Глава 17
Следващите пет минути прекарахме в това да разберем дали в Мариел има елфи. Оказа се, че няма. След това попитахме Ерилив дали елфите в Лилирея са различни от тези във Ферин. Оказа се, че са. Лилирейските елфи имат малко по-различна форма на ушната мида. Накрая се чу дългоочакваното почукване на вратата и влезе Еолин.
Съветът ми за късата пола Еолина взе присърце. Хм. Дори моята рокля е по-дълга от нейната. Тя сега ли я скъси? Чудеса.
– Еолина, влез, седни. – кимнах на Белозар, посочвайки мястото до Азберт, и той бързо постави там чистите съдове и прибори.
– Благодаря! – отвърна тя.
– Бих искала да ви представя дъщерята на Светлата гора. Лери Еолина.
Да, Лина успя да направи първо впечатление. Двете дами се взираха в късата ѝ пола с нескрито учудване, макар че облеклото ми ни най-малко не ги смути. Предполагам, че елфическите жени не носят такива рокли. Ренард и професорът я гледаха по-скоро с изследователски интерес. Жалко, че Азберт беше отпътувал – щеше да е любопитно да видим реакцията му.
След като запознах всички гости с елфката, я наблюдавах. И тя, отпивайки от кафето си, ни гледаше със същото внимание. Не забравяше да се усмихне и да размаха наивно мигли. Честно казано, ако не бях разговаряла с нея преди няколко минути, щях да си помисля, че е просто звънче – беше толкова очарователна.
– Реших да си взема още едно кафе. – Азберт се появи на вратата – Имам главоболие. Мисля, че вашата земна напитка ще ми помогне, лейди Виктория.
Той се запъти с каменно лице към стола си, без да забележи Еолина, и тъкмо когато се канеше да седне, се спъна, загледан в нея с недоумение.
– Ваше височество, това е гостенка от Светлата гора, лери Еолин. Тя ще бъде в дома ми за известно време. – представих я аз. Не казах колко време ще остане, в случай че искам да я изгоня след час – Еолин, това е негово височество принц Азберт от света на Мариел.
– Каква приятна изненада! – промърмори малката, стрелкайки очи по посока на принца – Приятно ми е да се запозная с вас.
– И аз също… – каза Азберт зашеметено.
Да, изглежда е бил впечатлен. Това е нищо. Когато тя стана от масата… Съжалявам, Азберт, но ти сам си го поиска. Не че искам да ти навредя, но трябва да си платиш за грешките.
Междувременно Азберт седна на масата и Еолин започна играта си. Всичко това е много интересно, разбира се, но аз имах много неща за вършене, преди да пристигнат принцът и кралят. Така че нека гостите се забавляват сами.
– Моля ви за извинение. – аз станах – Трябва да ви оставя да се заема с работата си, преди да пристигнат другите гости.
– Работа? – Ренард повдигна вежди – Вие работите? Имате управител.
– О, повярвайте ми, тя също има пълни ръце. Но има някои неща, които трябва да свърша лично. Междувременно не се отегчавайте. Дамите ще ви правят компания. – погледнах въпросително към Селена и Ниневия и получих потвърждение.
– Е… – Ренард сви рамене.
– Еолина, твоите спътници, ако имаш такива, засега ще трябва да останат в Листянки. Остави там и коня си – мисля, че селяните ще го приберат срещу заплащане.
– Но… – тя се намръщи.
– Тимар, моля те, придружи лери и намери някой, който да вземе коня ѝ.
Еолина се озърна гневно, отвори уста, затвори я. Тя си пое въздух, на път да заговори по темата на речта ми. Замисли се, поглеждайки към Азберт и Ренард, и взе правилното решение.
– Да, да, лейди Виктория – промълви тя – разбирам. Ваше височество! – тя погледна принца – Искате ли да ме придружите? Ще ви покажа малко от чудната природа на Ферин.
– С удоволствие ще го направя. – Азберт примигна глупаво.
Ооо, ето го момчето. Ами, ето ти го.
Отидох да уредя последните детайли, преди да пристигнат гостите. Проверих дали алкохолът е доставен. Огледах голямата стая, в която Тимар и Велисвет бяха поставили домашното кино вчера. Договорих се със Замъка как да я обзаведе: фотьойли, дивани, пуфове, масички за напитки, дебели завеси на прозорците. После тръгнах да се занимавам с новия компютър и програмите, изпратени от професор Потоцки.
И тъкмо приключвах с настройките и лепенето на букви и руни по клавиатурите, един от демоните дойде при мен.
– Лейди, пристигна принц Кирин от Лилирея.
Принцът дойде с барона и графа, но този път не доведе синовете си.
– Ваша светлост! – посрещнах го на верандата с приятелска усмивка – Граф Мейв, барон Дигон, радвам се да ви видя отново в моя дом.
– Милейди! – мъжете се редуваха да докосват ръката ми.
– Изглеждате възхитително, лейди. – Кирин се усмихна лукаво – Все пак земната мода е много приятна за мъжкото око.
– Повярвайте ми, не цялата. – засмях се – Не мисля, че бихте оценили някои от шедьоврите.
– Тогава вие сте добра в подбирането на това, което доставя удоволствие.
Принцът се ухили, а погледът му се опитваше да види през широката каишка на часовника и гривната ми дали имам сватбена татуировка. В никакъв случай! Бях скрила всичко, като го бях залепила с малко парче тиксо в телесен цвят. И то не само за мен. Колкото и да мърмореше Ерилив, залепих и неговата руническа татуировка „В“. Не позволявайте на никакви любопитни типове да разберат какво не е предназначено за тях.
– Ваша светлост, вие пристигнахте първи. Очакваме третия гост всеки момент. Искате ли междувременно да се запознаете с демоничния лорд?
– Разбира се. – Кирин си пое дълбоко дъх.
– Тогава ще ви представя сега, след което можете да отидете в стаите си и да оставите вещите си. Чай? Кафе?
– Не, добре съм. Благодаря ви, милейди. Ще изчакаме третия гост и след това ще обядваме всички заедно.
Така и направихме. Но принцът отказа да се настани, като каза, че охраната ще вземе вещите му и той веднага ще отиде при Ренард.
Запознанството премина изненадващо лесно. Вероятно роля изигра фактът, че Кирин беше лирел, а не човек, към когото демоните се отнасяха донякъде снизходително. Представих ги и мъжете се спогледаха за няколко мига, преди да направят крачка един към друг и да си стиснат ръцете. Е… Демонът беше приел Кирин. Да видим какво ще се случи по-нататък.
Крал Албрит пристигна половин час по-късно. Да, аз също не можах да го понеса. И двамата казаха, че ще дойдат днес следобед. Добре, че инструктирах Любава да не слуша обещанията им, а да сготви предварително за цялата тълпа. Мъжете, те са ненаситни, ще ядат два пъти: първо у дома, а после при мен. Особено като се има предвид, че храната, която приготвям в дома си, е екзотична за тях.
– Маркиз Аткинс – усмихнах се на краля – влезте. Принц Кирин вече е пристигнал и очакваме само вас.
– Каква буболечка! – измърмори кралят – А аз си мислех, че ще стигна преди него.
– Графе – поздравих Илизар – госпожа Ниневия ще се радва, че сте пристигнали.
– Как е тя? – той целуна ръката ми.
– Много добре. Имам отличен лечител. Мисля обаче, че е по-добре да го обсъдите с нея.
– Благодаря! – той разклати пръстите ми – Безкрайно съм ви благодарен. Ниневия мълчи, но аз видях колко е зле.
– Господин Маркис. – обърнах се към последния важен гост.
– Милейди! – придворният маг се усмихна – По-късно ще проведа личен разговор с вас. Много ме интересува какво сте направили с нашия Ковен.
– А какво става с тях? – аз се напрегнах – Мисля, че ви казах всичко миналия път.
– О, милейди. Вие надминахте себе си. – магьосникът погледна краля – Такава усърдност в служба на кралството и такова желание да прочистим териториите на Ферин от немъртви и нечистиви, ние, наистина, не очаквахме.
– Ах… – успокоих се аз – Точно това исках от тях да направят.
Ерилив изхърка зад гърба ми, но не каза нищо.
– Все пак съм приятно изненадан. Но се радвам, че даровете ви не ме засегнаха лично. – Маркис се усмихна.
– Трябва да бъдеш! – Албрит се намръщи – Ти беше алчен човек и си остана такъв. Мислиш ли, че собствения ти крал трябва да съжалява за някакъв беден стол?
Мъжете се засмяха на старата си шега и тръгнаха към къщата.
Отново представих всички един на друг и наблюдавах реакциите. Кралят премахна илюзията си едва когато тримата владетели и техните съветници се уединиха в заседателната зала. Еолина също беше принудена да излезе, макар че се държеше здраво за ръката на леко разтревожения Азберт, но лейди Селена я изведе, обещавайки да ѝ покаже чудното море.
За моя радост срещата между демоничния владетел и Негово величество премина успешно. Демонът вероятно е разбрал, че е по-добре да се сприятели с нови съседи, макар и хора, отколкото отново да остане в изолация. Освен това годеницата му е подвластна на този съвсем човешки крал. Кирин размени ръкостискания с Албрит и приятелска прегръдка с потупване по раменете. Ренард, Азберт и аз наблюдавахме с изумление. Да, ето какво прави съвместното пиене на водка… Изглежда, че тази вечер тези аристократи ще станат трима.
– Господа – привлякох вниманието им, когато всички се бяха запознали и представили съветниците си – кога желаете да започнете работа? Сега или този следобед?
– Предполагам, че след обяда. – първа каза Албрит – Толкова бързах, че дори нямах време да закуся, бързах да свърша цялата сутрешна работа възможно най-бързо. С какво ще ни изненадаш днес?
– Да, милейди! – заинтересува се и Кирин – Дали това ще бъде онази странна червена супа?
– Не, днес няма да е борш. Боршът е супа със зеле и червено цвекло, червен зеленчук от Земята. – обясних на изненадания Ренард, който беше чул за „червената“ супа.
– Защо? Вашият готвач е много добър готвач. – Албрит се ухили – Ренард, опитвал ли си водка? Това е великолепна напитка. Нито гномския, нито гоблинския самогон могат да се сравнят с нея.
– Водката е силна алкохолна напитка. – това е отново за демона – Ще има водка, разбира се. Макар че предполагах, че ще я искате за вечеря. Имате работа за вършене.
– Да, така е. – кимна Кирин – Какво ще имаме за обяд от земната кухня?
– Като начало, калия. Гъста супа от тлъста риба. – отговорих на въпросителните им погледи – Бульонът се овкусява с кисели краставички, лимонов сок и много подправки. Нека обаче да запазим останалата част от него за изненада. Но ви обещавам, че още не сте я опитвали.
– Вие ни заинтригувахте, милейди.
– А след обяда имам нещо, което също бих искала да ви покажа. Мисля, че ще ви хареса. Професор Потоцки от Московската академия по магия ми изпрати няколко програми едва вчера, бих искала да ви ги покажа.
Когато всички се настаниха в стаите си и поговориха с познатите си, бяхме поканени на масата. За моя радост мъжете бързо намериха общ език. Макар че крал Албрит отново бе приел правилата на играта – и по негласно споразумение към него се обръщаха като към маркиз Аткинс – за никого не остана съмнение, че той е много важна личност.
А след обяда поканих високопоставените лица в кабинета си, където настъпи най-хубавият ми час.
– Е, господа, моля, настанете се. Ваше величество, ваша светлост, лорд.
Най-накрая престанах да казвам „ваше величество“ на Ренард, след като той тактично ми обясни, че всъщност той е отговорният лорд, а не крал. Нещо като нашия император. Така че, обръщайки се към него като към крал, аз силно принизявам статута му. Но откъде, по дяволите, трябваше да знам? Щях да го кажа веднага!
След като изчаках няколко минути, докато седнат, отидох до бюрото си.
– Това е елемент от земната технология, наречен компютър. Не мога да обясня как работи – аз съм само потребител. Мога само да ви кажа, че работи с електричество, така че не е достъпен във вашите светове. Използва се за огромен брой нужди и на първо място – за отчитане на финанси, различни данни и работа с текстове. Именно последното бих искала да ви демонстрирам. По мое настояване в Московската академия по магия на Земята програмистите… хм… учените написаха специални програми, които позволяват да се въвежда текст на вашите езици. Например вие, ваше величество – погледнах към Албрит – искате да напишете съобщение до Лилирея или Мариел в няколко екземпляра. За да направите това, вие или вашият секретар ще трябва да научите азбуката на тези светове. Но с тази техника аз или моят асистент можем да препишем текста на желания език, считайте го за преведен, и да го отпечатаме в произволно количество за много кратко време.
– Дайте, демонстрирайте ни. – намеси се Маркис.
– Добре. – аз седнах на бюрото си – В момента имам включена клавиатура с азбука на Мариел. Продиктувайте ми какъвто и да е текст и аз ще го напечатам.
– Точно така! – Маркис се намръщи и се съсредоточи – Напиши! До лорд Ренард от придворния маг на Филерия, Маркис… – След това магът продиктува текста, който набрах в документа – Достатъчно. Демонстрирайте.
И аз го направих. Разпечатах три копия и ги връчих и на тримата лордове.
– Великолепно! – оцени демонът и подаде листа на сина си – Нито един от най-добрите ни калиграфи не можеше да пише толкова спретнато и изящно. Документ като този изглежда съвършен.
– Съгласен съм! – потвърди Кирин – Може ли да се направи и на нашия език?
– Да, ваша светлост. Изчакайте малко, ще сменя клавиатурата.
След няколко минути вече набирах това, което Кирин ми беше продиктувал. За пореден път всички се възхитиха на съвършената красота и равномерност на руните.
– Ваше величество, вече набрах текста на езика на Ферин. – казах на краля, подавайки листа на граф Илизар.
Той се приближи, взе го и го занесе на Албрит.
– Очарователно! – кралят разгледа и трите разпечатки – Доколкото разбирам, днес предлагате всички документи, които изготвяме, да се отпечатват на родните ни езици и в три екземпляра?
– Абсолютно. Ако ми имате доверие, мога лично да подготвя документите. Освен мен, виконт Хелден, Пазителят на Източника, моята управителка Арейна дер Кахтелир и чиракът ми Тимар умеят да пишат на компютър. Ако информацията е класифицирана, мога да обуча някой от вашите спътници и те лично ще въведат текстовете. Това не е толкова трудно, просто е бавно.
– Милейди, кажете ми, ще можете ли да въведете голям обем документи? – демонът замислено завъртя листа с руните на Лилирея в ръцете си – Разбирам, че сама няма да можете, но, например, ще изпратя няколко демона, а вие ще им осигурите стая и оборудване. Срещу добро, много добро възнаграждение, разбира се.
– Да, баронесо. – погледна ме Албрит – Аз също не бих отказал такава услуга. Разбира се, ще ви трябват два отделни кабинета и два компаера. Таксата ще е по-голяма, отколкото бихте могли да очаквате.
– Два компютъра. – поправих го аз.
– Три офиса, лейди. Аз също имам остра нужда от тази услуга. – включи се в разговора Кирин.
– Три офиса, шест компютъра, осемнадесет клавиатури, шест хуманоида! – промърморих аз и заудрях с пръсти по масата.
– Лейди, ще изпратим магове, които сами могат да препращат магическа поща. – каза Маркис.
– Разбира се! – промърмори Ренард.
– И така… – станах, минах под зоркия поглед и после се върнах на масата – Съгласна съм, но при някои условия.
– Какви са те? – Кирин погледна към Албрит.
– Първо, всички ваши подчинени, лирелци, демони и хора, ще ми се закълнат да не вредят – през цялото време, докато са тук, и да пазят в тайна всяка информация, която видят или чуят в моя замък – до живот. Второ, те ще живеят и работят в отделно крило, за да не се мотаят наоколо. Трето, първо трябва да говоря лично с всеки от тях и само с мое съгласие могат да се преместят тук. Ако откажа на някого, това е категорично и не подлежи на обсъждане. Можете да изпратите някой друг на тяхно място.
– Е, това са разумни и обосновани искания. – кимна Кирин. Вероятно си спомни отказа ми да пусна баронет Дигон да дойде тук.
– Неочакван, разбира се, но приеман. – лорд Ренард се изправи, дойде до бюрото ми и протегна ръка, която аз стиснах.
– Съгласен съм, милейди. Много мъдра предпазна мярка. – реши Албрит.
– Е, тогава, моля, явете се в конферентната зала. Канцеларските материали са готови за вас. – аз напуснах масата.
И тъкмо когато стигнах до вратата, ми хрумна.
– О, да! Господа владетели… – усмихнах се, за да изгладя абсурдността на фразата.
– Лейди, можете да се обръщате към мен просто с първото ми име. В неофициална обстановка за вас съм Кирин. – принцът извърна очи – Кара ме да настръхвам, когато казваш „ваша светлост“ толкова внимателно.
– Е-е-е… – загледах се в принца.
Какво става? Мисля, че казвам всичко правилно.
– Аха! Значи не съм само аз единствен! – засмя се Албрит – Честно казано, щом чуя това „Ваше Величество“ с пауза преди всяка дума, ми се иска да я ударя. Така че, скъпа наша фейо, и аз ти оказвам честта да ме наричаш по име, освен ако не сме в ситуация, в която трябва да спазваме всичко, което е редно.
– О-о-о-о… – промълвих аз.
– Мислех си, че съм единственият, който се е развълнувал от това, че я чува да казва „Ваше Величество“, а след това „Господине“ – с пауза. – Ренард се ухили – Тя има начин да го казва, който те кара да се чувстваш като глупак. Така че, лейди, направете ми услуга… Не мога да чуя повече вашето „ло-о-орд Ренард“ – подиграваше ми се той – Просто Ренард.
– А-а-а…- Ами, пак съм аз.
– И, за бога, не правете повече реверанси и поклони! – намеси се отново Албрит – Толкова е очевидно, че не си свикнала да се кланяш или да приклякваш. А аз някак си не съм почетен…
– Точно така! Съгласен съм! – казаха едновременно Ренард и Кирин, като си размениха многозначителни погледи.
– А как тогава? – погледнах ги объркано.
– Ето това е! – каза с насмешка бащата – демон – Помисли, че на теб, като фея, са ти дадени привилегии: не прави реверанси и поклони, седи в наше присъствие и се обръщай по име насаме.
– Благодаря ви, ваша… – заекнах, препъвайки се в мрачните погледи – Благодаря ви, господин Албрит, господин Кирин, господин Ренард.
– Може би наистина трябва да я ударим. – Албрит ме погледна и аз отстъпих крачка назад, а Ерилив скри усмивка в юмрука си – Мислех, че постъпва правилно, но по дяволите, тя звучи толкова гадно!
– Демоните няма да се занимават с нея. – Ренард се усмихна – Но наистина не звучи много добре.
– Кирин, Албрит, Ренард. – усмихна се принцът – Хайде, не е толкова трудно.
– Добре. – кимнах, но не произнесох имената им на глас, а взех тайм-аут – Тогава аз съм просто Виктория.
– И така, какво искаше да ни попиташ, Виктория? – Очите на Кирин се засмяха, но лицето му остана невъзмутимо.
– А? А, да, ще ми бъде ли позволено да използвам библиотеките ви? Искам да копирам някои текстове за земни магове. Срещу заплащане, разбира се. На Земята изобщо нямам източник на доходи, а трябва да си набавям цялото оборудване оттам.
– Нямам нищо против. – Албрит сви рамене – Само първо се консултирайте с Маркис, за да не вземете секретни материали.
– Нямам нищо против. – потвърди Кирин.
– И аз нямам нищо против книгите като цяло. Но не и за магията. Все пак ние сме демони, нашата магия има различна структура. Но други книги – история, география и така нататък – моля.
– Благодаря.
Щях да направя реверанс и дори да вдигна полата си, но под мрачните погледи на тези… владетели… разтворих пръсти и се престорих, че просто оправям подгъва. Да, кого заблуждавах? Съдейки по подигравателните погледи, всички разбраха.