ГЛАВА 22
Няколко минути висяхме на задната страна на влака. Когато на мястото на сградите и улиците се появи тревист бряг, Зилас се завъртя настрани и се пусна.
Изпуснахме се от надземната част на релсите и паднахме на петнадесет метра. Той се приземи на тревата и се сгромоляса, а ръцете му се свиха около мен, докато се търкаляхме надолу по склона. Спряхме до асфалтирана велоалея и в момента, в който бяхме спрели да се движим, той онемя.
Изправих се на колене и докоснах ръката му. Кожата му беше студена.
– Зилас?
Изправен по гръб, той ме погледна с присвити очи. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв, а очите му бяха потъмнели като нощ. Останалата част от него беше кървава каша, която мозъкът ми отричаше да е истинска. Реквизит от филм на ужасите, а не отвратително ранено живо същество.
– В безопасност ли си тук? – изхриптя той.
Откъснах ужасения си поглед от него и се огледах наоколо. По улицата в горната част на хълма се движеха коли, а по мокрите тротоари се разхождаха отдалечени пешеходци с чадъри.
– Да, мисля, че е така.
Той си пое болезнено дъх. Червена светлина заискри по крайниците му – и ръката му изчезна изпод ръката ми. Тялото му се разтвори в пурпурно сияние, което се разнесе в инферноса. Изведнъж останах сама, приклекнала до петното тъмна кръв на тревата, а ръцете ми бяха надвиснали над демона, който вече не беше там. Всичките ми крайници отслабнаха и аз се свлякох напред, треперейки силно.
Толкова глупаво. Бях толкова глупава.
Исках да затворя очи, но не можех да спра да се взирам в пропитата с кръв трева. Зилас беше тежко ранен. Смъртоносно ранен, ако беше човек. Не бях сигурна какво може да преживее един демон. Той притежаваше невероятна лечебна магия… ако можеше да я използва. Можеше ли да се излекува? Или вече беше твърде късно? Последният път, когато бях видяла очите му да потъмняват така, беше на косъм от смъртта.
Обзе ме нова паника. Изправих се на крака и се втурнах нагоре по склона.
Зилас умираше. Имаше нужда от помощ и аз бях единственият, който можеше да го запази жив – ако бях достатъчно бърза.
Подскачах нетърпеливо на задната седалка, докато шофьорът на таксито държеше кредитната ми карта и касовата бележка. Изтръгнах ги от ръката му и побягнах към паркинга на мотела, без да ме интересува какво ще си помисли. С мръсотията и разпръснатите петна от тъмната кръв на Зилас – навсякъде по мен, вече изглеждах като изрод.
Бяха ми нужни петнайсет минути, за да извикам такси, да се върна в мотела и да платя. Нима беше минало твърде много време? Беше ли вече твърде късно? Не виждах други възможности.
Бръкнах в джоба на палтото си, за да намеря картата с ключове за моята и на Амалия стая, пъхнах я в ключалката и бутнах вратата. Сивкавата стая беше тъмна и празна, двете легла – непочистени, чантите ни – отворени до стената, а телевизорът, който Зилас беше демонтирал, – забутан в ъгъла.
Тръшнах вратата след себе си, изтичах в банята и пуснах душа на пълна мощност. Ледената вода се разпръсна във ваната. Веригата на Инфернус се заплете под якето ми, когато се опитах да я извадя, затова разкопчах якето си и го захвърлих настрани. Стиснах металния диск и пъхнах ръката си под водата. Топло. Все по-топла.
– Зилас. – Изрекох и обмислих думите възможно най-интензивно. – Излез. Имам нещо, което да ти помогне.
Нищо не се случи. Не, не можех да закъснея.
Събух обувките си, поставих телефона си на плота и влязох във ваната. Парещата вода напои чорапите ми. Треперех и държах инфернуса под струята.
– Зилас, излез, моля те!
Горещата вода се стичаше по метала – и го обливаше червено сияние. Вместо да скочи енергично към пода, магията се разля право надолу. Зилас се оформи почти на пръсти, с гръб към мен, като се обърна с лице към главата на душа. Водата потече в червено с кръв.
Краката му се подкосиха.
Хванах го за раменете, но тежестта му повлече и мен надолу. Хвърлих се на задника си, демонът беше наполовина в скута ми, главата му беше до рамото ми, а гърбът му – между краката ми. Водата се стичаше на каскади по торса му, а кръвта се стичаше навсякъде. От пръските се издигаше пара и навсякъде, където ме докосваше окървавената течност, тя изгаряше.
С усилие го подпрях, за да извадя лицето му от водата.
– Зилас?
Един мускул на бузата му потрепна, но той не отвори очи.
– Горещо е.
– Да – прошепнах аз.
Той лежеше отпуснат, докато водата го обливаше. Погледът ми се стрелна по торса му, опитвайки се да прецени тежестта на нараняванията му, но не можех да започна да гадая. Пет пробождания право в корема, четири дълбоки разкъсвания в горната част на ръката му и плитки прорези по гърдите, които почти прорязваха кожените ремъци на бронята му. И кой знае колко вътрешни увреждания от ударите? Ужасяващо количество кръв се завихряше в канала.
– Зилас… – Преглътнах срещу хващането в гърлото ми. – Ще оцелееш ли?
– Няма да се отървеш от мен толкова лесно – изръмжа той.
– Не се опитвам да се отърва от теб. – В гърдите ми се надигна ридание, подхранвано от вина и яростно съжаление. – Толкова съжалявам.
Той ме гледаше през полупритворени очи с цвят на охлаждащи се въглени.
– Съжалявам?
– Мислех, че можеш да го победиш. Мислех, че ще ти е лесно. Ако бях разбрала… никога нямаше да се опитам да те накарам да се биеш с него.
– Лесно? – Устата му се изкриви от отвращение. – Ти си zh’ūltis. Нима не виждаш?
– Какво не виждам?
Той дръпна ръка, за да посочи тялото си.
– Защо мислиш, че съм по-силен?
– Но… но ти каза…
Той се изправи и се облегна на стената на душа, като единият му крак се закачи за ръба на ваната. Облегнал глава на плочките, той впери в мен студен, неразбираем поглед.
– Тахеш е Динен от Първия дом. Аз съм Динен от Дванадесети дом. Аз съм най-слабият от всички.
Гърлото ми се сви.
– Съжалявам. Трябваше да разбера, че нямаш никакъв шанс срещу Тахеш.
– Никакъв шанс? Обиждаш ме още повече, Пайлас. – В тъмните му очи блесна оттенък на малиново. – Мога да убия всичко. Всеки от тях. Не съм станал Динен, като съм губил. Оцелявам, защото никога не губя.
– Но ти току-що загуби много тежко.
– Каниш! – Ръката му се изтръгна и той впи пръсти в косата ми. С оголени зъби той дръпна лицето ми към себе си. – Ти си причината да загубя! Ти ме принуди да се бия с него, когато не можех да спечеля!
Треперех, страхувах се да мигна. Той не ме нараняваше, но искаше да го направи. Можех да го видя в лицето му, в извивката на устните му, в извитите кучешки зъби, които можеха да разкъсат меката ми кожа с лекота. Ужасът сграбчи тялото ми като ледени нокти.
Той ме пусна и се свлече назад. Наведе лице към водата и затвори очи.
Вдъхнах въздух, за да успокоя разтуптяното си сърце, и промълвих:
– Не разбирам.
Той се премести още повече под горещата струя. Сега водата не течеше толкова червена.
Опитах отново.
– Каза, че никога не губиш, но също така каза, че не можеш да спечелиш срещу Тахеш.
– Да спечелиш – изръмжа той тихо – и да не загубиш са различни неща. Ако загубиш, умираш.
Издишах бавно.
– Значи никога не губиш? Как?
– Ако не съм сигурен, че мога да спечеля, не се бия – и чакам. Така съм оцелял при другите диненци.
– Какво чакаш?
– Dh’ērrenith. Това означава… сигурна победа. – Очите му се отвориха, светещи в алено. – Изчаквам ги, докато са слаби, разсеяни, ранени, сами. Чакам, докато забравят да ме търсят. Чакам, докато мога да ударя отзад, отгоре, откъдето и да не ме видят. И ги убивам. Никога не губя.
Взирах се в него, охладена въпреки горещата вода.
– До теб – добави той с насмешка. – Сега съм загубил.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Направих грешка.
Той ме игнорира.
Преглъщайки, излязох от ваната, а от мокрите ми дрехи капеше вода. Издърпах една кърпа от закачалката, взех телефона си и оставих Зилас да попие топлината на душа.
Треперейки на хладния въздух пред банята, изпратих бърз текст на Амалия, в който ѝ съобщавах, че съм се прибрала в мотела и няма да се върна, за да помагам в лова на демони. След това, хвърляйки предпазливи погледи към банята, набързо свалих мокрите си дрехи, подсуших се и облякох панталони за йога и пуловер.
Тъкмо си обувах чифт чорапи, когато Зилас излезе от банята. Капчици блестяха по кожата му, а косата му беше залепнала за главата, като малките му рогчета бяха по-изразени от обикновено. Той дърпаше катарамата на каишката, която минаваше през дясното му рамо. Кожата поддаде и той свали бронята, която защитаваше сърцето му, както и парчето плат под нея, и пусна и двете на пода.
Нервно го гледах как разкопчава скобата на лявата си ръка и отлепва ръкавите от плата. Те се присъединиха към купчината на пода.
Гол от кръста нагоре, той седеше с кръстосани крака в средата на килима. По торса му имаше тъмни линии от прорези и пробождания. Невероятно, но кървенето беше спряло. С полузатворени очи той изглеждаше потънал в мисли. После притисна ръка към пода.
По ръката му се промъкнаха пурпурни вени. Магията се разпали под дланта му и се превърна в кръг, изпълнен с руни, а въздухът изстина. Слабата светлина, която се процеждаше през прозорците, отслабна, докато единственото, което можех да видя, беше светещото заклинание. Той го изучаваше, сякаш проверяваше точността му, после се облегна назад.
Устните му се раздвижиха в меко ръмжене – заклинание на родния му език. Силата се издигна от маркировката в червена мъгла, уви се над него и се събра в раните му. С последна прошепната дума заклинанието избухна. Магията засмука тялото му и той се отлепи от пода със стисната челюст и напрегнати мускули. Когато цялата сила потъна в него и заклинанието избледня, той се свлече, задъхан.
Гледайки безсрамно, се приближих към него. Раните му бяха изчезнали, сякаш никога не е бил нараняван. Не беше останал дори белег. Дишайки хрипливо, той седна и размачка десния си бицепс, където само преди малко беше разрязан.
Приближих се.
– Още ли боли?
Той ме игнорира. Изправи се на крака, сви рамене, после се наведе и притисна длани към пода. Веждите ми се вдигнаха от гъвкавостта му. Той задържа разтягането за миг, преди да се изправи, а после се наведе назад. Веждите ми се издигнаха още по-високо, а когато отново притисна дланите си към пода, сгънал тяло в стегната обратна дъга, преглътнах трудно.
Той се оттласна от пода и небрежно възстанови изправено положение, сякаш огъването на гръбнака му наполовина беше напълно нормално. Намръщен, той отново сви дясното си рамо, а от кожата му капеше вода.
Заобиколих го и влязох в банята, изключих душа, след което събрах чифт кърпи. Върнах се в основната стая, изтърсих една и я метнах върху раменете му.
Очите му се присвиха подозрително.
– Трябва да се подсушиш – промълвих аз. – За да не ти е студено.
Като отблъсна кърпата, Зилас се отдръпна, сякаш близостта ми го обиждаше. Раменете ми увиснаха. Явно все още не ми беше простено, че едва не го убих. Не че заслужавах прошка толкова лесно.
– Можеш да легнеш, ако искаш. – Махнах към леглото. – Ако… ако това ще е по-удобно от инфернуса?
Той се наведе и разкопча плочите, които защитаваха подбедриците му. Свали едната и разгледа пораженията от драскането по асфалта.
Избърсах килима, доколкото можах, след което занесох влажните кърпи обратно в банята. Когато излязох, Зилас се беше облегнал на леглото ми. Ирисовата му кожа контрастираше смело с бледосиньото одеяло, а линиите на горната част на тялото му не бяха прекъснати от дрехи или брони.
С цялата си обективност трябваше да призная, че тялото му беше… красиво. Разликата в тоновете и текстурата на кожата му беше едва доловима, но му придаваше въздушен вид. В комбинация с изваяните му мускули той беше съвършен като снимка от списание – с изключение на слабо светещите му очи, малките рога и опашката, която висеше от ръба на матрака, а бодливият ѝ край потрепваше като на котка.
Той издаде ядосан звук, който ме изкара от безметежното ми замисляне, и се претърколи по корем. Обърнал глава настрани, той ме погледна с едно око.
Лицето ми се нагря, а аз набързо се заех да се оправя. Окачих мокрите си дрехи в банята, оправих куфара си и събрах изхвърлената екипировка на Зилас, като я подредих във ваната да изсъхне. Легнал по корем, той наблюдаваше всяко мое движение, излъчвайки враждебност.
Вдигнах бронята му. Върху нея беше гравиран кръгъл, бодлив сигил и в мен проблесна разпознаване. Вдигнах инфернуса си, за да погледна символа в центъра му. Бяха идентични.
– Какво е това? – Попитах, сочейки към знака върху бронята му.
– Емблемата на моя Дом.
Неговият Дом. Сигилата трябва да се е появила върху инфернуса, след като бяхме сключили договора си. Погледнах го надолу, ръцете му бяха сгънати, а бузата – опряна на тях. Като се преборих с желанието да се изплъзна и да се скрия в някой ъгъл, поставих бронята му на нощното шкафче и седнах до него.
– Зилас… – Поех си дълбоко дъх. – След като Тахеш бъде спрян – от други митици – ще започна да проучвам начин да те върна у дома.
– Защо не сега?
– Това е част от смесването. Всички гилдии ловуват Тахеш. Докато не бъде спрян, всичко, което правя, ще привлече твърде много внимание към нас.
Той ме прецени студено, после извърна глава в другата посока. Повяхнах. Зилас вероятно ме е мразил през цялото време, така че не знаех защо негодуванието му ме притеснява толкова много.
Остроумно игнорирайки ме, той масажираше дясното си рамо, за да премахне сковаността. Без да се замислям, натиснах палеца си в мускула, който минаваше покрай лопатката му.
Той се изстреля на колене, с оголени зъби.
– Какво правиш?
– Извинявай! – Изкрещях, като се отдръпнах назад. – Опитвах се да помогна…
Той ме погледна, после се свлече по корем. Опашката му щръкна настрани, издавайки вълнението му.
– Махай се.
Започнах да ставам, но се поколебах. Може би беше излекувал нараняванията си, но беше скован и вероятно го болеше. Като си поех успокояващ дъх, поставих едно коляно на леглото, после притиснах двете си ръце към гърба му и прокарах палци по раменете му с твърд натиск.
Той съскаше като разгневена змия.
– Махай се.
– Майка ми прекарваше часове, прегърбена над избледнели гримоари – казах решително. – Няколко пъти в седмицата ѝ правех масаж. Доста съм добра в това.
Той изръмжа и започна да се надига, но аз намерих мускула, който го притесняваше – стегната лента, която минаваше от врата му до рамото, и забих двата си палеца във възела. Той се напрегна на място. Когато натиснах мускула, той се свлече под натиска, докато отново не легна.
Наведе глава и ме наблюдаваше как работя върху напрегнатата мускулна група. Мускулите му бяха толкова тонизирани, че беше лесно да се проследят линиите им и да се проследи напрежението. Масажирах скованото му рамо, след което се спуснах по гърба му. Той не помръдна, наблюдавайки войнствено, сякаш можех да извадя нож и да го забия в ребрата му. Може би в съзнанието му това не беше далечна възможност – нищо в договора ни не ми пречеше да го нараня.
Преместих се на леглото и започнах с лявото му рамо. Докато търсех най-напрегнатите мускули, умът ми бясно препускаше из тази странна ситуация. Да масажираш демон беше доста вероятно дори по-странно от това да храниш демон с домашно приготвени бисквити… особено след като гърбът му беше със зашеметяващо изразени мускули и гладка, неопетнена кожа. В мен се промъкна неприязън и аз се загледах в лицето му.
Той вече не ме гледаше. Вместо това се взираше смътно в стената, с полупритворени очи, отпусната челюст и бавно дишане.
Приятно изненадана, аз скрих усмивката си и продължих да масажирам. Ръцете ми се бяха уморили, но болката в пръстите ми беше нищо в сравнение с болката, която той бе изпитал заради мен. Решително масажирах лявото му рамо, след което се преместих надолу по тази страна на торса му. Когато не успях да открия никакви възли, леко проследих мускулите му, търсейки напрежение.
Раменете му се повдигнаха и паднаха при дълбоко дишане. Погледнах нагоре. Очите му бяха затворени. Ръцете ми се успокоиха, но той не помръдна.
Дали беше заспал?
Странно преобръщане на удоволствието в средата ми ме хвана неподготвена. Беше заспал, докато го докосвах. Ако това не беше малка крачка към доверието, не знаех какво е.
Настаних се по-удобно на леглото. Дишането му беше бавно и равномерно, тялото му беше отпуснато и без напрежение. Плъзнах ръката си нагоре по гръбнака му към тила, а тихото удивление измести предишното ми неудобство. Толкова близо до човека, но толкова различен.
Кожата му беше по-хладна от моята, което означаваше, че все още не се е възстановил напълно. Наблюдавайки лицето му, вкарах пръсти във влажната му, разхвърляна черна коса. Мекото ми чувство на изумление се задълбочи.
Бяхме свързани заедно. Бях спасила живота му и той беше спасил моя. Макар че магията го бе принудила да ме защити, той се бе борил и бе пуснал кръв, за да ме опази. Никога повече нямаше да злоупотребя с властта, която имах над него. Той и аз бяхме заедно в това и демон или не, той заслужаваше толкова уважение и внимание, колкото бих дала на всеки друг, който е спасил живота ми.
В тъмната стая се настаних до него, като тихо бдях над спящия демон.
Назад към част 22 Напред към част 24
