ГЛАВА 21
В която посока не искаше да ме води Зилас, в тази планирах да отида. Гмурнах се под протегнатата му ръка и навлязох по-дълбоко в уличката, но той ме хвана за якето и ме издърпа обратно. Ударих се в гърдите му, а краката ми увиснаха на земята.
– Какво правиш? – Изръмжа той в ухото ми, ръцете му се обгърнаха около мен, притискайки дробовете ми.
– Тахеш е наблизо, нали? – Борех се да вдишам, докато хватката му се затягаше. – Ето защо продължаваш да гледаш към небето и искаш да си тръгна.
– Ако знаеш, защо тичаш към него? Искаш да умреш ли?
Решителността засенчи страха ми.
– Трябва да ме защитиш.
Ако Тахеш ни преследваше, магията на договора щеше да принуди Зилас да се бори с него, за да ме предпази. Той не можеше да откаже да поправи грешката си, ако бях в опасност. И сам ми беше казал – той никога не губи.
Засмуках дълбоко дъх и отпуснах най-силния вик, който дробовете ми можеха да произведат.
– Тахеш!
Зилас притисна устата ми с ръка и се измъкна назад в тъмното кътче, където се срещаха две сгради. Удовлетворението се процеди през мен и аз наклоних глава назад, за да видя лицето на Зилас, който тихо злорадстваше, че съм го надхитрила.
Той се беше притиснал до стената, обърнал глава, с широко разтворени ноздри. Малиновите му очи бяха широки и… разтревожени. Почти… уплашени.
Самодоволното ми чувство за победа се разклати.
Главата на Зилас се отдръпна. Стиснал ме здраво, той изскочи от нишата.
Червената светлина проблесна и вратата се взриви. Силата удари Зилас отзад, като ни хвърли към отсрещната сграда. В последната секунда той се извъртя така, че гръбнакът му се удари в стената вместо в мен, а тялото му погълна моята инерция. Тухлите се разбиха, а падащите отломки едва не улучиха главата ми.
Той се отблъсна от стената, преметна ме през рамо и се отдалечи. Сградите от двете му страни се размиха от скоростта му. Зави зад ъгъла, краката му се плъзгаха по мокрия паваж, а опашката му се размаха.
Червено сияние обля алеята.
Зилас падна, бронята, покриваща коленете и подбедриците му, изскърца по асфалта. Той удари с ръка по земята и червена магия се стрелна по ръката му, спираловидно образувайки кръг, изпълнен с руни.
Небето се обагри в алено, а силата се спусна надолу. Магията на Зилас се изви над нас и двете сили се сблъскаха в пламтяща детонация, която го хвърли в мен. Предмишниците му се удариха в асфалта и той потръпна под удара, притиснат над мен като щит – с пламтяща в очите му омраза.
Земята все още вибрираше, когато той се хвърли нагоре. Грабна палтото ми, вдигна ме от асфалта и ме притисна към страната си. Скочи на пожарната стълба, издърпа ни нагоре с една ръка, качи краката си на стоманената решетка и се втурна към върха.
На сградата от другата страна на алеята се появи тъмна фигура. Разперил крила от тежките си рамене, демонът пристъпи към ръба на покрива. Очите му светнаха, а по ръцете му затрептя магия – атаката придоби форма.
– Внимавай! – Извиках.
Зилас ни изхвърли от пожарната стълба точно преди багреният взрив да я удари. Металът изскърца, когато конструкцията се откъсна и се свлече на улицата. Ние се издигнахме във въздуха, а после Зилас се хвана за стената с една ръка. Ноктите му разкъсаха тухлите и се закачиха за перваза на прозореца. Той се вкопчи несигурно в тясната дръжка, а отдолу имаше триетажен пад върху паважа и изкривения метал.
От покрива Тахеш издаде дълбок, пулсиращ смях.
– „Eshathē gūkkinanin venarish antin hh’ainun taridis, Dīnen et Vh’alyir“.
Зилас оголи зъби. Той се спусна от стената, потъна надолу и се приземи върху паркирана кола. Покривът се срути под краката му. Той се удари в земята с бяг, а ръката му – стоманена лента, която смазваше белите ми дробове.
Чух Тахеш да се смее.
Изхвръкнахме от алеята на малък паркинг, заобиколен от три и четириетажни сгради. Зилас се втурна към един контейнер за смет, вероятно за да го използва като стартов блок, за да се изправи на високия покрив срещу крилатия демон. Отчаяно стиснах ръката му.
На няколко метра от сметището той изскочи нагоре като подплашен заек.
Един взрив удари паважа точно под нас. Червената сила ни хвърли в жестоко завъртане и Зилас се удари в земята по гръб. Изтръгнах се от хватката му и се сгромолясах до боклукчийската кофа.
Зилас се преобърна на крака, а червената магия спираловидно премина през ръцете му. Той вдигна ръцете си нагоре.
Крилата се разпериха широко, Тахеш се изсипа от небето и се заби в по-малкия демон. Червената магия се разнесе от тях като звукова вълна и Зилас се огъна под атаката. Той се претърколи. Докато се отдръпваше встрани от противника си, пурпурната магия засия по ръцете му и се разшири отвъд върховете на пръстите му, образувайки шестсантиметрови нокти.
Гръмнал от забавление, Тахеш вдигна ръце и от дебелите му пръсти израснаха още по-дълги магически нокти.
– „Kirritavh’an Zylas nailēris? Eshanā agrēris.“
Зилас не отговори, очите му светеха, а тялото му се свиваше в готовност. Докато се изправяше пред крилатия демоничен крал, аз стисках инфернуса. Седем фута висок, Тахеш пулсираше с изпъкнали мускули, а размерите му се увеличаваха от извитите му криле и дебелата опашка. А Зилас, изправен срещу него, приличаше на мършав юноша, който се готви да се изправи срещу борец тежка категория.
Двамата демони се взираха един в друг, след което Тахеш нападна.
Зилас се измъкна от пробягващите пурпурни нокти. Двамата демони се размиха със скоростта си, Тахеш нанасяше удари и сечеше, а Зилас избягваше и отстъпваше. Не можех да проследя движенията им – не можех да определя кой печели и кой губи.
От Тахеш се разнесе червена сила. Зилас се удари в земята – и паважът се срути под тялото му. Земята се разтресе от удара.
В продължение на две спиращи сърцето секунди Зилас не помръдна. След това се претърколи, едва избягвайки низходящия удар на Тахеш. Когато подскочи, опашката на Тахеш се завъртя и костеливата плочка на края ѝ улучи Зилас в стомаха.
Отново се размазаха, а движенията им на пресичане и избягване се редуваха с проблясъци на пурпурна светлина. Кръвта се разпръсна по земята, но не знаех чия е тя. Блъскащи удари, злобно ръмжене. Разделиха се – от дълбоките рани в горната част на ръката на Зилас потече кръв – и отново се сблъскаха, магията пламна.
Зилас се завъртя, когато острите върхове на ноктите на Тахеш разкъсаха гърдите му. Той се спъна, опашката му се размаха, загуби равновесие – и когато се поколеба, Тахеш се нахвърли върху него.
Устата ми се разтвори в беззвучен писък, когато той заби Зилас в паважа.
Всички звуци, движения и магии умряха. Тахеш беше тъмна, неподвижна сянка, приклекнала ниско, с криле, които се извиваха на гърба му. Смеейки се грубо, той се изправи и вдигна мускулестата си ръка.
Зилас висеше на дългите малинови нокти, които се забиваха в стомаха му. Остриетата стърчаха от гърба му, покрити с кръв. Задъхан мокро, той стисна китката на Тахеш и по ръцете му се стрелна пурпурна сила.
Тахеш изръмжа. Магията избухна в ослепителен изблик.
До мен се разнесе оглушителен трясък. Отдръпнах се, когато Зилас се хвърли напред и се сгромоляса на паважа на метър от мен. Беше се ударил в контейнера за боклук толкова силно, че металът се беше разцепил. През пукнатината паднаха боклуци – бутилки от бира, опаковки от бързи закуски и зацапани кутии със спрей.
Тъмна, гъста кръв се събра под Зилас и се стичаше по гърба му от петте прободни рани. Той не помръдваше, с изключение на бързите си, пресекливи вдишвания. Тахеш тръгна към нас, зъбите му се оголиха в гладна усмивка.
Умът ми се завладя от паника. Трябваше да направя нещо. Трябваше да помогна.
Грабнах кутия със спрей и я разклатих, докато скачах пред Зилас. Стиснах дюзата, помолих се за някаква малка благословия за късмет – и от кутията се разпръсна синя боя. Размазах я по паважа, рисувайки забързани линии.
Тахеш се приближи, не бързаше и се смееше тихо.
Захвърлих кутията настрани, хванах рамото на Зилас и го задърпах.
– Ставай! Той идва! Трябва да се измъкнем!
Зилас изстена слабо и вдигна глава. Очите му, стегнати от болка, блестяха неясно и той се изпъна на лакти, а кръвта се стичаше навсякъде. Ръцете му се разклатиха под тежестта му.
Тахеш беше почти при нас.
– Зилас! – Изкрещях. – Трябва да ме защитиш! Стани!
Главата му се обърна в моята посока, зъбите му бяха оголени.
„Готов ли си?“ Мислено го потах. Очите му пламнаха в отговор и червена светлина освети ръцете и краката му, като се преливаше по крайниците му.
Гигантският крак на Тахеш хрущяше по паважа на сантиметри от съхнещата боя.
– Лус! – Изкрещях.
Широкият два фута кантар, който бях нарисувал на земята, пламна ярко като слънцето. Тахеш изръмжа, отдръпвайки се от ослепителното сияние.
Ръцете на Зилас ме хванаха и ме притиснаха към гърдите му. Червената сила проблесна и под краката му избухна заклинание.
Бяхме изхвърлени във въздуха. Нажеженият кантар и смачканото сметище се свиха, докато се издигахме пет етажа над земята. На върха на издигането ни изглеждаше, че се носим по ледения вятър – после започнахме да падаме.
Стиснах врата на Зилас, докато се спускахме към един покрив. Забихме се надолу, краката му се врязаха в бетона, а краката му се огънаха, за да поемат удара. От гърлото му се изтръгна звук – отчасти мъчителен стон, отчасти свирепо ръмжене. Багряна сила затрептя в долната част на краката му и той се стрелна напред – невероятно бързо, движенията му бяха задвижвани от магия.
Когато зад гърба ни прозвуча разяреният рев на Тахеш, Зилас скочи отново. Издигнахме се през широк път и се ударихме в друг покрив. Долу имаше тъмни улици и кафяви влакови релси. Дрънчащ транзитен влак се промъкваше по релсите като сребърна змия.
Зилас се хвърли през покрива и скочи още веднъж. Потопихме се надолу, докато влака се движеше под нас и се отдалечаваше. Ударихме се в последния вагон. Зилас се плъзна бясно по хлъзгавия метален покрив – ние се свлякохме отзад.
Металът изскърца и ние спряхме. Зилас висеше от задния вагон с нокти, забити в стоманен ръб, а другата му ръка беше заключена около кръста ми.
Влакът потегли по релсите, отнасяйки ни далеч от Ийстсайд и краля на демоните.
Назад към част 21 Напред към част 23
