Глава 42
Злодеят ме извежда от стаята и ме води из замъка си, показвайки ми това или онова, като през цялото време носи триумфална усмивка на устните си. И двамата знаем, че на него не му пука за нищо в този негов откраднат замък, освен за нещастните души, които може да измъчва. В момента той просто се наслаждава на болката ми.
Ще му избодем очите и ще му отрежем езика…
Откакто крадецът започна да ни води из двореца, сирената ми нашепваше всички начини, по които ще плати за престъпленията си.
Ще го доведем до точката на удоволствието и после ще го унищожим, както винаги сме унищожавали враговете си.
В крайна сметка Крадецът ме извежда на един балкон. От мястото, където стоим, виждам огромния океан. Под прикритието на нощта той прилича на разлято мастило, простиращо се докъдето поглед стига.
До себе си усещам, че Крадецът се кани да говори.
– Защо съм тук? – Питам, като се обръщам към него. – Защо просто не ме убиеш или не ме обезвредиш като всички останали феи, на които си попадал?
Така щеше да е по-лесно.
Крадецът прави пауза и ме преценява.
– Защо? – Казва накрая. – Защо, защо, защо? Вие, съществата, и вашата нужда от подредени, логични отговори. Когато някой се влюбва, това логично ли е? А когато сляпо мрази, това също ли е логично? Най-дълбоките ви подбуди не се основават на нищо. Това, което искате, е обяснение на необяснимото.
Не очаквах този отговор. Крадецът на души отиде и започна да ми философства.
Той се приближи до мен.
– Спри да се опитваш да ме разбереш. Никога няма да проумееш мотивите ми. Аз не съм като теб или някой друг.
Изучавам го.
– Какво възнамеряваш да правиш с мен?
Сега зловещата усмивка се завръща. Преди минута почти можех да се преструвам, че е цивилизован. Сега не мога.
– Каквото поискам – казва крадецът.
Бихме искали да го видим как опитва.
– Да, разбирам го, но какво всъщност означава това?
– Очакването убива ли те, чародейко? – Той докосва кичур от косата ми, ръката му се плъзга по нея. – Означава, че ще те имам по всички най-очевидни начини, от които се страхуваш – ще те чукам, ще изяждам твоята очарователна малка вагина, ще те накарам да слезеш върху мен. Но това няма да е краят на всичко. Има много неща, които ще правиш, за да ми доставиш удоволствие, и има много неща, които аз ще ти направя, за да си доставя удоволствие. Това ще продължава все така, докато вече не можеш да ги правиш.
Докато духът ми не бъде напълно сломен – има предвид той.
– Истинският въпрос ще бъде колко дълго ще оцелееш след моето… внимание. Животът ти вече се измерва във векове, а не в десетилетия. Умът ти е по-издръжлив, отколкото когато беше човек – и, разбира се, връзката ти ще те държи здравомислеща и ще поддържа приоритетите ти точно там, където трябва да бъдат. Имам чувството, че ще издържиш дълго.
Ужасната истина е, че макар и двамата да сме наясно, че Крадецът използва връзката ми срещу мен, аз пак ще играя право в ръцете му. Защото като виждам Дез в болка и усещам как се изплъзва от мен, това ме кара да изпадам в паника.
– Ще откриеш, че не съм толкова забавен пленник. – Не бях, когато бях негов пленник преди. Няма да бъда и този път.
– Напротив, мисля, че ще ми бъдеш изключително приятна.
Дори не мога да си представя бъдещето, което той замисля за мен. Всички тези минути, часове, дни, години – векове. Всичко това е едно болно, извратено шоу на ужасите.
Може би това е адът. Може би това е адът и аз за първи път усещам вкуса му.
Поглеждам към морето и се мръщя. То се простира в нощта и не е ясно какво – ако изобщо има нещо – се намира отвъд него.
От територията на замъка се издига кей. Към него е привързан самотен кораб, чиито платна са на парчета, а корпусът му е потънал дълбоко във водата. Той се накланя силно на една страна, а такелажът на кораба виси безпомощно и няма вятър, който да раздвижи нещо от него.
Веднага ме порази истинската странност на това място.
Защо Кралството на смъртта и Дълбоката земя би имало дворец точно до странен океан? Защо ще има кораб? И защо този кораб ще се разпадне?
И като говорим за ада и задгробния живот…
Оглеждам се наоколо.
– Къде са всички мъртви?
Човек би си помислил, че ще обикалят из тези зали или като призраци, или като пълнокръвни хора, но аз не съм виждала нито една душа освен Дез и Галехар – и Крадеца, разбира се.
Крадецът ме гледа, а умът му е загадка.
– Скоро ще ти ги покажа.
С този загадъчен отговор той ме хваща за ръка и спокойно ме повежда обратно към двореца си, с бледите му стени и кървавочервените лиани, които приличат на прорези.
Минаваме през няколко стаи, всяка от които прилича малко на предишната, и тази не би трябвало да е по-различна, само че е. Когато влизаме, виждам човек, когото не познавам.
Феята е покрита с железни окови – шията му, китките му, глезените му. Дебели, железни вериги свързват оковите помежду им.
Задъхвам се при вида на мехурите на кожата му.
Феята също не е сама. Жената до него има неземно сияние.
Тя е мъртва – осъзнавам с шок.
Не съм предполагала, че Крадецът ще ми покаже мъртвите толкова скоро след загадъчния си отговор.
Ако мъртвите изглеждат по този начин…
Дез не е мъртва. Не мислех, че е, но тогава не бях сигурна. Това място огъва реалността.
Окованият мъж ни игнорира напълно, водейки мъртвата жена напред.
– Кой е той? – Питам, докато минаваме покрай двамата.
– Харион, лодкарят.
Лодкарят?
– Искаш да кажеш, че това е човекът, който транспортира мъртвите? – На Земята имахме човешки митове за това. Не бях разбрала, че поне в Другия свят задгробният живот наистина функционира по този начин.
– Точно когато си мисля, че единственото ти спасително качество е лицето ти, ти ме изненадваш с безкрайно малкия си интелект – казва Крадецът.
Погледът ми изтънява.
– Защо е окован? – Питам.
– Не се разбираме.
Преди да успея да задам още въпроси, Крадецът ме измъква от стаята и продължаваме напред.
– Къде отиваме? – Питам.
Започвам да нямам търпение. Сирената ми все още нашепва тъмните си дела, а аз не действам по нито едно от тях, защото се страхувам, че нищо няма да спре Крадеца – нищо освен търпение и изненада.
– Предположих, че ще искаш да видиш къде си отседнала.
Не съм отседнала. Ще си тръгна оттук с Дез веднага щом видя добра възможност да го направя – или Темпер ще слезе тук за задниците на всички ни.
Двамата стигаме до една готическа врата и аз поглеждам към Крадеца, вдигнал вежда. В отговор той ми се усмихва лукаво.
Вратата се отваря със зловещо скърцане.
– Добре дошла в нашите стаи.
Нашите.
Кръвта ми се смразява, докато очите ми обхождат пространството. Въпреки че съм смела и ядосана, все още се стряскам от гледката пред мен. Леглото, с малинови чаршафи, е с железни белезници и вериги, прикрепени към четирите стойки. Очевидно е, че те са предназначени за мен.
В стаята има желязна клетка с човешки размери, висяща от тавана, и колело за разтягане. От стените и таваните висят вериги и почти на всяка повърхност има прикрепени железни или кожени скоби.
Изглежда сякаш БДСМ подземие се е срещнало с Инквизицията и са имали някакви прецакани деца заедно.
Ръката ми се насочва към ножницата на бедрото.
Убий го, убий го сега, преди да ни окове.
Крадецът ме напуска и се запътва към колелото.
– Искаш ли да изпробваш това?
– Това не е моята работа – казвам.
Гледането как умираш е.
– Опитвала ли си го някога?
Очевидно не. Не се занимавам с леки изтезания през уикендите.
– Как мислиш? – Казвам язвително.
– Мисля, че няма да разбереш какво ти харесва, докато не го опиташ.
– Не знаех, че моето удоволствие има значение за теб.
Ръката му оставя волана и той се приближава до мен, като пристъпва близо до мен.
– По-добре се надявай, че е от значение за мен, чаровница. В противен случай следващите двеста години от живота ти могат да бъдат много, много мрачни.
Напрегната съм в очакване Крадецът да прекъсне този кратък отрязък от цивилизованост. При него това няма да продължи дълго – никога не продължава. И къде по-добре да започне, отколкото в тази прецакана стая?
Но то така и не идва. Той хваща ръката ми и ме извежда от стаята по коридора.
Ако съм си мислела, че това е краят на обиколката на двореца, съм грешала.
– Знаеш ли как кралете на мъртвите са си проправили път? – Пита той безпричинно, докато вървим.
Нямам представа какво още се надява да ми покаже в този замък. Може би подземията? Дори задник като него има само толкова много ужасни изненади, които да сподели.
– Те… ние… трябва да отвлечем булките си – казва той. – Това не е нищо необичайно за една фея. В случай че не си забелязала, ние доста обичаме да отвличаме млади мъже и девойки. Всичко това е част от тръпката.
– Но Кралете на смъртта – те винаги са правили нещата малко по-различно. Когато избираха булки и младоженци, те обличаха кожата на мъртвите и отиваха отгоре. Неизменно в Другия свят винаги се провежда един или друг фестивал на феите. Те винаги са били любимо ловно поле за владетелите на мъртвите.
Кожата ми настръхва при мисълта за Слънцестоенето. Как Зеленият човек ме търсеше отново и отново.
– Изненадващо е, колко много феи обичат мистериозния непознат. Дайте им достатъчно спиртни напитки и ги оставете да танцуват, докато не се опият от магията и виното… Толкова е лесно да прошепнеш няколко обещания и да примамиш една фея.
Разбирането ме обзема.
– И така, кралете на смъртта привличали нежеланите си съпруги в Страната на смъртта и Дълбоката земя. След това ги кръщавали в Басейна на възкресението и привързвали съпругите си на своя страна – завинаги.
Ръката на Крадеца се спуска към рамото ми и пръстите му се вкопчват в него.
– И тогава тези булки и младоженци живееха тук, точно както ще живееш и ти.
Да, това не се случва, по дяволите.
– Разбира се, ходенето по кожи е полезно не само за отвличане на съпрузи. Човек може да отвлече почти всяка фея, като носи лицето на любимия мъртвец.
Спящите войници, ето за какво говори той.
– И така, вземах фея след фея, чуках ги и вдъхвах магията си в телата им, докато една по една не станаха жертва.
Вече знам зловещата истина за спящите войници, но като слушам как Крадецът на души разказва всичко, стомахът ми се свива.
– Мъжете, които скрих. Но жените… взех бебетата им и телата им и ги върнах там, откъдето бяха дошли.
– Те бяха моята армия, а аз внесох мрака си в горния свят и наблюдавах как се разраства. – Той разтрива долната си устна с палец, след което се разсмива. – Честно казано, всичко това стана доста скучно… докато, разбира се, не дойде време да се справя с Нощния крал. Така открих неговата толкова очарователна половинка.
– Сенките не можеха да спрат да говорят за теб. Най-красивият човек, който някога са виждали. Заветната сродна душа на Нощния крал. Те са истински събеседници, ако успееш да ги накараш да запеят.
Препъвам се и спирам, а ръката на Крадеца се изплъзва от рамото ми.
– Ти можеш да говориш със сенките?
Мили Боже.
Крадецът се усмихва лукаво.
– Мислеше, че твоята половинка е единственият? Не е. Сенките шепнат и на мен.
Това е… наистина, наистина не е добре. Случва се и да обясни как Крадецът знае толкова много. Сенките шпионират за него.
Той отново ме хваща за рамото и ме принуждава да започна да вървя отново.
Доспехи, показани мечове, извисяваща се архитектура; всичко това едва се регистрира, докато го подминавам.
– Те ми казаха всичко, което трябва да знам за теб – казва Крадецът. – Чух всичко за прецакания ти живот, хубава птице. Знам, че доведеният ти баща те е изнасилвал, отново и отново. Знам, че си го убила и че нашият галантен Дезмънд Флин е нахлул и те е спасил. Знаеш ли, че той е възкресил най-скъпия татко?
Наистина ли?
Веднага се усъмних в думите на Крадеца. Дез щеше да ми каже нещо подобно.
– Разбира се – продължава Крадецът – това е било само за да може да измъчва и убива човека отново и отново. Аз ценя доброто убийство. Жалко, че след това Дезмънд трябваше да отиде и да си пробва честта, и то само за да се предпази от това да те прецака преждевременно.
Разсеяно забелязвам, че сме влезли в друга стая, а стъпките ни отекват в каменните стени.
– Знам, че магията на Нощния крал е държала двама ви разделени в продължение на седем години – продължава Крадецът. – Знам, че си дадохте такива пламенни обещания – Нощното кралство наистина знае как да се справя с романтиката. „Докато мракът умре“… Наистина, това е сладко чувство.
– Знаеш ли, има само един проблем с тази фраза…
Той спира и се обръща с лице към мен.
– Аз.
Назад към част 42 Напред към част 44
