Глава 2
– Виждам, че вече не си роб.
Раменете ми се повдигат при този глас.
Този глас.
Последния път, когато го чух, бях в свещената дъбова гора на Кралицата на флората, а животът ми изтичаше от мен. А сега той е зад гърба ми.
– Срещаме се отново, вълшебнице – казва Крадецът на души.
Усещам как пръстите на чудовището се движат като кадифе по ръката ми.
– Крилата ти са изчезнали… – Той се навежда и ме вдишва: – И това магията на феите ли е, която усещам? Да не би могъщият Нощен крал да ти е дал люляковото вино?
– Не се прави на изненадан – казвам аз.
Крадецът умишлено беше организирал ситуация, в която да изпия виното и да стана фея, и всичко това, за да може неговата сила да властва над моята. Преди това магията му не действаше върху мен, както не действаше и върху всички хора.
– Какво да кажа? – Отвръща той. – Страхувам се, че влюбените феи могат да бъдат ужасно предсказуеми.
Крадецът заобикаля отпред и аз най-накрая го поглеждам добре.
Той е такъв, какъвто го помня от сънищата си и от онзи кратък миг в гората. Черна коса, мастилени, обърнати очи, нацупена уста, алабастрова кожа.
Както всички други феи, които съм срещала, той е красив. Почти непоносимо красив. Не за първи път ми се иска това зло да изглежда така, както трябва.
Отдръпвам се от докосването му. Нощта ни забулва от всички страни, но дори в тъмнината мога да различа изкривените дъбове, които ме заобикалят.
Стомахът ми се свива. Отново съм в свещената дъбова гора на Мара Вердана.
Мога да се закълна, че съм напуснала това място.
В далечината чувам слабите ноти на цигулка и пукота и пращенето на огън. Миризмата на дървен дим се носи от вятъра. Под миризмата се крие нещо, което е малко сладко. Ако само можех да го намеря …
Крадецът на души се приближава до едно дърво, като ботушът му потропва по един корен.
– Вярвам, че това е мястото, където си прекарала нощта с Нощния крал.
Усещам как жлъчката се надига в гърлото ми.
Исус. Той наблюдавал ли ни е?
Погледът му среща моя.
– Откъде да знам това? – Той отново поглежда към ствола на дървото. Обикновено грубата кора е покрита с хлъзгава субстанция. – Имам очи навсякъде.
Докато гледам, Крадецът притиска ръка към блестящата кора. За секунди това, което покрива ствола на дървото, се разлива по ръката на Крадеца, а тъмните струйки се промъкват между пръстите му и се спускат по китката му.
И сега откривам този странен аромат.
Кръв.
Тя капе от дървото, което Крадецът докосва, и сега е размазана по ръката му.
Крадецът ми се усмихва леко, очите му блестят в тъмнината.
Започвам да чувам бавното трополене на дъжда. Само че не съм сигурна, че това е дъждът, който капе от клоните на дърветата.
Докато гледам, дъбът пред мен започва да стене и да трепери.
Крадецът ме гледа.
– Магията на феите ти отива, чародейко. Признавам си, че нямам търпение да видя как тя взаимодейства с моята.
Около мен дърветата се чупят и разцепват, издавайки влажни, пукащи звуци.
Един по един стволовете се разтварят като бананови кори. Във всеки от тях е спящ войник, всички те са неподвижни като смърт. Кръвта се стича по кожата им и капе от разкъсаните им дрехи.
Дъбът до Крадеца се разпуква, разкривайки бронзовокожа фея. Крадецът докосва бузата на войника и за миг лицето му се преобразява в това на спящия мъж. После илюзията изчезва и той отново е себе си.
Потръпвам.
– Отдавна чаках да дойде този ден – казва той разсеяно, като продължава да гледа войника. Той пуска ръката си и насочва цялото си внимание към мен. – Кажи ми, чародейко, можеш ли да накараш един мъж – всеки мъж – да се влюби в теб? Не просто да ги омагьосаш за известно време, а наистина да завладееш сърцата им?
Кожата ми настръхва.
Крадецът напуска страната на войника и тръгва към мен. Около нас звукът от трошене на дърво и капеща кръв се разраства, докато не почувствам, че мога да полудея.
Изведнъж гората замлъкна страховито.
Без предупреждение сирената ми се размърда, предизвикана от някакъв настойчив, непознат страх. Кожата ми просветва, осветявайки лицето на крадеца в тъмната нощ.
Очите му придобиват очарователен блясък.
– Да – казва той почти сам на себе си – сигурно можеш. – Той скъсява разстоянието между нас. – Липсват ми дните, когато те смятах за обикновен роб. Може би, когато станеш моя, ще се преструвам, че все още си такава. – Той хваща едната ми китка. – Ще носиш метални белезници и нашийник като старите роби. А след това ще бъдеш моята поробена чародейка и заедно ще видим колко близо можеш да стигнеш до това да накараш някой като мен да изпитва обич.
Той се осмелява да ни заплашва? Никога повече няма да попаднем под неговото иго.
– Надявам се, че ще успееш да се справиш – продължава той, – повече заради теб, отколкото заради мен. Не съм известен с това, че съм нежен с моите играчки. Попитай Мара.
Взирам се в него за дълъг миг, ноктите ми се изострят, едва сдържайки склонността ми към насилие на сирената в мен. После изведнъж отпускам ръцете си.
Свободната ми ръка се движи почти без да я забележа. Удрям, замахвайки към лицето му. Върховете на ноктите ми разкъсват кожата на бузата му в четири равномерно разположени линии.
Почти веднага от раните започва да капе кръв.
Крадецът изглежда развеселен.
Не получавам никакво предупреждение, преди да ме хвърли към дървото, на което се е катерил само преди минути.
Изпускам гневен вик, докато се удрям в окървавения ствол, притискам гърдите си към спящия войник, а очите ми се взират в окървавеното лице на мъжа. Зад мен крадецът ме притиска.
– Обикновено обичам жените си послушни – прошепва той срещу ухото ми – но ти- ти ще ми харесаш да се бориш. Борба.
Думите му са определено сексуални и аз си спомням за всички онези жени войници и децата, които той им е налагал.
Стискам зъби, ноктите ми се впиват в ствола на дървото.
Никога, заклева се сирената ми. Ние ще го убием първи и ще се насладим на това.
Чувам стон на вятъра и дърветата потрепват, а листата им започват да падат от клоните като сълзи.
Пред мен очите на войника се отварят.
О, по дяволите.
Крадецът отново се навежда към ухото ми, а устните му докосват чувствителната кожа там.
– Наслаждавай се на касапницата. Надявам се, че ще оцелееш…
Крясъците ме изтръгват от съня.
Изправям се в леглото, събуждам се за миг, а дъхът ми идва на изненадани пристъпи.
Не съм в дъбовата гора на кралицата. Не съм прикована към гниещо дърво.
Не съм в лапите на Крадеца.
Слабите лампи, окачени над мен, осветяват покоите на Търговеца в другия свят.
Аз съм в безопасност. Засега.
Крясъците се връщат в съзнанието ми.
И пак…
Дез стои в подножието на леглото, разперил криле с нокти, и прилича на един от ангелите на ада, докато се взира в една точка над главата ми. Проследявам погледа му, но там няма нищо.
Очите ми се срещат с неговите, когато още писъци вибрират в костите на замъка. Има нещо в звука… сякаш е един глас, който излиза през много усти.
Спомням си съня си, очите на мъжкия войник се отварят. Нещо студено пробягва по гръбнака ми.
Тук, в Нощното кралство, няма спящи мъже – опитвам се да се успокоя. И това е вярно, тук, в Сомния, няма спящи мъже. Но на хиляда метра под нас спи цяла армия жени.
Крясъците се процеждат през мислите ми.
Поне жените спяха.
Напълно съм сигурна, че сега са будни.
Назад към част 2 Напред към част 4
