Глава 2
Понякога това, че си мършаво двайсетгодишно момиче, беше полезно. Актьорските ми умения не бяха големи, но не ми се налагаше да симулирам сълзливи извинения пред библиотекарката. Нито пък ми беше трудно да настоявам, че не съм счупила вратата. Бях на път към тоалетната, когато забелязах, че тя е отворена. Това е всичко.
Решила, че съм твърде млада, невинна и слаба, за да разбивам магически заключени врати, тя въздъхна, каза ми да си тръгвам и започна да проверява стаята за реставрация за липси. Слава богу, бях попречила на Зилас да счупи катинара на шкафа.
Трийсет минути по-късно слизах от автобус в забутания център на Ийстсайд. Хладният въздух заплашваше с дъжд и аз придърпах якето си по-плътно срещу декемврийския вятър. Без желание да се бавя, забързах покрай разнебитена работилница за поправка на велосипеди и салон за татуировки със залостени прозорци.
На двайсетина метра напред, между малък паркинг и строителна площадка, се издигаше триетажна сграда с форма на куб, чийто засенчен вход почти се губеше в празната фасада. Извадих телефона си, проверих за съобщения – нямаше такива, след което изпратих бърз текст на Амалия, напомняйки ѝ да не закъснява.
Като се стегнах – това беше моята гилдия и не биваше да се страхувам от нея – се приближих до вратата, на която върху черното дърво бяха изрисувани избледняла врана и чук. Над нея със староанглийски букви беше изписано: „Врана и чук“. Беше минал повече от месец, откакто за пръв път бях стъпила вътре, и се бях връщала само няколко пъти. Отчасти защото бях хванала най-лошия грип в живота си – вероятно в резултат на целия предшестващ стрес – и отчасти защото… ами…
С несигурно дишане си припомних, че съм як демон-изпълнител, и бутнах вратата. Звукът се разнесе, гласове ме приветстваха в топлината и светлината. Вмъкнах се вътре.
Заведението беше едновременно уютно и просторно. Дървени столове заобикаляха полираните маси, а тъмни греди пресичаха тавана. Срещу вратата, на задната стена на кръчмата, се простираше бар, а пред него бяха наредени столове. На стената над шкафовете за алкохол беше закачен огромен стоманен боен чук.
Придвижих се към най-близката маса, като се държах далеч от малките групички митици около бара. Всички бяха заети да си наваксват, а смехът изпъстряше оживените разговори. Тази вечер беше месечната среща на гилдията и всички членове се бяха събрали за солиден час актуализации, презентации и групово обучение.
Разтрих ръцете си, за да ги стопля, и си позволих да се отпусна. Това не беше толкова лошо. Атмосферата беше хиляди пъти по-добра, отколкото в предишната ми гилдия. Дори се осмелих да разкопчая палтото си и да го окача на облегалката на един стол.
Никой не ме беше забелязал и това ме устройваше напълно. Да бъда забелязана беше едно от най-нелюбимите ми неща, особено когато тук всички познаваха всички останали – а аз не познавах никого.
Вратата на гилдията се отвори с веселия звън на камбанка. Влязоха висока жена, малко по-възрастна от мен, и още по-висок мъж със солидно телосложение. Тъмната ѝ коса висеше свободно около нея, а неговата беше прибрана в рошав възел.
– Ние сме тук! – обади се мъжът. – Този път дори не закъсняхме!
Из гилдията се разнесе кикот, лицата се обърнаха към тях, а ръцете им махнаха за поздрав.
– Киер, Кавери!
– Уау, те са навреме!
Двойката се запъти към групата. Новодошлите не ме бяха забелязали, но с влизането им другите се бяха появили. Не можех повече да се спотайвам в ъгъла, не и без да изглеждам като пълен чудак. Преглъщайки, тръгнах след двойката, като всяка стъпка ме приближаваше до ужасяващата перспектива за социално общуване.
Прегледах митиците на „Врана и Чук“. На възраст от осемнадесет до средна, много от тях излъчваха твърдост. Инстинктивно се насочих към група, по-близка до моята възраст, но когато срещнах очите им, враждебността ме удари като ледена вълна.
Това беше другата причина, поради която не бях прекарвала никакво време в гилдията.
– Е, добре – изрева едър мъж с кафява коса и гъста брада, заради която възрастта му трудно можеше да се отгатне. – Ако това не е малкият изпълнител.
До него момче с ръбесто телосложение и широка усмивка ме сканира от главата до петите, сякаш обсъждаше дали би могъл да ме вдигне с една ръка.
Между тях се пъхна жена в средата на двайсетте, бледата ѝ руса коса беше влажна, сякаш току-що беше взела душ.
– Залагахме на това дали ще се появиш. Не си се появявала за нищо друго.
Дали бях пропуснала събитията на гилдията, докато бях болна? Никой не се беше свързвал с мен за нищо.
Като се борех да не хипервентилирам, вдигнах поглед нагоре.
– Не исках да пропускам нищо, но бях…
– Не чух нито дума от това – прекъсна ме тя гръмко. – Говори.
Лицето ми пламна и не можех да спра хълцането си. Хванала подгъва на черния си пуловер, се опитах да отговоря, но съзнанието ми беше останало празно. Искаше ми се да потъна в пода и да изчезна.
– Ти си мистериозна – каза рунтавият мъж. – Не сме чували нищо за теб. Как попадна в „Демоника“?
Загледах се през бретона си, стискайки по-силно пуловера си, докато се опитвах да определя дали е искрено любопитен, или иска да ме унижи.
– Ами? – Попита едрият мъж, като се приближи. – Каква е подготовката ти? От колко време се занимаваш с договори?
Тези въпроси определено не бяха приятелски.
– Уби необвързания демон, нали? – Русокосата жена подсмръкна пренебрежително. – Как успя?
Като оставих нелегално договорения ми демон да свърши цялата работа. Но не можех да кажа това. Те очакваха с нетърпение, затова промълвих:
– Необвързаният демон вече беше ранен.
Отговорът ми не ги впечатли.
Големият човек се ухили.
– Защо изобщо си изпълнител? Каква полза има едно малко момиче като теб за един демон?
Изтръпнах, чудейки се дали да не си намеря извинение и да си тръгна. Но къде да отида? Присъствието беше задължително.
– Кой поръча московско? – Женският глас се разнесе над разговорите. – Ела да ги вземеш, преди да съм ги хвърлила по вас!
Вълнувайки се, надникнах към бара, но гледката ми беше блокирана от смесващите се членове на гилдията. Това барманът ли беше, който крещеше? Имаше ли право да заплашва хората по този начин?
Големият мъж се приближи, извисявайки се на повече от метър над мен. Шепата митици, които гледаха в наша посока, носеха неутрални изражения и никой не скочи в моя защита. Чувах го в подтекста на разговорите около мен, в агресивните им въпроси: Външен човек. Бях натрапник в тяхната гилдия.
Сълзи убодоха ъгълчетата на очите ми и стиснах устни, преди треперенето им да ме издаде.
– Здравей, ново момиче!
Започнах за втори път. Този глас ли ме викаше? Погледът ми се плъзна покрай непознати лица и откри едно, което всъщност познавах. В известен смисъл. Не съвсем.
– Тук – нареди властно червенокосата барманка.
Примигнах объркано, но нямах намерение да споря. Заобиколих едрия мъж, забързах покрай друга група и спрях несигурно до бара. Жената посочи стола срещу нея, така че се качих на него и подпрях стъпалата си на подложката за крака.
Тя ме прецени с острите си лешникови очи, а носът и бузите ѝ бяха покрити с лунички. Дивите ѝ къдрици бяха влажни и лъскави – защо половината митици изглеждаха така, сякаш току-що са излезли от басейн? – и висяха покрай раменете ѝ. Преди шест седмици бях видяла тази жена по време на демонична атака. След като Зилас беше убил Тахеш, тя се беше качила в кола с трима мъже и беше избягала от мястото на инцидента.
Що се отнася до мен, тя беше подозрителната, но се взираше в мен, сякаш можеше да одере кожата ми със силата на погледа си. Очите ѝ се свиха до кехлибаренозелени прорези.
После, за мой шок, тя ми подаде ръка.
– Аз съм Тори.
Тя беше първият човек, който се представи.
Поех ръката ѝ и внимателно я стиснах.
– Робин.
– Искаш ли нещо за пиене?
Наистина учтив въпрос?
– Хм…
– Хей! – Големият, агресивен мъж избута от пътя си дребно момче с кръгли слънчеви очила. Погледът му твърде ясно казваше, че няма да се измъкна толкова лесно от „разговора“ ни.
– Къде е твоят инфернус? Ти изобщо изпълнител ли си, или само желаещ да се преструва…
– Дарън, затвори си дупката, преди да си замърсил бара ми с глупостите си.
Челюстта ми се отвори и погледът ми се насочи към Тори.
Големият мъж се завъртя върху нея.
– Просто питам какво мислят всички останали…
– Никой не те е питал, тъпако.
Очите ми се разшириха.
Тори погледна Дарън, после се наведе към мен.
– Не му позволявай да те тъпче.
Да ме тъпче? Погледът ми се стрелна към него, после към студената руса жена, усмихнатото момче и останалите, които не бяха направили нито едно движение, за да защитят новия си член. Отново бях поразена от тяхната недоизказана твърдост, от грубостта, скрита под невзрачната външност. Мислех, че тази гилдия е далеч по-мека от Големия гримоар, но може би грешах.
„Зилас, обръщаш ли внимание?“ – Помислих, докато предпазливо посягах под врата на пуловера си и затварях пръсти около хладната сребърна висулка. Извадих инфернуса и го поставих на гърдите си. Погледът на Дарън го проследи, а изражението му се разкъсваше между любопитство и насмешка.
– Искаш ли да видиш моя демон? – Попитах го. – Точно сега?
Той кръстоса ръце върху дебелите си гърди.
– Да, нека да го видим.
Прокарах палеца си по инфернуса. „Нека да играем играта, Зилас.“
Висулката пламна с пурпурна светлина. Енергията се разля надолу, удари се в пода, после се събра нагоре във формата на моя демон. Сиянието пламна в твърдост, после избледня. Зилас стоеше неподвижен и мълчалив, загледан в нищото в безупречна имитация на поробен демон без никаква самостоятелност.
Въпреки дръзкото си непокорство, Зилас не беше нищо друго, освен интелигентно същество. Знаеше, че този момент е твърде важен за неподчинение. Животът и на двама ни зависеше от актьорските му умения.
При появата му в кръчмата се разнесоха въздишки и аз устоях на желанието да се свия. Сега вече бяхме привлекли вниманието на всички. Те се взираха в Зилас, измерваха го, преценяваха го, а той можеше само да стои там и да търпи. Този път поне никой не се засмя.
– Сериозно?
Или може би смехът още не беше започнал.
– Това е твоят демон? – Дарън постави краката си почти върху пръстите на Зилас и се усмихна в лицето на демона. – Никога през живота си не съм виждал толкова малък, жалък демон!
Русокосата жена подигравателно прошепна на ръбатия мъж:
– Мислиш ли, че го е взела евтино, защото е дребосък?
Когато Дариус, главният управител на „Врана и чук“, ми разреши да се присъединя, се надявах, че тази гилдия ще се различава от „Големия гримоар“, но може би всички гилдии са еднакви. Може би Зилас и аз бяхме твърде малки и слаби, за да ни уважава някой.
Бодливият връх на опашката му направи най-малкото дръпване, незабелязано от наблюдаващите го митици.
– Забравихте ли нещо, тъпаци? – Киселинното изщракване на Тори се вряза в мислите ми. – Робин и нейният демон убиха необвързания на Хелоуин. Очевидно не са слаби.
Тя ни защитаваше?
– Не са слаби? – Подигра се Дарън. Ръката му се вдигна към Зилас. – Това нещо не може да…
О-о, не е добре.
– Не го докосвай.
Обхватът на Дарън се закова, после смело заби дланта си в Зилас. Демонът не помръдна и Дарън се спъна назад, изхвърлен от равновесие. Той поклати глава и погледна ръката си, сякаш объркан от това как мощните му мускули не успяха да повлияят на по-ниския и по-лек демон.
Мислеше, че сме слаби. Никой тук не ни уважаваше. Нежелани и пренебрегвани… но какво беше казала Тори? Не му позволявай да те тъпче.
Притиснах палеца си към сигилата в центъра на инфернуса. „Зилас?“
Нямаше нужда да довършвам мисълта – ръката му вече се беше свила около гърлото на Дарън. Със сила, за която митиците можеха само да мечтаят, Зилас го отхвърли от краката му и го блъсна върху бара.
„Не прекалено грубо“ – предупредих аз.
Той наведе Дарън назад над гредата. Митичният се разлюля и се размаха безпомощно. Всички останали се бяха оттеглили, а на лицата им се четеше шок и страх. Мразех, че трябваше да доказваме силата си, но това беше много по-добре от предишния път. Зилас беше направил нужното впечатление, без да се налага да блъска половината гилдия в пода.
Оправих очилата си, обърнах се към бармана и се насилих да се усмихна.
– Мога ли да получа една вода, моля, Тори?
Устата ѝ остана отворена, а погледът ѝ се стрелна между мен и Зилас. Тя се съвзе и ми се усмихна, което ме изненада, след което постави чаша на плота. Зилас държеше Дарън до бара, неподвижен като статуя и вероятно отегчен до смърт. Притискането на хора не беше достатъчно жестоко, за да го забавлява.
„Още една минута“ – казах му аз. „После…“
Главата му се вдигна.
Подобно на изплашено стадо елени, всички близки митици отскочиха. Какво правеше той?
„Отново в инфернуса!“ заповядах спешно.
Багряна светлина се втурна през него, омекотявайки формата му, и силата се вля в моя инфернус. Когато той изчезна, прибрах медальона и се огледах наоколо, надявайки се никой да не се усъмни в начина, по който моят демон внезапно бе вдигнал поглед. Дарън се препъна от бара, разтривайки посиненото си гърло.
Погледнах в посоката, в която беше погледнал Зилас.
Трима мъже стояха в края на бара. Червенокосият в средата, най-висок с един-два сантиметра, ме гледаше с устремени сини очи, красивите му черти не бяха помрачени от бръчките му. От лявата му страна се намираше тъмнокос мъж с по-слабо телосложение и външност, която беше прескочила красивата и беше преминала направо към тлеещото съвършенство. Изражението му беше неразгадаемо, а тъмните му очи се плъзгаха покрай мен. Третият мъж, който се намираше между височините на другите двама, прокара пръсти през разрошената си кафява коса, а бронзовата му кожа беше прекъсната от белег, който се простираше от лявото му слепоочие, през окото и във вдлъбнатината на бузата му.
Разпознах и тях: тримата мъже, които бяха избягали с Тори след смъртта на Тахеш. А сред тях беше скрит един демон.
Не знаех как е възможно това, но Зилас беше сигурен. През онази нощ бе присъствал трети демон, който владееше мощна магия. Ароматът на непознатия демон беше навсякъде по Тори и тези трима мъже.
Пред мен се плъзна чаша с вода, в която дрънчеше лед. Погледнах нагоре.
В очите на Тори гореше подозрение, а пълните ѝ устни бяха стиснати. Тя знаеше, че Зилас е направил нещо странно. Беше го видяла да се бие и да убива Тахеш с по-голяма бързина и лекота, отколкото би трябвало да е способен един договорен демон.
Но аз бях гледала как тя и спътниците ѝ бягат от мястото на инцидента. Знаех, че те крият собствена демонична тайна.
Обгърнах с ръка студеното стъкло и ѝ кимнах. Тя прехвърли вниманието си към един митичен човек, който чакаше да си поръча, и докато го питаше какво иска, аз изпуснах треперещ дъх. Тази гилдия трябваше да бъде моето убежище, но може би беше прикрита яма за гадини.
Назад към част 2 Напред към част 4
