Глава 18
Така или иначе, останалата част от деня мина така. Владетелите се сгушиха в заседателната зала, като периодично им носеха само кафе и чай.
Аз се заех с работата си, проверявайки какво е било свършено по време на моето отсъствие. Оцених костюмите на домовиците, които Лувида беше успяла да направи. Погледнах към готовия гараж, примижавайки войнствено към миришещата на сероводород кола. Отидох и огледах детската площадка, която беше напълно сглобена и украсена за тези дни. И на въпроса ми: „И как са се справили толкова бързо?“ – получих отговор, че всички свободни демони-охранители са я строили. Много им направило впечатление, че е за деца-демони и, оценявайки моя импулс, направиха всичко за рекордно кратко време. Посетих момчетата от Лирел, за да ги проверя и да видя как се настаняват.
Бяха щастливи. Ядяха така, сякаш са били гладни от дни – Любава ми беше казала, че момчетата омитат всичко в огромни количества. Миеха се, седейки дълго в гореща вода – прошепна ми Чеслава. Велисвет и Белозар ми казаха, че момчетата се опитват да бъдат полезни и се предлагат за помощници в свободното си време. А Асер, който им е бил назначен за учител, им казал, че от днес „тези душици“, както се изразил той, са започнали обучение. Като начало – да увеличат издръжливостта си и да свикнат с натоварването. Е, аз не мога да бъда съветник. Кой би ме разпределил като треньор – аз напълно изоставих спорта с този преход между световете. Трябва ли да си купя бягаща пътека? Може би ще се упражнявам малко преди лягане.
В същото време настигнах Еолина, която се криеше от мен. Младата дама не е свикнала с това, че някой може да ѝ пъха нос и да я командва, затова се опитваше да стои далеч от погледа ми. Но нищо, щом не иска да кряка, нека се научи да се държи прилично. Когато я хванах, я накарах да се закълне, както и всички останали гости, че няма да вреди и няма да разгласява информация. Бях забравила за това в сутрешното объркване. Разбира се, елфката започна да се хили и само старите руски поговорки я вразумиха: „Ето го Бог, ето го прагът. Не ти харесва нещо в моя дом? Прав ти път.“
Владетелите ме извикаха точно преди вечеря. И още щом влязох, те започнаха да ме гледат лукаво. Но в никакъв случай – още не съм готова да наричам вас, древните мъже, по име. Може би се страхувам. Албрит – той поне е мъж, който обаче е достатъчно стар, за да бъде мой дядо. А какво да кажем за Кирин? Ами Ренард? Дори не мога да си представя на колко години са.
– Виктория, седни. – кралят посочи един стол в края на масата – Имаме някои документи за вас. Позволете ми да започна, защото аз бях този, който пръв ви дължеше имот.
– Слушам. – седнах и сложих ръце на масата.
– Ето документите за къщата в Керистал, която ти беше обещана вместо ордена. Има чертежи и една нейна снимка, скицирана от съдебния художник. Тя е напълно обзаведена, но ще трябва да наемеш прислуга. Ще успееш да я приготвиш навреме за първия бал.
– О, благодаря ви, Ва… Албрит. – усмихнах се – Сега ще мога да посещавам Керистал по-често.
– Виктория – заговори принцът – а това са документите за къщата в Андел. Латриса, моята съпруга, лично е избрала това имение за теб. Мисля, че ще ти хареса. Вече имаш амулета, благодарение на Маркис, така че те чакаме. Латриса умира от нетърпение да се запознае с теб.
– Благодаря ти, ва… Кирин. Наистина искам да видя столицата ви.
Мъжът само изхъмка, и демонът заговори:
– Е, сега е мой ред. Тъй като аз последен се срещнах с теб, аз съм последният, който ще ти даде документите. – той ми плъзна една продълговата кутия – Това е този, който ви дава титлата виконтеса Лисовска. – и аз неволно въздъхнах. Какъв демон! Той все пак ми пробута виконтството си. – Запазих грифона на герба, но останалото можеш да видиш по-късно. А това… – Ренар ми подаде навит на руло лист, завързан с червена панделка – Документите за собственост на една къща в Арнохели, нашата столица. И аз разчитам на теб да не отлагаш посещението си. Цялото висше общество е полудяло по твоите образи. Наближава сезонът на баловете, така че те очакваме с нетърпение. А и Селена ще се почувства по-добре, ако може да те вижда.
– Благодаря ти, ло… хм… Ренард. Никога не съм била никъде в Мариел, освен в района, който е най-близо до дома ми. С удоволствие бих посетила твоя свят. Не съм сигурна обаче за баловете. Не мога да напускам Замъка за дълго, а имам амулети за прехвърляне само за Ферин и Лилирея.
– Не мисля, че това е проблем. – демонът премести поглед към придворния маг на крал Албрит – Маркис, можеш ли да направиш няколко стандартни амулета? Разбрах, че ги имаш на разположение на потока. А аз ще направя съответните модификации, за да може Виктория лесно да пътува през Мариел. Сега тя има бизнес партньорство с бижутер в столицата, собственост и приятели.
– Добре. До сутринта ще са готови. – отвърна небрежно Маркис.
– Тогава това е всичко за днес, Виктория. Готови сме да си починем.
– Тогава да отидем на масата. – вземайки всички документи в ръцете си, аз се изправих – Първо е вечерята, а след това можете да гледате филми. Организирала съм специална стая за вашето пристигане. Надявам се, че ще ви бъде удобно.
– Филмите са добри! – Кирин се развълнува – Ренард, ще ти хареса. Гледахме ги последния път…
Никой не ми обърна внимание, затова тихо си тръгнах. Те можеха да намерят пътя към трапезарията, но аз трябваше да се преоблека за вечеря.
По пътя към покоите си разгърнах свитъка с новия си герб. Да, точно така – лорд Ренард запази моя грифон. Но всичко останало изглежда различно от герба на баронесата, повече зъби на короната и щит с различна форма. Ще трябва да намеря телефонния номер на онова момче, което рисуваше графити. Да го помоля да ми нарисува нов герб над изхода от замъка към Мариел. И на всички останали страни, но някъде отстрани, и то в малък мащаб…
И като влязох в дневната си, с изненада открих, че на масата лежат няколко рула плат. Какво, по дяволите, е това? Приближих се, разгледах ги отблизо, докосвайки ги с пръсти. Невероятно качествена коприна, сатен, тафта, дантела, всичко това в няколко цвята и десени. На ръба на масата имаше плик и аз го отворих, надявайки се на обяснение.
Оказа се, че е подарък от човешката принцеса на Анигвен, княжество в Лилирея, в знак на благодарност за живата и мъртвата вода. Принцеса Рунеса ми благодари за наистина вълшебния подарък и изрази надеждата си, че ще се радвам на тъканите на Лилирея. В края на краищата скоро щяха да започнат баловете и другите светски събития и щях да имам нужда от много тоалети.
О, колко много балове и събития! Как ще се разкъсам между трите свята? А колко рокли ми трябват, това е лудост. От друга страна, мога да нося всяка рокля по три пъти. По веднъж във всеки свят, това не е толкова срамно. Това означава също, че ще трябва да си купя много чифтове обувки, за да подхождат на различните тоалети.
Прегледах рулата, доволна от подаръка. Поне щях да спестя малко пари. Щеше да се наложи да помоля Лувида да ми прави рокли, но щеше да се наложи да търся модели в списанията и в интернет. Единственото условие е да няма копчета на гърба! Само цип, за предпочитане отстрани. И… О, по дяволите! Искам да кажа, о, демони! Сега се нуждая от корона на виконтеса и нов пръстен със знак. Какъв демон! Много умно от твоя страна.
Едва се зарадвах, че съм приключила с бижутата и необходимите ритуали, и – бум! – Втората смяна.
– Какво си мислиш? – Рил ме прегърна около кръста и аз подскочих от изненада.
– Не се промъквай така към мен! – възмутих се и се обърнах с лице към него – За баловете, за тоалетите, за короната, която ще трябва да поръчам. Нещо такова.
– Красиви тъкани, нали?
– Много. Всичко в Лилирея е много цветно. Чудя се как ли би изглеждал един пуловер от оранжева овча вълна?
– Искаш ли такъв? – Ерилив се засмя и отметна кичур коса от бузата ми.
– Не знам. Предполагам. – усмихнах се – Мисля, че ще ми отива оранжевият цвят.
– Значи ще го имаш. А сега отново моят въпрос: кога е сватбата? Трябва да разбереш, че ми е трудно да бъда около теб и да се сдържам.
– Сватба? – и аз въздъхнах – Е, как да го кажа?
– Добре! – ръцете му са напрегнати – Кажи ми.
– Първо, сватбата на Назур, Лекси, Ейлард и Арейна. Все пак те са първите, които са се сгодили. А аз обещах да бъда кума на момичетата.
– Приемам. Но това не са всички, нали?
– Да. Рил, виж, работата е там, че аз съм землянка. Ние не правим сватби и брачни церемонии по същия начин. И дори да се оженим според законите на Лилирея, Мариел и Ферин, взети заедно, според земните закони аз ще бъда неомъжена.
– Как така? – той повдигна вежди.
– Всички подобни граждански актове се регистрират в нашите документи. А аз не мога да се оженя за теб, защото нямаш земен паспорт. Така че ще ме смятат за свободна.
– Значи аз ще бъда женен, а ти ще бъдеш свободна?
– Точно така.
– О, не! Мен това категорично не ме устройва. Не знам какво ще стане с Източника и прехода, може да се окажем на Земята. И какво? Тогава ти не си ми съпруга?
– Не, не съм. Просто приятелка.
– Така! Дай ми телефонния номер на господин Потоцки. В края на краищата ние ги измъкнахме от тази каша, той ни е длъжен. Нека прави каквото си иска, аз ще платя всякаква сума в злато, но ми трябва този твой земен паспорт.
– Той ще бъде фалшив.
– Не ме интересува. Нека ме направи да изглеждам като чужденец… Така ли наричате хората от други страни? Но на мен ми трябва твоят паспорт, в който да пише, че си съпруга на Ерилив льо Сорел!
– Ти, скъпи мой, си притежателен! – засмях се.
– Нямате представа колко съм притежателен! – Рил се наведе и опря челото си в моето – Искам да бъдеш моя и само моя, под небето на четирите свята. А ако е необходимо, и под небето на всички онези, които все още можеш да откриеш, ти, непредсказуемо щастие.
– Мм… – не можах да се сетя какво да отговоря, затова просто целунах годеника си.
На него не му е позволено. Аз пък мога да направя всичко.
По време на вечерята станах свидетел на една прекрасна сцена. Еолина се опитваше всячески да очарова принц Азберт. Това, което тя се опитваше да направи, не беше тайна. Ренард от време на време повдигаше вежди, хвърляйки замислени погледи към мен. Албрит и Кирин се опитваха да сдържат смеха си. Селена и Ниневия изглеждаха шокирани. Те, човешките жени, не разбират колко упорити и безскрупулни са елфическите жени по пътя към целите си. От друга страна, Азберт сякаш осъзнаваше, че е в беда. И ако отначало беше възхитен от този русокос звяр, колкото по-напред отиваше, толкова повече започваше да се напряга.
По-късно придружих гостите до оборудваната стая с киносалон и след като им предложих избор от няколко филма, пуснах диска. Нямах време да гледам филм с тях, затова оставих Ейлард да забавлява гостите. Следващата част от подмятането на принца наблюдавах, преди гостите да се оттеглят да почиват.
Еолина висеше на ръката на Азберт, а той изглеждаше така, сякаш иска да отхвърли тази личност от себе си. Ха! Попаднал си на грешното момиче. Горската девойка нямаше да се предаде толкова лесно. Ухилих се на себе си, но не дадох да се разбере, но Ренард, Албрит и Кирин сякаш се обзалагаха кой ще спечели.
Аз взех тази на Еолина, защото посред нощ в покоите ми се почука и когато отворих вратата, пред мен се изправи Пересвета.
– Стопанке! – домовичката се усмихна загадъчно – Принц Азберт е там и моли за няколко минути.
– Да? – разтърках очите си – Ще си взема халата. Той каза ли какво се е случило?
– Не, стопанке. Той само ме помоли да ви повикам.
– Да. Ще дойда веднага.
Когато излязох от стаите си, Ерилив вече стоеше в коридора до Пересвета. И се насочихме към решетките, блокиращи входа на моето крило.
– Къде е той? – погледнах назад към Пересвета, тъй като зад решетките нямаше никой.
– А…зад онази завеса! – прошепна тя, кимайки към един прозорец, покрит с дебели завеси.
– Странни неща се случват. – промълвих, докато чаках Ерилив да отвори решетките, преди да изляза в коридора.
Не успях да стигна до прозореца навреме. Завесата се раздвижи, ръбът ѝ се плъзна леко и едно тъмнокафяво око се вгледа в мен.
– Азберт?
Окото се огледа наоколо, за да се увери, че сме само трима в залата, и принцът излезе внимателно иззад завесата.
– Виктория – примигна той – съжалявам, че ви безпокоя през нощта, но бих ли могъл да ви помоля да ми отредите друга стая?
– Какво не е наред с вашата? Някакъв проблем ли има с мебелите или с водопроводната инсталация?
– Не. Не. Просто… Ами… Бих искал някъде в друго крило или още по-добре – на друг етаж.
– О, да! – бях объркана от искането – Какво, точно сега? Не може ли да почака до сутринта?
– Страхувам се, че не. – Азберт се огледа нервно наоколо.
Улових смеещия се поглед на Рил и се опитах да се сетя какво се е случило? Защото главата ми не работеше, откакто бях заспала. И тогава, в края на коридора, където се намираха покоите на гостите ни, се чуха стъпки, които се прокрадваха по коридора. Азберт изтръпна, погледна ни уплашено и се скри зад завесата, а аз стоях с отворена уста. Защото Еолина излезе, облечена само в една фриволна, прозрачна нощница.
Аз се взирах в елфката, а тя се взираше в мен.
– Лейди Виктория, господин Ерилив… – тя първа се опомни.
– Лери Еолина. – поздрави я Ерилив, а аз отново промърморих нещо неразбираемо.
Не че бях шокирана да я видя. Не, сега това имаше смисъл. Дамата беше на лов, потенциалната ѝ жертва се криеше зад завесата, но защо, по дяволите, годеникът ми се взираше в тази почти гола красавица, зачудих се аз?
– Еолина, мога ли да те попитам защо се разхождаш из Замъка полугола през нощта? – взех се в ръце.
– Какво? – тя примигна невинно и се огледа – Защо полугола? Облечена съм доста добре, нося дълга нощница.
– Да, да, да. С изключение на факта, че е напълно прозрачна и се разкроява до кръста, ти наистина носиш дълга нощница. – измърморих аз, каква… елфка!
– О, лейди, не ревнувайте! – тя застана в съблазнителна поза, стрелкайки очи към Ерилив.
– И така, чакам обяснение! – намръщих се – Това не е публичен дом, а и ти не си у дома. Какво търсиш в коридора?
– О, никаква причина. Бях жадна, затова реших да отида в кухнята. – тя се протегна и изглади прозрачния плат, а аз погледнах към Рил, който наблюдаваше момичето.
– За да пиете значи? Пересвета сега ще донесе в стаята ви още една кана с вода в допълнение към тази, която вече е там.
– О, благодаря! – Еолина се усмихна, огледа залата и спря поглед върху завесата, която в този момент леко се беше раздвижила – Случайно да знаете дали негово височество Азберт вече е отишъл да си почива?
– Защо искате да знаете?
– Исках да му пожелая лека нощ. – с пълзящи крачки елфката се насочи към прозореца.
– Мисля, че вече е заспал. – каза Ерилив.
– Да? – Почуках на вратата му, но никой не ми отговори. – ловджийката неумолимо се приближи до скривалището на жертвата си.
– Спри! – казах тихо.
Но в гласа ми сякаш имаше нещо, което накара всички да замръзнат – Еолина с вдигнат крак, Ерилив, който се канеше да ѝ препречи пътя към прозореца, и Пересвета, която почти беше стигнала до стълбите.
– Еолина, марш в своята стая. Пересвета, занеси на нашата гостенка малко вода. Ерилив, потърси негово височество – може би се е изгубил на новото място.
– Ох, колко сте скучна! – елфката сви рамене, разклащайки… много неща разклащаше – аз нямам толкова много.
И аз примижах неудобно, проследявайки с поглед мястото, на което гледаше Ерилив. Когато улови погледа ми, той престана да се усмихва, а Еолина потръпна и се отдръпна в коридора. Изчакахме, докато вратата на стаята ѝ се захлопна, и едва тогава Азберт погледна иззад завесата и издиша с облекчение.
– Пересвета, почакай! – извиках на икономката – Моля, заведете негово височество в стаята до покоите на Ейлард. Изглежда, че тя е празна. Но първо заключете крилото, където почиват нашите гости. Не искаме те да се разхождат сами из замъка през нощта.
– Много добре, стопанке. – с кикот тя направи знак на Азберт, който я последва без да каже нито дума. Той погледна назад по коридора, където беше отишла Еолина.
А аз мрачно се обърнах и тръгнах към покоите си.
– Вика? – Ерилив ме настигна и сложи ръка на рамото ми.
– Лека нощ. – без да се обръщам, отблъснах ръката му и затворих вратата пред лицето му.
О, човече… Всички мъже… Беше ужасно обидно, а ревността ме задушаваше. Разбира се, осъзнавам, че беше грях да не разгледаш това, което беше изложено на показ. Но по дяволите! Аз стоях точно до него, а той едва вчера ми се кълнеше в любов, и въпреки това… Аз избърсах една гневна сълза. Само допреди няколко дни не ме интересуваше как момичетата висят по него и как той не си отказва удоволствието да ги гледа. Но сега… Оказа се, че съм ужасно притежателен човек. И ревнива.
Е, по дяволите с теб! Харесвай полуголи блондинки? Колкото си искаш, но без моето участие. Мога да се измъкна от това. Не ми пука за годежните обичаи на Лилирея. Земните обичаи – мога да върна пръстена по всяко време и това е всичко. Подсмъркнах и минах покрай вратата на спалнята на Рил, като я заключих предизвикателно.
На следващия ден се дуех на Ерилив, а той се опитваше да говори с мен, но не бях в настроение да го разбирам. Не можех да му кажа нищо конкретно. Ами – гледаше полуголото момиче, ами – взираше се в гърдите ѝ, но не ги докосваше с ръце. Сам не отиде при нея. И ако ревнувах като глупачка, това си беше мой проблем. Това ме накара да се ядосам още повече.
Азберт през целия ден се криеше от Еолина, а тя, като куче-следотърсач, го откриваше отново и отново, където и да се скриеше. Народът в Замъка вече не се криеше, а залагаше кой кого. Ренард не се намесваше, изглежда, че и на него му беше интересно. Освен това такова училище за оцеляване на потомството му – кой владетел би отказал? Азберт вече се беше прецакал веднъж, като ми подхвърли отвара, а сега плащаше цената. Аз просто злорадствах. Над Азберт, защото това беше моето отмъщение за отварата. На Еолина – защото това също беше мое отмъщение, за нейната наглост и грубост. Така че лично аз се наслаждавах на тази игра на котка и мишка. И изглежда, че мишката Азберт скоро ще бъде хваната в капана за мишки, или по-скоро в меките хищни лапи.
И така денят продължи. Владетелите работеха, в почивките се разхождахме по плажа, гледахме филми, Азберт бягаше от Еолина, а аз се занимавах с дела и избягвах да се разправям с Рил, който виждаше, че съм ядосана.
До вечерта трябваше отново да сменим стаите заради Азберт. Не знам как – не знам дали е вярно, че елфите имат нюх като на куче – но онази ушата кучка намери новата му стая и се опита да проникне в нея. А принцът се затича към мен, викайки за помощ. Ха!
Третият ден следваше същия сценарий, само че сега Еолина, разбрала, че толкова лесно наследника на върховния повелител на демоните няма да се предаде, премина в настъпление още по-активно. След закуска Назур, задушавайки се от смях, ми прошепна, че Еолина притиска Азберт в ъгъла и се опитва да го целуне, а той не смее да я удари – защото това е скандално – но и не може да се отърве. Смеейки се, изпратих Ейлард да помогне на Азберт, като го помолих да го заведе на плажа – за да упражни защитните си заклинания, за да види дали са по-добри, човешките или демоничните.
Азберт се втурна след Ейлард с по-голям ентусиазъм, отколкото вероятно не би полетял в леглото на любовницата си, ако имаше такава. Еолина беше ядосана и, ако се съдеше по мрачните погледи, беше замислила нещо.
А по време на вечерята Еолина реши да изнесе представление. Дали искаше да събуди ревността на Азберт, или забрави предупреждението ми, но искаше по-голяма печалба и насочи вниманието си към лорд Ренард. И ето че дойде ред на Селена да ревнува, а на Ренард – да нервничи. Елфката дойде на масата в толкова разкриваща рокля, че дори аз, като землянка, бях леко изненадана. И тогава…
Преминавайки към Ренард и от време на време хвърляйки погледи към Азберт, Еолина премина в атака.
„Ах, лорд Ренард, вие сте толкова мъжествен.“
„Лорд…“ – това с лежерно усърдие – „Ще ми налеете ли малко вино?“ – и всички в този дух. Селена започна да се мръщи и аз разбрах, че нещо ужасно е на път да се случи с нашия горски гост.
И наистина!
След като Еолина се наведе към Ренард, за да го помоли за още вино, и притисна голия си почти до кръста бюст към ръката му, над нея блесна малка мълния. И в следващата секунда всички скочиха от масата в изумление.
На стола между Азберт и Ренард седеше… бяла, пъпчива жаба.
– Къде е тя?! – попита объркано Азберт.
– Това е… какво!!! – не по-малко учудено промълви Ренард, гледайки бялото земноводно.
– Вика, твоя работа? – Ерилив попита съвсем тихо.
– Рибит! – Еолина издаде звук. А че е тя, не се усъмних и за минута. – Рибит!
– Да, Еолина… – станах, заобиколих масата и се наведох над пъпчивата бяла жаба, без да отговарям на нечии неразбиращи въпроси – А аз те предупредих, нали?
– Рибит! Рибит!
– Милейди! – към мен се приближи Албрит – А защо е бяла?
– Защото е блондинка! – свих рамене аз.
– Каква гадост! – кралят смръщи нос – Моят идиот се измъкна лесно, предполагам…
Не казах нищо в отговор на тази провокативна забележка. Не можех да кажа на краля, че синът му е идиот. Няма да разбере: той може да нарече сина си идиот или глупак, но другите не трябва да го наричат така.
– Значи това наистина е лери Еолина? – принц Азберт ококори очи, все още невярващ.
– Е, трябва! Защо такива странни звуци? – Кирин се приближи до Албрит – Винаги съм си мислел, че жабите и жабоците издават крякащи звуци.
– Е, предполагам, че в главата си имам стереотип за тези звуци. На Земята има само една порода земноводни, която издава такива странни крякащи звуци, тихоокеанската дървесна жаба. Тя живее в Холивуд, това е нещо като „фабрика за мечти“, където се снимат повечето филми. И често се използва в саундтраците. Така че предполагам, че трябва да е щракнала по невнимание.
– Да? – Ренард също не издържа и се наведе, разглеждайки внимателно жабата – А какви звуци издават другите ви жаби?
– Ами, руските издават крякащи звуци – малко приличат на крякането на патица. А другите – по различен начин. В Тайланд жабите казват: „Об-об“, в Алжир: „Гар-гар“, в Полша: “ Кам-кам“, в Япония: „Кероке-ро“, а в Корея: „Гае-гул-гае-гул“.
– Уау! – владетелите се спогледаха – Откъде знаете всичко това? А какви други звуци има?
– Знам, защото понякога гледам предавания за животни по телевизията. И още… може да сбъркам, но мисля, че тези, които живеят в Аржентина, издават звука „бьорп“, а бенгалските казват „гангор-гангор“. А тези на хинди не мога да го произнеса. Това е нещо далечно като „мео-о-око, мео-о-око, мео-о-око“, но носово.
– М-хм… Какво ще се случи с лери Еолина сега? – Албрит протегна ръка и внимателно докосна с пръст пъпчивия гръб.
– Рибит! Рибит! – тя веднага изпищя и всички настръхнаха.
– Какво ще се случи с нея? Предупредих я да не си и помисля да открадне годеника на лейди Селена. Нали така, Еолина?
– Рибит!
– Виктория, това… завинаги ли е? – Селена ме гледаше.
Изражението в очите ѝ беше двусмислено. Нещо като учудване, съчувствие, но в същото време и някакво доволно женско злорадство.
Да, ние, жените, сме мили и сладки същества, освен ако не се опитват да отмъкнат любимите ни мъже от нас. Много добре разбирам Селена.
– Не знам… – погледнах замислено жабата.
– Рибит!
– Еолина, ти не ме послуша – сама си си виновна. Сега ще крякаш и ще се храниш с мухи, докато не се превъзпиташ и не се разкаеш искрено за грозното си, невъзпитано и грубо поведение! – реших аз.
– Виктория, ти си страховита жена! – Ренард ме погледна внимателно, след което премести поглед към сина си, който се размърда.
– Ама вие какво, Ренард – аз се усмихнах ласкаво и бащата демон направи малка крачка назад – аз самата съм кротка и добра, ако не ме обиждат и не се опитват да посягат на това, което е скъпо на моите приятели. А лейди Селена аз смятам за своя приятелка.
– Кхм! – Албрит се изкашля и се върна към въпроса си – Дори не знам кой има по-голям късмет – Гесил или лери.
– Кой е Гесил? – попита принц Кирин.
– А това е най-малкият ми потомък, който обиди нашата фея. Сега в продължение на осем години той ще мучи и ще яде трева.
Кралят ме погледна, сякаш очакваше реакция, но аз се престорих на неразбираща метла.
И тримата владетели се погледнаха многозначително и след това погледнаха Азберт, от което той пребледня.
– А вие какво ще кажете, ваше височество? – обърнах се любезно към принца.
– Какво да кажа? – наследникът на Ренард ме погледна мрачно – Осъзнах всичко. Извинявам се дълбоко, сгреших. А Еолина… – той смръщи нос и въздъхна обречено – Част от това е по моя вина. Ще я превъзпитам и ще се грижа за нея, докато намерим начин да я върнем при родителите ѝ. Не можем просто да я прогоним в блатото, нали?
Под нашите внимателни погледи и истерични викове „Рибит!“ той внимателно, с две ръце, вдигна бялата жаба и излезе с нея от трапезарията.
О, боже, каква трогателна постъпка! Погледнах недоверчиво отдалечаващия се демон. Изглежда, че не е бил толкова лош – бил е съвестен. Беше съжалил лошата елфка, беше се погрижил за нея.