона е превъзходно. Как го правиш?
Устата ми се отвори, но нямах представа какво да кажа.
Амалия ми се притече на помощ.
– Нямаме намерение да разкриваме семейните си тайни пред вас, плебеи.
През митиците премина раздразнено мърморене.
– Ами… – Таемин потърка гладката си челюст. – Ще поговоря с ГМ.
Докато офицерът се отдалечаваше към един уединен ъгъл, за да се обади, аз погледнах към Зилас. От брадичката му капеше кръв, по-тъмна и гъста от човешката.
Юмрукът ми се стегна, болката се разнесе по дланта ми и се надявах никой да не забележи бавното стичане на кръвта между пръстите ми, чието темпо съвпадаше почти напълно с това на Зилас. Нещо ми подсказваше, че изпълнител, който разрязва ръката си, за да попречи на острието да докосне демона ѝ, може да предизвика подозрения. Дори аз не можех да повярвам, че съм го направила.
Назад към част 18 Напред към част 20
